Един ден се сети какво му беше казала Мария за заминаването на Бъзли — че преди да тръгне, бил целунал Бетина. И изведнъж Доналд изпита съжаление към Бъзли, този щедър и глупав старец. При цялата си нюйоркско-холивудска изтънченост и хитрост той бе заблуден и измамен. Криеше ли се някаква поука тук? Отговори си с горчива ирония: „Да. Бъди щастлив“.

През последните две години или дори повече, откакто името на Лилиан бе започнало да се появява тук-там в светските колонки, той неизменно ги четеше. Така попадна на едно кратко съобщение за това, че Артър Сторм възнамерява да се пресели във Франция. „За да може — пишеше в него — да се погрижи за бизнес интересите си там“. Вече бяха изминали шест седмици, откакто Мария му разкри истината, шест седмици, през които Доналд би трябвало да предприеме нещо. Но какво? Попита приятелите си, попита Огъстъс Прат, но те не му предложиха нито един полезен съвет по простата причина, че нямаше какво да го посъветват.

Отчаяние — това е страшна дума, мислеше си той. Дните му минаваха — колко ли още му оставаха? — белязани от видението на един самолет, който отнася Бетина-Кукличка далече отвъд Атлантическия океан. „При кого, при какво?“ — повтаряше си той, изгубил сън и апетит.

В главата му се мяркаха спомени за катастрофите на миналото — деня, в който прочете телеграмата, изпратена на майка му от военното министерство през 1944-а, сутринта, когато премазаха кучето му, деня, когато над фермата, където работеше, се изви циклон и всички коне обезумяха.

Бързай, бързай, бързай! Няма време. Вече може да е много късно.

В неделя следобед той хвана детето си за ръка и тръгнаха на разходка, нейната пухкава ръчичка, приютена на сигурно място в неговата. На сигурно място засега, но какво щеше да стане утре?

Изминаха още дни. Напрежението бе изписано на лицето му. Личеше си от начина, по който хората го гледаха. Сънищата му бяха ужасяващи: една нощ беше в съдебната зала, идеално подготвил аргументите си, но въпреки това, когато се изправи да говори, те се изпариха от главата му, затова стоеше там и не знаеше какво да каже, а всички в залата се бяха вторачили в него с ужас и изумление. Събуди се плувнал в пот. Изминаха още седмици.



След това без никаква реална причина нещо го осени точно когато отиваше на работа: човек можеше да започне живота си наново. Можеше да преобърне живота си. Не беше ли го направил вече веднъж, когато пристигна на това място, наречено Ню Йорк? Имаше толкова много места по света… А той бе свободен! На никого не дължеше нищо. Не бе причинил зло на никого. Да, беше свободен. „Мога да отида навсякъде“ — помисли си Доналд и изненадано си заповтаря тези думи.

Тази нощ си легна, без да изпитва страх. Сякаш бе настъпила някаква странна метаморфоза, сякаш бе изпил някакво вълшебно лекарство. Сякаш някаква врата се беше отворила и бе нахлула светлина там, където не бе имало. Още не бе преминал през тази врата, но тя съществуваше. Видът й някак си му действаше успокоително. За първи път от много дълго време той се унесе в лек и спокоен сън.

На сутринта стана в добро настроение и се приготви да отиде на работа. Не би могъл да обясни как се случи, но изведнъж, докато прекосяваше стаята, точно когато стигна до средата й, нещо го осени. Един заповеднически глас закънтя в ушите му.

Направи го! Направи го! Да.

Глава 10

На първо място трябваше да приеме факта, че Доналд Улф няма на кого да се довери. Ако не се смятаха онези далечни братовчеди от Уайоминг, които можеха да се блъснат в него на улицата и да не го познаят, нямаше кръвен роднина, когото да помоли за убежище или съвет. Нито пък можеше да се довери на добър приятел като Ед Уилс и да го замеси в незаконните си действия дори само чрез най-лек намек.

Как да се махне? Къде да замине? Трябваше да отиде на някое изолирано място, непосещавано от туристи или от каквито и да било познати, които би могъл да срещне случайно. Светът беше голям и все пак достатъчно малък, за да срещне на един брулен от ветровете ъгъл в Единбург клиент от Чикаго, когото не е виждал четири години.

В „бърлогата“ му имаше голям глобус, с чиято помощ той обичаше да си припомня пътуванията си; а освен това беше удивително забавно да проследява пътешествията на онзи прочут негодник, с чийто случай фирмата им беше свързана толкова дълго време. Човек като него е трябвало да има много връзки с престъпници, няколко фалшиви паспорта и феноменална памет, за да държи нещата под контрол. Доналд не разполагаше с такива неща, нито пък го желаеше. Тъй че трябваше да изключи онова далечно и пусто кътче в Канада, за което се беше сетил най-напред.

