— Бау-бау.

— Добре. А този кой е?

— Тати.

— Аз трябва да й говоря на английски — обясни Мария. — Това е родният й език. Ние си играем. Тя е много умничка. Играем си на „жмичка“ и на „къде е Кукличка“. Много се забавлява, като кажа „къде е Кукличка“. Погледнете, мистър Улф. Още две зъбчета й поникнаха. Вече има шест зъбчета. Покажете й часовника си. Какво е това, Кукличке?

— Тик-так.

Нещо тревожеше Мария. Искаше му се да я помоли да го каже открито, да престане да му го натрапва в очите. Вместо това Доналд свали детето от количката и като го хвана за ръка, тръгнаха на разходка.

Има нещо във вида на висок мъж, водещ за ръка голямо колкото кукла създание, което кара хората да се обръщат и да се усмихват. Един човек, който премина край тях с около двегодишното си немирно момченце, се усмихна на Доналд точно по този начин, като прибави и едно намигване. Неделните татковци се разпознаваха един друг. Той се питаше какви ли са историите на тези мъже, тъй като със сигурност всяка една беше уникална, както хората са различни. И все пак колко ли различни бяха техните истории от неговата?

И тъй, когато кратката разходка свърши и детето бе върнато в количката, Доналд се обърна открито към Мария:

— Кажи ми какво имаше предвид, когато каза, че някой трябва да поговори с нея. Какво става в това семейство? Мария, ако ми имаш доверие, ще ми отговориш.

— Все същото, мистър Улф. Ние живеем сами, само бебето и аз, мистър и мисис излизат, готвачката се прибира в дома си всяка вечер, а ние сме сами.

Тя млъкна.

— Това си ми го казвала много пъти — търпеливо изрече Доналд. — Има и нещо друго, което не си ми казала. Какво е то?

Настъпи една дълга, предълга пауза. После Мария се обади:

— Не ми се ще да го казвам… Струва ми се, че тя си има друг мъж, мистър Улф.

— Друг мъж ли? Мисис Бъзли има друг мъж?

— Така ми се струва. Той й звъни сутрин, когато мистър Бъзли вече е излязъл. Чух го няколко пъти. И го видях веднъж. Тя се прибра у дома с такси. Да, така ми се струва, наистина.

На Доналд му се стори, че вижда наближаващата катастрофа — кола, носеща се с голяма скорост в платното с насрещно движение, и въздъхна.

— Млад ли е той, Мария?

— По-млад е от мистър Бъзли.

— Но е възможно да правиш ужасна грешка.

— Възможно е, но не е грешка, струва ми се.

Ето защо той остави нещата така и си тръгна. Пък и в края на краищата, какво би могъл да стори?

Понякога почти му се искаше неговото бебе да си остане бебе. Но времето препускаше; тя бе почти на две годинки. С годините животът щеше да става по-сложен — щяха да бъдат задавани въпроси, на които щеше да е невъзможно да се отговори. Те го измъчваха сега и щяха да го измъчват още повече, ако не им се съпротивляваше по някакъв начин. Кой беше мъжът, чието присъствие Мария подозираше в живота на Лилиан? Имаше ли въобще такъв мъж? Защо се водеха нощните спорове в дома на Бъзли? Щяха ли да останат заедно Лилиан и Хауърд?



Една сутрин, докато Доналд се готвеше да тръгне за кантората, му се обади Мария, за да му съобщи лоша новина: Кукличка била болна. Цяла нощ не била спала, изгаряла от треска. Жената от лекарския кабинет не могла да я разбере, така че какво би трябвало да направи?

— Къде е майка й? — попита Доналд.

— Заминаха някъде надалече на ски.

— Не можеш ли да се свържеш с тях?

— Оставиха ми телефонния номер, но може би съм го записала погрешно, не знам. Не мисля, но никой не може да ги открие.

Доналд погледна часовника. На бюрото му лежаха куп документи, които трябваше да прегледа преди следобедната конференция.

— Има какво да каже за свое оправдание едно семейство с двама родители — промърмори той, — които при това обръщат малко повече внимание на своите деца.

След като нареди на Мария да увие много топло детето и да го чака след петнайсет минути, той навлече палтото си, за да се предпази от снега, втурна се надолу по стълбите и спря такси.

Мокрото от сълзи личице на Кукличка беше така болезнено зачервено, че той изтръпна от страх. Злокобното мълчание на Мария го скова. Бе пришпорил шофьора да кара по-бързо и сега се ужаси, защото таксито занасяше по хлъзгавите улици.

