Би могъл да й отговори, че е работил на полето през летните ваканции и има много добра представа за фермерската работа. Но тъй като не искаше да удължава разговора, не го каза.

— Вие сте човек от града, виждам, че носите чанта за книжа. Искате ли да видите снимка на нашата ферма, или да не ви досаждам?

Е, за бога, как би могъл човек да й каже, че му досажда?

— Съвсем не. Бих искал да я видя.

Ето защо от пазарската чанта изникна малък картонен албум; несъмнено беше взет, за да бъде показван на гостите на сватбата. На снимките на корицата се виждаше спретната дървена къща с веранда отпред. Две прекрасни колита лежаха на стъпалата.

— Това са Мът и Джеф. В случая Мът6 звучи наистина оскърбително, нали, защото той е чистокръвно коли със страхотно родословие. Истинско разточителство, както казва Кларънс. Купи го от една изложба на кучета; не можал да се сдържи. А ето това е Кларънс.

Висок мъж, спретнато облечен с риза и дънки, стоеше изправен до дървена ограда. На заден план се виждаха част от покрива на хамбар и част от крава.

— А ето това е Рики. На шест годинки е, но тук е сниман преди две години.

На същите стъпала пред входа на къщата, където бяха снимани кучетата, между двамата си родители седеше момченце с къдрава коса и сериозно лице. Под снимката имаше надпис с молив: Кларънс, Рики и Кейт, следваха датата — четвърти юли, и годината.

Сутринта свиреше оркестър, а ветераните маршируваха по Мейн Стрийт. В гробищата имаше малки знаменца, големи знамена висяха над входните врати в горещия и неподвижен въздух или в някои случаи в дворовете пред къщите, на прът. Хората ходеха на пикник, ядяха печено пиле, както и сладолед и пай с боровинки.

Нещо накара сърцето на Доналд да трепне и той се обърна дискретно, като хвърли кос поглед към жената до себе си, тази наивна личност, сигурна, че той се интересува от подобни снимки. Обхвана я с един бърз поглед: стройна фигура, къдрава коса като на сина й, не особено забележителни черти на лицето, ако не смятаме нежната усмивка, силни ръце с нелакирани нокти, стискащи книгата.

— Красиво момченце — рече Доналд.

Тя въздъхна.

— Да, той ни е безценен. Много бихме искали да имаме още деца, но не се получава. Вие имате ли деца?

— Само едно. Момиче. На две годинки.

— Е, добре, ще имате още деца. При повечето хора е така. Ние с Кларънс решихме, че ще имаме голямо семейство почти веднага след като се запознахме. Така решихме още от самото начало.

Тя се засмя.

— Страшно сте се разбързали, а? — отвърна Доналд, възприемайки веселия й тон.

— Но въпреки това ние сме щастливи заедно от деня, в който се срещнахме.

Доналд не би могъл да обясни защо прояви любопитство да зададе на тази бъбрива непозната въпроса как се е запознала със съпруга си, но го направи.

— Случи се в университета в Атланта. Той следваше в Аграрния факултет, а аз в Историческия и дори не бяхме се забелязали, докато един ден не заваля проливен дъжд и той не ми позволи да се скрия под чадъра му.

Ето как се случваше това. Една жена предупреждава мъж, че книжата ще паднат от скута му, или мъж приютява една жена под чадъра си…

— Никога не съм очаквала, че ще живея във ферма. Разбира се, това не е просто някаква стара ферма, по-скоро можеш да го наречеш „стопанство“. Семейството го е притежавало може би от шест поколения, а може би и по-отдавна. Във всеки случай от времето веднага след Революцията. Това означава най-малко отпреди двеста години. Струва ми се, че той обича всяко дръвче на тази земя. И знаете ли, признавам си, на мен ми отне доста време, но и аз се научих да ги обичам всичките до едно.

„Късметлия е този Кларънс“ — помисли си Доналд. Ако беше умен, щеше да се грижи добре за Кейт. Тя изглеждаше почтена, добра и излъчваше добро настроение. По някакъв съвсем различен начин му напомняше за Мария, но за разлика от тази жена тук родената на село Мария притежаваше вродено умение да се оправя в критични ситуации в града. Непознатата до него бе прекалено доверчива, за да я пуснат да се разхожда сама по света, без някой да се грижи за нея. Е, разбира се, бе много възможно Доналд да греши, но той не смяташе така.

— Е, аз ще се върна към четенето — каза тя.

