Двамата вървяха един до друг сред редиците от коли.

— Тази ми се вижда добра — каза Доналд и спря да огледа един черен закрит автомобил. — Нека да видим багажника. А какъв е километражът?

Докато си даваше вид, че слуша изброяваните данни и цифри, той бързо съчиняваше една история. Тя трябваше да е толкова забележителна, че този млад човек никога да не се сети да я свърже с изгубеното детенце на Лилиан.

Но това ще се случи, трябва да се случи. Не, не трябва! И е по-добре да овладееш полета на фантазията си, Джим Фулър.

— Съпругата ми току-що почина, нали разбирате, и смятам да закарам повечето вещи на родителите й.

— Моите съболезнования.

— Те живеят в провинцията, на седемдесет мили от летището са, тъй че със самолет не става, с кола ще е по-лесно. Можех да им изпратя вещите, но наистина трябва да отида да ги посетя. Тя беше единственото им дете. Почина внезапно.

— Лоша работа.

Очите на младия човек изразяваха подобаващо съчувствие. В края на краищата, колко лесно беше да лъжеш и да се измъкнеш! Той бе изкарал с успех първата проверка.

Доналд обясни, че ще плати с парите, които е получил от продажбата на мебелите си.

— Продали сте си мебелите? Местите ли се?

— Местя се в по-малък апартамент близо до Спрус Стрийт. Вижте какво, ще ви се обадя след два-три дни, когато сте готов с документите за прехвърляне, регистрационните табели и останалото. Уредих да изключат телефона ми веднага след като платих последната сметка, а на новото място все още нямам телефон.

— Лоши работи, мистър.

— Е, такъв е животът. Много благодаря. Много ми помогнахте.

Вече беше измамник, направо му призляваше от срам. Но целта, която преследваше, стоеше по-високо от самоуважението му и тъй като беше планирал да прекара следващите няколко дни във Филаделфия, нае стая в хотел и въоръжен с тетрадка и писалка, тръгна на обиколка, за да опознае града. След като се снабди с карта на града и няколко брошури за историята и историческите му забележителности, Доналд се обади да докарат колата му, първата, която притежаваше, след като бе продал онази таратайка в Северна Дакота, и потегли обратно за Ню Йорк.

Започна да изпразва апартамента си, като унищожи всеки предмет, който би могъл да разкрие самоличността му, например снимка на Кукличка — на Лора — в Сентрал Парк на фона на жилищни сгради и един албум, съдържаш негова снимка в Юридическия институт — с тога и квадратна шапка. Скъса излишните екземпляри от картата на Съединените щати, запази само един — щеше да го разглежда отново и отново.



— Мисис Бъзли вече има много голям куфар — внезапно му докладва Мария. — Сложила го в хол. Аз мисли, че те заминава много скоро, мистър Улф.

Сърцето на Доналд беше като мотор на кола, усилено изкачваща се нагоре по склона на планината. Имаше още толкова много работа да свърши! В списъка му все още имаше неща, които не бе успял да купи: дрехи за детето и голям куфар за тях. Всеки ден след работа той се качваше на колата и посещаваше малки магазинчета в отдалечени части на града, купувайки само по няколко неща, така че никой от продавачите да не може да се сети за мъж, купил подозрително голямо количество дрешки за малко момиченце. Снабди се с детско дюшече, което щеше да слага на пода нощем, подходяща предпазна седалка за малката, портативен хладилник и най-различни играчки. След като приключи с всичко това, той се помоли Лора да не се разболява и от най-леката болест, защото някой лекар би могъл да заподозре, че нещо не е наред.

Дните се нижеха прекалено бързо. Доналд се чувстваше като преследван, който се страхува да погледне назад и да прецени разстоянието, делящо го от преследвача, или като човек, който се страхува да погледне календара и да разбере колко малко време му остава за онова, което все още му предстоеше да свърши.

Най-накрая останаха само още два дни, настоящият и следващият, неделя, когато щеше да открадне Лора. Това нервно крачене напред-назад се беше превърнало в навик, от който трябваше да се отърве. Непрекъснатото повтаряне на нещата, които му предстоеше да свърши, също бе навик, но придобит напоследък и напълно разбираем. Повтаряше името й непрекъснато, заставаше пред огледалото и разиграваше един диалог: Здравейте, аз съм Джеймс Фулър, а това е дъщеря ми Лора. Нагоре-надолу, нагоре-надолу. Да провери в хладилника храната за утре: сандвич с пилешко, банани, нейните любими диетични бисквити. Да опакова своите два най-големи куфара, та портиерът да предположи, че отново заминава някъде отвъд океана.

