Жаклин Рединг - Да откраднеш рая

АДАМЛИ ХАУС, МЕЙДЪН ЛЕЙН,

Лондон, 1666 г.

Джилиън се събуди от нечие тежко дишане точно до главата си. Отначало помисли, че сънува. Полежа още малко в просъница. Дишането отново се чу. Само след секунда тя се отдръпна и сви колене, като искаше само да осигури безопасно разстояние между себе си и който или каквото и да лежеше на нейното легло, в нейната стая, насаме с нея. В момента, в който се размърда, две ръце я сграбчиха за глезените и ги издърпаха надолу. Опита се да се отскубне и този, който дишаше, я затисна с тялото си.

Джилиън разбра, че са двама. Понечи да изпищи, но една ръка в ръкавица затисна силно устата й. Странна миризма, остра и лютива, едва не я задуши.

— Здравей, Джилиън.

Гласът беше мъжки, дълбок и смразяващ, сякаш идваше от кошмар. Джилиън си пое изплашено дъх, неспособна да помръдне, почти неспособна да диша. Лицето му беше близко до нейното и тя усещаше миризмата на бира. Другият натрапник — този до краката й — стисна още по-здраво босите й глезени.

Джилиън се вкопчи в чаршафите. Какво можеше да направи? Мъжете я държаха абсолютно неподвижна. Запита се какво ли искат, защо са тук, кои са. Този до краката й кихна.

— Млъквай, идиот такъв! — изсъска партньорът му. Той махна ръката си от устата на Джилиън, но веднага напъха там парцал и й отне възможността да издаде какъвто и да било звук.

После хвана грубо брадичката й. Пръстите в ръкавицата погалиха кожата й с малък натиск, предназначен да привлече вниманието й. Определено успя.

— За теб ще бъде много по-лесно, ако не ни се съпротивляваш, Джилиън. Не можеш да се отскубнеш. Предлагам ти вече да приемеш това.

Вързаха глезените й, а после китките, които кръстосаха неудобно отпред. Джилиън се замята. Грубата връв жулеше кожата й, а затъкнатият в устата й парцал и страхът направо я задушаваха. Мъжете нахлузиха на главата й груба качулка, която миришеше на плесен. След това я вдигнаха не особено внимателно от леглото.

— Към вратата.

Джилиън не виждаше нищо и едва дишаше през миризливата качулка. И все пак чувстваше, че може да се съпротивлява. Не беше от хората, които приемат неизбежното, без преди това да се опитат да го променят. Поне веднъж. Тя изчака удобен момент и ритна напред с вързаните си крака, като се надяваше най-малкото да улучи в корема този, който ги държеше. Не успя, партньорът му просто я метна през рамо. Джилиън все още не се бе отказала. Замята се, като се опитваше да се отскубне от него. Той я сграбчи здраво за крака и впи болезнено пръсти в уязвимото място на свивката на коляното, като по този начин я принуди да застане неподвижно.

— За последен път повтарям, така че слушай внимателно, Джилиън. Престани да се съпротивляваш. Безсмислено е. Ние сме двама, а ти си сама, по-дребна и безпомощна. Сега смятаме да те изнесем по същия път, по който дойдохме, а по-точно през балкона на спалнята и през градината. Ако се мяташ и те изпуснем, само ще си счупиш врата. Ето така ще те намери семейството ти на сутринта, а това изобщо няма да бъде приятно. Разбра ли?

Джилиън осъзна, че двамата мъже нямат намерение да я убиват. Можеха да го направят още в първата секунда, когато беше разбрала, че са там. Не, те полагаха твърде големи усилия да я отведат. Искаха нещо от нея; нещо, което тя можеше да им даде. Но какво ли беше? Пари? Откуп? Да, сигурно беше това. Всеки знаеше, че баща й е богат като Крез. Той беше маркиз с имоти из цяла Англия и Шотландия и с участия в многобройни печеливши компании. Или поне така беше чувала да шепнат по ъглите на много бални зали.

Тези мъже го знаеха и я бяха отвлекли. Смятаха да поискат от баща й откуп, за да я върнат жива и здрава; откуп, който той щеше да плати без ни най-малко колебание, разбира се. Баща й я обичаше. Никога нямаше да позволи да й се случи нещо лошо. Щеше да направи, каквото го накарат, и после, когато я върнеха, щеше да изпрати братята й — и тримата — да накажат тези зверове.

Това щеше да бъде приключение, също като в романтичните книжки, които обичаше да чете, където герой спасяваше дамата от гадния злодей; герой, който винаги биваше силен и красив. Тези мъже щяха да я отведат на някое тайно място; вероятно в стара, изоставена крепост в дълбоката провинция, където на мили разстояние не живееше никой. И след като баща й платеше каквато сума поискат от него, тя щеше да се върне при семейството си здрава и читава.