Така че и Доналд разтвори своята книга. Но умът му беше прекалено зает с други неща, за да вникне в нея, и затова четенето не вървеше. Непрестанният сняг се сипеше покрай прозорците, загръщайки в бяло полята наоколо, жилищните комплекси, фабриките, град Филаделфия и всичко останало. Той си мислеше колко хубаво би било Кукличка да има такава майка и като затвори очи, си представи своето момиченце — застанала пред него със сияещо личице, прегръщайки пухкаво мече-играчка. Де да можеше тя да има майка като… След това изведнъж обявиха, че влакът спира във Вашингтон.

Той стана, за да свали куфара си от багажника, и се сбогува със спътничката си.

— Беше ми много приятно да си поговоря с вас.

— Да, и на мен. Нека да ви нахвърля нашия адрес. Винаги го правя, когато срещна хора, които ми харесват. Ако с жена ви имате път на юг, елате ни на гости.



Два дни по-късно Доналд отпътува от Вашингтон отново с влака. Пътуването щеше да е малко по-дълго, отколкото с редовния самолетен полет, но поне щеше да слезе в центъра на града, достатъчно близко до дома му, за да се прибере с една разходка с бърз ход, добре дошла след цялото това двудневно седене.

По една случайност мястото му на връщане беше в средата на вагона, много вероятно същото, което бе заемал и на отиване. Несъмнено именно този факт му напомни за приказливата млада жена, която бе седяла до него. „Боже мой — помисли си Доналд, — тя ми даде адреса си, на мен, напълно непознатия човек, и ме покани да посетя заедно с жена си нея и съпруга й, в случай че «имаме път на юг»! Бедната невинна душа, тя не знае какво е коварство, в никакъв случай.“ Ами че той дори не беше й казал името си, да не говорим за някакъв документ за установяване на самоличността му.

Те тримата бяха изглеждали толкова мили на снимката, както бяха седнали там, на стъпалата на верандата; напомняха му за някоя от старите илюстрации на Норман Рокуел. И размишлявайки за невероятното разнообразие от човешки характери, умът му направи един естествен скок обратно към събитията от тази скапана седмица.

Трябваше, беше абсолютно необходимо, да научи повече за гледането на деца, за да бъде по-добре подготвен за следващия път, когато, да пази бог, Кукличка щеше да има нужда от повече грижи, докато Лилиан е заминала на сафари или нещо от този род. Непременно трябваше да си купи една обикновена книга за гледане на малки деца, както и две-три други за детската психология и общото развитие на подрастващите. След като взе това решение, вече не се чувстваше толкова безпомощен.

Така че няколко часа по-късно той излезе от една голяма книжарница с четири томчета в торбичка, тежко закрачи през рядката кал към дома си и завивайки зад близкия ъгъл, налетя на един мъж, който несъмнено беше приятелят на Синди.

Не бе трудно да го разпознае; нямаше друг приятел или дори познат с такава брада, започваща почти от очите и стигаща до кръста.

— Ей, Доналд, откога не сме се виждали. Несъмнено от сватбеното тържество.

— Да, много отдавна. Как си? Как е Синди?

— Синди? Ти не знаеш ли? Лилиан не ти ли е казала?

— Аз не се виждам с Лилиан. Синди не ти ли е казала това?

— Аха, чувах нещо такова. Във всеки случай Синди е мъртва.

— О, моите съболезнования. Какво се случи?

— Разболя се. Прекали с пиячката или с нещо друго. Не знам точно. Почина в болницата.

Доналд за миг си представи младата жена с продран глас и ярък грим; след това, макар че никога не я беше харесвал, бе обзет от прилив на жалост, защото един толкова млад човек не биваше да умира. Сигурно не е била на повече от двайсет и пет години.

— Моите съболезнования — повтори той с много сериозен глас. — Често се чудех, като си мислех за нея, макар че не беше моя работа. Искрено казано, все се чудех как така двете, Лилиан и Синди, са приятелки. Бяха толкова различни. Но Лилиан наистина беше много добра към нея. Тя направо я издържаше, струва ми се.

— Приятелки ли? — Гласът му прозвуча почти насмешливо. — Те бяха сестри, драги. Синди й беше сестра.

Доналд беше така шокиран, сякаш го фраснаха с камък по главата.

— Чуждо дете? Осиновено?

— Не, не. От един и същи баща, от една и съща майка.

— Не разбирам. Това не ми се вижда смислено. Кои са били родителите им? Какви са били? Искам да кажа… какво са представлявали?