В страха си си мислеше, че не знае нищо за децата. Ако живееше с майка й, щеше да е научил някои неща, щеше да е наясно какво да прави. Ами ако детето умираше? Дявол го взел този шофьор! Цял ден ли му трябваше, за да пристигне? „По-бързо, по-бързо“ — искаше му се да извика, докато шофьорът се суетеше с парите, докато асансьорът пълзеше едва-едва нагоре, докато жената на регистратурата губеше време да говори по телефона, вместо да съобщи веднага за пристигането им.

— Изглеждате изплашен до смърт — забеляза лекарят. — По-спокойно, мистър Бъзли. Предполагам, че е стрептококова инфекция на гърлото. През този сезон имам много такива случаи. Ще направим посявка и до утре ще разберем дали е така или не. А междувременно веднага ще започнем да лекуваме младата дама с антибиотици. Алергична ли е към пеницилина?

Доналд отвърна безпомощно, че не знае. Нито пък Мария.

— Няма значение. Ще й дадем нещо друго за по-сигурно. Ето, Мария… така се казваш, нали? Ще ти запиша всички указания. Мария се грижи прекрасно за Бетина — добави лекарят, обръщайки се към Доналд. — С нея вече сме стари приятели. Как е мисис Бъзли? От толкова отдавна не съм я виждал, помислих си, че сигурно е била болна.

Говори много, но няма лоши намерения, помисли си Доналд, докато му отговаряше:

— Не. Тя е добре.

— Хубаво. Е, отнесете тази млада дама у дома и утре сутринта очаквайте нашето посещение.

Като се прибра, Доналд се опита да овладее яростта си.

„Хубава майка, няма що! — помисли си гневно. — Купува някакво абсурдно одеялце от норка за детската количка — за да е в тон с новото палто на мисис Бъзли, както каза Мария — а след това заминава на хиляда мили, след като оставя детето единствено на грижите на една изплашена жена, която дори не може да се ориентира в града.“

И тъй като след една седмица гневът продължаваше да бушува в гърдите му, Доналд се обади на Лилиан.

— Кой? — попита тя. — О, Доналд? Не познах гласа ти. Почти бях заспала.

— Е, събуди се. Време е да го направиш. — Говореше грубо. — Събуди се и обърни внимание на детето си.

— Тая сутрин да не си станал с левия крак от леглото?

— Случайно да знаеш… не ти ли каза Мария какво се случи, когато беше на ски?

— Кукличка била много настинала. За какво вдигаш толкова шум?

— За твое сведение не беше настинала. Имаше стрептококова инфекция на гърлото. Мария направи всичко възможно, но беше ужасена. Бог знае какво щеше да се случи, ако не бях в града и не се бях погрижил за всичко!

— Е, твоята роля в живота винаги е била такава, нали… да поучаваш хората и да се грижиш за всичко. Слушай, Доналд, много си изнервен. Но не искам да споря с тебе, защото не те мразя и защото наистина съм добър и мил човек. Постарай се да запомниш това.

— Не съм изнервен — каза той с по-тих глас. — Само съм загрижен, защото не обръщаш достатъчно внимание на Бетина. Загрижен съм, и с право. Заминала си и си оставила някакъв безполезен телефонен номер. Оставила си тук тази безпомощна жена.

— Номерът не беше безполезен. Стана така, че наши познати даваха парти по случай купуването на нова вила в планината. Останахме един ден повече, за да поговорим с техния предприемач, защото може би и ние ще планираме да си построим нещо такова.

— Недей да извърташ, Лилиан. Ти си играеш много умело с думите, но пред мен тези не минават.

— Доналд, аз наистина смятах, че с теб сме решили да приключим всичко по най-приятелския и цивилизован начин.

— За нещастие нещата между нас никога няма да приключат окончателно. Нашето е дете е причината „приключването“ да не е толкова окончателно, колкото ни се иска. Ти съвсем си изоставила детето и аз няма да си мълча.

— Изоставила ли съм я? Излагаш се. Видял ли си тази къща? Да, видял си я и въпреки това ми разправяш, че „съм изоставила детето“. Ти си идиот. Хайде, затвори телефона и ме остави на мира.

— Не съм свършил. Искам да ме изслушаш…

— Не. Съжалявам. Не ме безпокой повече.

Затръшването на слушалката отекна в ухото на Доналд. Е, биваше го да твърди: „ти съвсем си я изоставила“, но трудно щеше да го докаже при наличието на целия този лукс, на апартамента на Пето Авеню, бавачката, летните ваканции, прекарани в къщата край морето… да не говорим за одеялцето от норка за детската количка! Представете си само! Пък и всички знаеха как тя прегръща и целува Кукличка, нали така? Щеше ли някой да повярва, че такава майка е изоставила детето си?