— Ти слез пръв, а когато стъпиш на земята, аз ще я спусна към теб — каза този, чийто глас вече й беше познат.

— Защо пък да слизам пръв? Аз се качих пръв. Сега ти слез.

— Слушай ме, идиот такъв! — отвърна нетърпеливо първият. — Джилиън може и да е дребна, но не смятам, че ще имаш сили да я удържиш. Най-тежкото нещо, което си вдигал без никаква помощ през живота си, е халба бира, и то само от масата до устата си.

— Ти да не би да си Херкулес?

— Вдигал съм по две халби и успях да се задържа с нея на рамото. Хайде сега да не объркваме нещата, след като вече преминахме първото препятствие. Останалото ще бъде лесно; само ще се попрепъваме по камъните. Престани да се препираш като опърничава жена и се прехвърляй през парапета.

Следващото нещо, което Джилиън чу, беше стържещ звук, последван от глухо тупване. Малко след това долетя вторият глас, доста по-далечен от преди.

— Добре, готов съм да я поема. Можеш вече да спускаш момичето.

Джилиън се плъзна надолу по рамото на похитителя си и застана пред него, като се олюляваше. Този с познатия глас като че ли командваше тук и бе по-склонен да дава заповеди, отколкото да се подчинява. Кой ли беше той? Ами другият? Защо не можеше да си спомни чий бе този глас?

Той я сграбчи за ръката. Хладният нощен ветрец духаше около босите й глезени. Пръстите на краката й се свиха върху каменния под на балкона.

— Съветвам те да ме слушаш, и то добре, Джилиън — каза мъжът. Гласът му звучеше тихо до ухото й. — Знам, че това не е нещо, с което си свикнала, тъй като никога не си смятала, че имам да кажа нещо смислено, но в този случай, след като си в ръцете ми — а заедно с теб и животът ти, мисля, че това е повече от благоразумно. Ще те хвана за ръцете и ще те спусна с краката надолу. Ще се наложи да се наведа през парапета. Ще бъда вързан с въже. А ти ще висиш единствено на моите ръце. Ако се съпротивляваш, дори и малко, ще те изпусна. Макар и височината да не е голяма, имаш твърде малък шанс да се приземиш здрава и читава с вързани ръце и крака. Най-малкото ще си счупиш глезена. Може би и двата. Другата възможност е да си строшиш врата. Стой неподвижно и за всички ни ще бъде по-лесно.

Джилиън направи, каквото й каза, като напрегна всеки свой мускул, щом усети, че мъжът я вдига и опира на парапета. Краката й се залюляха без никаква опора. Докато го чакаше да продължи, Джилиън се питаше какво ще стане, ако този човек, който не беше вдигал нищо по-тежко от две халби бира през целия си живот, все пак не успее да я задържи. Ами ако я изпуснеше, независимо от това колко неподвижна стоеше?

Той я прегърна изотзад. Ръцете му се насочиха към гърдите й. Джилиън усети как пръстите му ги покриват и опипват през тънката нощница и се сви болезнено.

— Не стоиш мирно, Джилиън.

Тя затвори очи. Искаше й се да го прати по дяволите и щеше да го направи, ако не беше парцалът, натъпкан почти до гърлото й. Вместо това си обеща да му удари един със здраво свит юмрук, насочен право нагоре към челюстта му, точно както Арчи я беше учил.

Слава богу, че имаше по-големи братя.

Стори й се цяла вечност, докато мъжът я спусна към земята. Усети как вторият долу я сграбчва за глезените, увива ръце по-нагоре около краката й и горният я пусна, той политна назад и двамата паднаха върху влажната земя в градината. Този на балкона се бе оказал прав. Съучастникът му не можеше да удържи тежестта й дори и за секунда. Джилиън се опита да се изправи. Мъжът я стисна за вързаните ръце и я вдигна.

— Хванах я!

— Затваряй си човката! — изсъска другият отгоре. — Искаш да събудиш цялата къща ли? Джилиън има трима братя и всеки от тях е по-едър и силен от нас двамата, взети заедно. Ако чуят, ще слязат и ще ни направят на кайма.

На Джилиън й хрумна по някакъв начин да вдигне шум, за да стане точно това, но усещаше, че шансовете й са доста малки с парцала в устата и качулката на главата. Градът беше потънал в тишина и тъй като огънят в камината беше изгаснал, тя предположи, че е доста късно. Всички в къщата сигурно се намираха дълбоко в прегръдките на Морфей и въобще не подозираха, че в този момент двама непознати натрапници я влачат, завързана и със запушена уста, под самите им носове.