Ето защо следващата стъпка беше да разтвори на масата карта на Съединените щати и да я разгледа внимателно. Аляска беше най-отдалеченото място, ако не се смятаха Хавайските острови. Едно пътуване до Хаваите включваше самолет, където щяха да го забележат и щеше да бъде регистриран като пътник с двегодишно момиченце. Аляска? Тя бе прекалено слабо населена, включително и няколкото големи градове там, за да може един мъж с дете да се скрие в тълпата. Къде да намери такова място, което нито да е прекалено гъсто населено, нито прекалено слабо, че и да не е отдалечено на две-три хиляди мили? Това трябваше да е в провинциален район, може би някое малко градче, сгушено в гънките между две планини, далече от потока на модерния живот. Очевидният отговор беше да отиде някъде в Средния юг, но къде точно, той нямаше представа.

Но където и да отидеше, как щеше да си изкарва прехраната? Единствените долари, които бе спечелил през живота си, бяха дошли от работата му по чужди ферми и от работата му като адвокат. Доналд нетърпеливо бутна картата настрани и отиде до закаченото в гардероба огледало, за да се погледне и на висок глас да си зададе въпроса: „Възможно ли е да си се побъркал? Ето, че си точно по средата на един случай, възложен от Огъстъс Прат на теб… на теб, Доналд Улф, а не на някой от другите с два пъти по-голям стаж във фирмата“.

После се извърна от огледалото и първото, което видя, бе снимката на детенцето му, сложена в рамка. Бетина седеше в количката си с полуизядена бисквитка в ръка, усмихната до ушите. Цялата му непоколебима решителност изведнъж се върна.

Направи го! Направи го!

В неделя в парка Мария му докладва, че „мъж се върне от Франция. Тя вижда с него всеки ден. Идва всеки ден, мистър Улф. Едър мъж. Хубавец. Мисис Бъзли много щастлива с него“.

Нямаше и съмнение, че е щастлива, независимо колко дълго можеше да трае това щастие. Пред очите на Доналд се занизаха сцени като на филмова лента: леглата на онова парти… струваше му се толкова отдавна… О, тя е била точно там, нямаше никакво съмнение. Онези хора във Флоренция, Лилиан, просната на дивана в онази ужасна сутрин изпомачкана и полусъблечена; всички тези и много други картини идваха от миналото и пробягваха пред очите му.

— Тати. Да ходим. Кукличка иска да ходи.

Тя не ходеше, а подскачаше и той трябваше да я държи здраво, за да не се изплъзне. Тези „ужасни семейни двойки“ — пишеше в една от книгите на Доналд.

Едно от първите неща, които трябваше да направи, бе да смени името й, защото Кукличка или Бетина направо дразнеха слуха му. Тези имена не й подхождаха, макар че той не можеше да измисли друга причина, освен че олицетворяват света, от който се канеше да я отведе.



От дъното на паметта си Доналд изрови спомена за това, че някога бе попадал на списание, рекламиращо книги за смяна на самоличността. Неговата задача номер едно сега беше да издири това списание. Направи го, като попита за него в няколко квартала, където смяташе, че е най-вероятно да го намери. След това си поръча книга, от която научи нещо, което би могъл да му подскаже и здравият разум: имаше нужда от свидетелство за раждане. С него щеше да се превърне в друг човек. От такова свидетелство имаше нужда и всяко дете, което започва училище.

Знаеше, че този номер невинаги минава. Вероятно минаваше рядко, а със сигурност би трябвало да минава много, много рядко, иначе какъв би бил светът? И все пак не беше ли това простимо понякога, при извънредни обстоятелства?

На първо място имаше нужда от пари, пари, които не оставят следа. Той започна да изтегля парите си от различните банкови сметки, като от време на време нехайно обясняваше, че ще заминава за Индонезия. Не притежаваше никакви ценни вещи, освен сребърния сервиз, който Лилиан му бе оставила, тъй като Бъзли вече имал два такива. За голяма своя изненада взе за него десет хиляди долара в брой. Лилиан наистина беше въртяла бедничкия Бъзли на малкото си пръстче! За много хубавичка сума продаде и годежния пръстен, който тя не искаше, защото бедничкият глупав Бъзли й беше подарил по-хубав. „Бедничкият глупав Доналд също“ — помисли си той, като се сети за онзи следобед в Лондон, когато бе изпаднал в паника да не я загуби.