— Какво са представлявали ли? Нищо. Просто обикновени хора.

Доналд разтърси глава.

— Аз се опитвах… Никога не успях да я накарам да ми каже каквото и да било.

— Че какво са приказките? Чесане на езика. Доникъде не те води.

— Но ти изобщо знаеш ли нещо? Познаваше ли добре семейството й?

— Разбира се. Живееха от другата страна на улицата. Аз съм й нещо като трети братовчед или от този род. Затова се навъртах наоколо.

— Не разбирам — повтори Доналд и се вторачи в него, сякаш зад това грубо и странно лице можеше да се крие някакъв отговор на въпросите му.

— Какво има за разбиране? Казах ти. Обикновени хора, нали разбираш? Хора като теб. Като мен. Айде, трябва да тръгвам. Пази се.

Доналд стоеше и наблюдаваше как приятелят на Синди бавно се отдалечава. Каква ли беше тайната? Но нямаше отговор. Качи се горе в апартамента си и като прерови хладилника, сложи в една чиния сандвич и круша, след което седна и зачете една от книгите за отглеждане на деца.

Но вместо да се съсредоточи върху нея, удивителните факти, които току-що бе научил, се въртяха с бясна скорост в главата му. Толкова много предположения се бяха въртели в тази глава по време на краткия му брачен живот: че има нещо непочтено в миналото на семейството, което тя се срамува да разкрие, или че близките й са се държали така жестоко с нея, че не би могла да им прости. Всичко това можеше да е вярно, а можеше и да не е. Навярно нямаше никаква тайна, а съществуваше само желанието, нараснало неизмерно, да избяга в друга личност, в друго обкръжение и друг свят. Това не беше нещо необичайно.

Докато живееше с Лилиан много пъти си беше мислил да направи тихомълком едно проучване с крайната цел да й помогне да разбере онова, което криеше, каквото и да е то. Но се колебаеше, а накрая започна да проумява, че би било безполезно. Защото, каквото и зло, истинско или въображаемо, да й бяха причинили, вече бе прекалено късно да се променя каквото и да било. Той беше живял достатъчно дълго с нея и беше преживял достатъчно с нея, за да е сигурен в това. Бе прекалено късно.

Глава 9

Доналд започна да изпитва някакво странно усещане, сякаш всичко около него се движеше с главоломна скорост. Нещата се трупаха: конференции, понижения в длъжност, спешни телефонни разговори, писма, на които трябваше да се отговори незабавно, покани за наполовина светски, наполовина делови събития, погребението на брата на съдружник във фирмата, и все нямаше никакво време. В края на деня се чувстваше уморен както никога по-рано. Здрав и енергичен млад човек, който не би трябвало да се уморява по този начин, той знаеше, че не само тялото му е уморено, а по-скоро нещастната му душа.

Веднъж Мария му каза: „Те страшно се скараха вчера след вечеря. Кукличка ги чу и се изплаши, затова я изнесох от стаята“.

Друг път му съобщи: „Мисис Бъзли замина за уикенда на яхтата на някакви хора. Мистър не отиде с нея“.

Имаше нещо мизерно, долнопробно в това да слуша тези приказки; в края на краищата, това бяха клюки. И все пак нямаше никакъв друг начин да научи какво става в онова място, което смяташе за дом на детето си. Колкото и да беше странно, той бе на страната на Хауърд Бъзли, мъжа, който е бил любовник на Лилиан, преди да се омъжи за него. И въпреки това Бъзли явно представляваше сигурната опора в това семейство, човекът, който най-много се грижеше за детето на Доналд.

Един ден, докато обядваха набързо в едно заведение близо до кантората, Ед Уилс остави на масата чашката си с кафе и го попита:

— Ще имаш ли нещо против, ако споменавам понякога името на Лилиан? Моля те, отговори ми честно. Колебаех се дали дори да ти намекна за това, но Джун ми каза, че трябва да го направя. Ние с нея знаем колко се притесняваш за момиченцето си и затова…

— Моля те, кажи ми каквото трябва да знам, всичко, което трябва да знам.

— Е, този път не е много. А може и да е, но ние сме виждали Лилиан на плажа близо до лятната вила, която наехме. Доста е отдалечено, не е в някой моден квартал, мястото съвсем не е в стила й. Но няколко пъти я видяхме чак надолу, в най-безлюдния край на плажа, и не беше с мистър Бъзли. Поне ние сметнахме, че не е той.

— Мъж над шейсетте? Нисък и посивял?