Чу се още едно глухо тупване, когато вторият — този, който я беше опипвал и издаваше лютивата миризма — се приземи близо до тях.

— Ти я хвани за краката, а аз за ръцете и ще я замъкнем до каретата.

Двамата понесоха Джилиън в нощта, като я изпуснаха на два пъти, преди накрая да спрат.

— Чакай малко — рече познатият глас и облегна Джилиън на себе си. — Чувам нещо. — Той помълча. — Някой се приближава.

Джилиън се заслуша. Чу шум от приближаваща се карета надолу по павираната улица. Опита се да изписка въпреки парцала в устата си, когато реши, че каретата е достатъчно близо, но този, който я държеше за ръцете, бързо затисна устата й през качулката.

След като каретата се отдалечи, той я сграбчи грубо над лактите.

— Още един такъв номер и ще ме принудиш да приложа по-строги мерки, за да си осигуря съдействието ти. Добре — рече той на другия, който още я държеше за краката. — Мисля, че вече са на безопасно разстояние. Не ни остава още много. Каретата ни чака зад ъгъла. Почти стигнахме. Помогни ми да я кача вътре — каза, когато стигнаха до каретата.

Двамата я намъкнаха вътре, като единият я дърпаше, а другият я буташе отзад. Джилиън падна по очи върху седалката. Похитителите й се качиха след нея, вдигнаха я и я сложиха да седне секунди преди вратата на каретата да се затръшне.

— Карай! — извика единият от тях и потропа по тавана. Каретата се устреми напред. Джилиън се опита отчаяно да не падне, като се придвижи сантиметър по сантиметър назад до облегалката.

— Сигурен ли си, че кочияшът знае накъде да кара?

— Аха. Казах му да мине по задните улички и заобиколните пътища към източната част на града, в случай че някой ни види, а след това да се отклони на кръстовището на Норт Роуд и да поеме към Шотландия.

Джилиън слушаше внимателно. Шотландия? Защо, за бога, трябваше да пътуват чак до Шотландия, ако възнамеряваха да поискат откуп от баща й? Със сигурност можеха да намерят някое по-близко място, за да я скрият.

— Добра работа, приятелю. — Той направи пауза. — Е, смятам, че моментът е подходящ да махнем маската на Джилиън.

Той свали миришещата на плесен качулка от главата й. Тя си пое дълбоко дъх, като вдишваше чистия нощен въздух през носа си. Примигна в тъмнината. Различаваше силуетите на похитителите си, които седяха срещу нея на отсрещната седалка. Не виждаше лицата им дори и когато присвиваше очи. Единият от тях посегна и махна парцала от устата й.

— Е, скъпа, какво ще кажеш сега?

Джилиън не можа да каже нищо, поне отначало, тъй като устата й беше пресъхнала. Накрая повдигна брадичка и се опита да изглежда колкото можеше по-безстрашна:

— Нямам какво да ви кажа, господине. Не и докато не зная името на този, към когото се обръщам.

Той се изкикоти със стържещ смях, който накара Джилиън неволно да потрепери.

— Изглежда, лейди Джилиън все още не е разбрала кои сме, макар и да не съм очаквал нещо друго. По време на цялото ни познанство не ни е обръщала повече от мимолетно внимание.

Той посегна и дръпна малката ленена завеска от прозореца на каретата. Оттам се процеди достатъчно лунна светлина, за да й позволи да различи лицата им.

— Не е много хубаво от ваша страна — каза Джилиън, след като ги разпозна. — И на двамата.

— Изглежда, сгрешил съм — рече първият. — Тя май знае кои сме.

Почитаемият Гарик Фицуилям се обърна към съучастника си и се усмихна.

— Дължиш ми пет лири, Ози.

— Аха — отвърна другият и затършува из джобовете на палтото си. — Точно толкоз ми останаха, след като платих на кочияша, да знайш. — Сър Озуел се почеса под перуката.

— Не се тревожи, приятелю — усмихна се Гарик. — Когато се оженим с лейди Джилиън и тя забременее, след като я чукам яко две седмици и нещо, джобовете ни ще са пълни и препълнени със скъпоценните гвинеи на баща й.

— Да се омъжа за теб! — Джилиън едва не се изсмя на абсурдното му предложение. Наистина щеше да се изсмее, ако вързаните й ръце и крака не издаваха твърдото му решение да направи точно това. — Не бих се омъжила за теб дори и да беше последният останал скапан идиот в Англия!