Доналд закъсня за ранното сутрешно съвещание с мистър Прат, а ако имаше нещо, което Огъстъс Прат да не понася, то беше закъснението. В добавка към това снегът, който беше валял през цялата нощ, не показваше никакви признаци да спре, тъй че следобедния полет до Вашингтон — темата на сутрешното съвещание, можеше да закъснее или да бъде отменен. Щеше да му се наложи да се задоволи с влака. Доналд Улф беше в лошо настроение.



Чувствайки се все още скапан, той се качи на влака. Пасажери със зачервени от студа лица, с мокри палта и разрешени от вятъра коси влизаха, като потрепваха с крака и разтриваха измръзналите си ръце, както направи и той. Ненавиждаше собственото си лошо настроение и предстоящото дълго пътуване. Сутрешният разговор по телефона все още го измъчваше. Дори беше толкова разстроен, че нямаше желание да отвори книгата, която си беше взел за пътуването. Потънал във водовъртеж от неопределени и безполезни мисли, той се взираше в непрестанната снежна вихрушка навън.

— Чудесна книга — обади се някой.

Почти не бе забелязал човека на съседната седалка, ако не смятаме това, че беше жена, и то задъхана, тъй като бе влетяла в купето в момента, в който влакът се готвеше да потегли.

— О, да, „Студеният дом“. Не съм я чел откакто бях в гимназията.

— Погледнете. — И като отвори една натъпкана до горе пазарска чанта, тя извади своя екземпляр на „Студеният дом“.

— Понякога преподавам в гимназията, затова и аз я чета за втори път.

Сега вече Доналд я погледна. Имаше луничаво лице с хубави черти и рижави коси. Би могла да бъде дъщеря на Огъстъс Прат.

— Работите като учителка? — попита я любезно.

— Не, фермерка съм, съпруга на фермер. Обичам книгите, а там, където живея, семействата любители на книгите, не са твърде много, затова се старая да помагам на децата, които не получават помощ у дома.

— Къде е това? Къде живеете?

— Е, ако погледнете картата, ще видите, че в едно ъгълче на Джорджия се срещат три щата. Точно на това място свършват Димните планини… или започват, зависи от гледната точка. Но аз ви преча да четете.

Наистина не изпитваше никакво желание да разговаря, тъй че се възползва от забележката, като се обърна към прозореца и мяркащите се зад него равнини на Ню Джърси. Мислите му прескачаха от сутрешната неприятна случка към предстоящите преговори във Вашингтон и обратно.

След малко усети някакво раздвижване на съседната седалка. Като порови в обемистата си чанта, младата жена извади нещо като метална кутия със сладки.

— Искате ли? — попита тя. — Много са вкусни, останаха от сватбата на приятелката ми. Тя ме накара да ги взема за вкъщи; сега се радвам, че го стори, защото умирам от глад. В Бостън не ми остана време да хапна, иначе щях да изпусна влака. — О, вземете си — настоя тя, когато видя, че той се колебае, — иначе като нищо ще ги изям сама всичките, а не мога да си го позволя.

Както можеше да се очаква, почерпката със сладките доведе до продължаване на разговора — и Доналд отбеляза, че навярно всичко на сватбата е било толкова вкусно като тях.

— О, да! Беше провинциална сватба в дома на булката. Тя и майка й приготвиха всички печива. Вземете си още една.

Искаше му се да посегне, но тъй като нямаше да е прилично, отказа и вместо това направи забележката, че сватбите винаги са забавни, което не беше непременно вярно.

— Да, нали? Сватбата се състоя в едно красиво малко градче в Ню Хампшир, прилича много на нашите градчета, ако не смятаме климата. През целия си живот не бях виждала толкова много сняг. Ние с Ейми се запознахме в колежа в Джорджия, нали разбирате, и оттогава сме приятелки, но никога не бях ходила у тях на гости. От сто години не бяхме се виждали и аз просто не можех дори да си помисля да пропусна сватбата й.

А Доналд си мислеше, че веднъж като тръгне разговорът, почти е невъзможно да го прекъснеш.

— Значи за вас това беше истинско събитие, среща след дълга раздяла, приятно прекарване.

— Да, така е, ако не смятаме това, че трябваше да отида без съпруга си. Имаме шестстотин акра земя, петдесет дойни крави и управител на фермата, който се проваля, затова Кларънс не беше спокоен и отказа да тръгне. Хората нямат представа колко много работа има в една ферма.