Купи си портмоне препаска и го носеше всеки ден. Само това го караше да се чувства като преследван, който се прокрадва със своята тайна по добре познатите коридори на великолепните офиси в сърцето на Манхатън, където го знаеха като Доналд Улф, високо уважаван гражданин. Понякога го обземаше ужасяващото усещане, че халюцинира. Трябваше да се отърси незабавно от него и да се изправи пред реалността; много скоро щеше да стане един неизвестен, временно безработен човек, живеещ на място, което все още беше неизвестно.

Как щеше да се казва, питаше се. Къде би трябвало да е роден? Трябваше да е живял в някой град, достатъчно голям, че човек да може да се загуби в тълпата. Това място трябваше и да се намира достатъчно наблизо, за да прекара няколко дни там и да го опознае, в случай че не дай си боже, се наложеше да отговаря на по-сериозни въпроси, от рода на: „Къде си ходил на училище, а на църква, а къде се намират кварталните кина?“.

Спря се на Филаделфия. В този случай трябваше да е роден в някое съседно градче, в чието гробище много лесно щеше да намери името на някой на неговата възраст, починал в ранното си детство и вече забравен. Снабден с тази информация, можеше да отиде в отдела за гражданско състояние и да поиска да му издадат дубликат на акта за раждане, който „някак си е загубил“. Ето защо в три поредни съботи Доналд наемаше кола, обиколи пет гробища в различни градчета и най-накрая се спря на име: Лора Фулър, „многообичаната дъщеря на Джеймс и Лора“.

Няколко минути стоя там, вперил поглед в избуялата трева на гроба. Починала на две години! Бедничкото дете! Какъв ли би бил животът й, ако бе останала жива?

Но нейното име може би щеше да даде по-добър живот на онова малко момиченце в Ню Йорк. А бащиното й име бе бащино и на Доналд, това навярно бе предзнаменование за щастие. („Че от кога вярвам в предзнаменования?“) Въпреки всичко това бе едно хубаво, обикновено име, което не привличаше внимание, а „Лора“ щеше да е добро име за малката дъщеричка на „Джим Фулър“.

При цялото това душевно и физическо напрежение, докато вместваше проекта в препълнения си график, на Доналд успя да му хрумне една забавна мисъл: с контактите му, с опита и начина му на живот Хауърд Бъзли най-вероятно притежаваше цялата вещина в тази област, която на него му липсваше.

— Те скоро бъдат готови. — Гласът на Мария прозвуча плачливо. — Мисис Бъзли каже, че те скоро заминава. Неин мъж взема нея и Кукличка. Във Франция те има добра бавачка за Кукличка, така че не бива вие притеснява, мистър Улф. Но на мен тъжно… — Тя заплака: — … много тъжно, мистър Улф.

— Кога, Мария? Кога?

— Може би другия месец, аз мисли.

— Но ти ще останеш дотогава, нали, Мария?

— Да, да, аз остава. На мен мъчно за Кукличка. Тя като мое дете, така е.

Следващия месец. Веднага трябваше да си купи една малка тетрадка и да си запише най-важните неща, за които не можеше да разчита само на паметта си: подробности за облеклото, за тоалета, за следобедния сън и други неща, които смяташе, че вече знае, но може би всъщност не знаеше.

И най-важното, трябваше да купи кола. Ето защо се обяви за болен за няколко дни, качи се на влака за Филаделфия и като пристигна на последната гара, помоли един шофьор на такси да го закара до някой гараж за коли на старо. Мигновено съжали за това. Ами ако го обявяха за национално издирване и този шофьор на такси си спомнеше за него? После се ядоса на себе си. „Смешен си, нервен си като котка на покрив. Престани. Ти си просто един гражданин, който иска да си купи кола.“

Продавачът бе млад и много енергичен.

— Кажете ми какво точно търсите и ще ви го намеря. Имаме всякакви коли.

Доналд бе сигурен, че колата трябва да е незабележима като дънките и маратонките, които носеше, да не бие на очи, да не се запомня, следователно не биваше да е прекалено красива и лъскава, да не е някоя таратайка, нито пък да е червена или бяла.

— Не държа на определен модел — обясни той. — Но да е с нисък километраж и стабилна. Ще я закарам в Западна Канада, тежък терен. — Трябваше да остави и някаква заблуждаваща следа. — Ще ми трябва и голям багажник, наистина голям. Ще пренасям много багаж.