Отново огледа полиците в „бърлогата“. Тук бяха неговите съкровища, всяка скъпоценна книга трябваше да бъде запазена завинаги. На най-горната лавица съчиненията на Джеферсън грееха с червената си кожена подвързия като някакво много специално бижу — първата книга, която си беше позволил да купи. На най-долната се виждаха последните му придобивки — книгите за отглеждане на малки деца. Тях трябваше да сложи в куфара. „И Джеферсън ли? — запита се Доналд и сам си отговори: — Да, също. Кажи сбогом на останалото.“

На стената висяха прекрасните гравюри на Париж от осемнайсети век. На стената между два прозореца се виждаше пейзажът, който Лилиан бе купила някога, когато бедите едва започваха. Дали тя щеше да си го получи обратно сега?

След като не можа да измисли какво друго да свърши, той си легна, спа неспокойно и се събуди в топлата и ветровита неделна сутрин. Малко след пладне, след като за трети или четвърти път огледа апартамента, Доналд слезе долу, като носеше кутията с обяда, скрита в хартиена торбичка, и двата си куфара, пълни с негови дрехи.

— Пак ли заминавате, мистър Улф? — попита портиерът, точно както беше очаквал.

— Да, ще се видим след две седмици. Можете ли да ми извикате такси? Отивам до един приятел, а после с него заедно пътуваме до летището.

След като спря таксито пред един жилищен блок близо до гаража, където държеше колата си, той слезе и застана на тротоара с багажа, сякаш чака някого. Когато таксито се изгуби от погледа му, отиде в бръснарницата отсреща, където гъстата му и малко немирна коса претърпя къса подстрижка. В джоба си носеше очилата, с които много скоро щеше да замени контактните лещи. След това взе колата от гаража, отиде до една улица близо до Сентрал Парк и я остави там.

Планът му беше така да завърти разговора, че да предложи да закара Кукличка на разходка с количката до езерото и да даде малко почивка на Мария. Но най-неочаквано тя улесни нещата, защото явно бе силно настинала.

— Всички ли са излезли следобед? — попита той.

— Излезли? Няма ги. Мисис Бъзли и мистър Сторм отишли види негов брат. Връща се късно довечера. Може остане и до утре.

— Е, тогава защо не си отидеш у дома да поспиш, Мария? Полекувай се. В пет часа ще те чакам с Кукличка пред входната врата. Портиерът ще ти се обади да слезеш.

— О, наистина имам нужда да полегна. Вие добър човек, мистър Улф, така е.

Докато тя се отдалечаваше, Доналд си помисли, че ако не се случеше нещо лошо, за последен път го наричаха „мистър Улф“.

Това е мигът, когато скачам от моста. Или ще плувам, или ще потъна.

Прибра сгъваемата количка в колата. Ако я оставеше на тротоара, това можеше да се стори много странно на някой, който би могъл да надникне през околните прозорци. Настани Лора на седалката заедно с едно розово мече и запали мотора. Това бе официалното начало на пътешествието.

— Къде е Мия? — Детето щеше да се разплаче всеки миг. — Къде е Мия?

— Мия отиде да си подремне. Ние двамата с теб ще се повозим.

— Не! Аз искам Мия!

— Мия си почива. Бъди добро момиче — опита се да я уговори Доналд. — Ти си такова добро момиче.

— Не.

Как, за бога, щеше да успее да се справи, ако това продължеше, докато изминат следващите хиляда мили? Нарушавайки всички правила, той пъхна ръка в жабката, отчупи парче шоколад и й го подаде назад през рамо. Веднага настъпи тишина; сега можеше да се съсредоточи върху напускането на града.

Като се насочи на запад към река Хъдзън, той хвърли един последен поглед към онова, което напускаше. Когато спря на червен светофар и се обърна, зад него се виждаше стандартният като за пощенска картичка изглед — Сентрал Парк, заобиколен от небостъргачи. В един от тях се намираха офисите на „Ортън и Прат“, на мистър Прат, който го очакваше да отиде на работа рано сутринта в понеделник, за да обсъдят новия случай, на мистър Прат, комуто дължеше толкова много, на мистър Прат, за чиято доброта мистър Улф се отплащаше сега, като… правеше онова, което трябваше да направи. Щеше ли мистър Прат да го разбере?

Колата се движеше бавно на север покрай реката. Крайната му спирка беше на юг, затова потегляше на север, за да обърка преследвачите си. Зловещото усещане, че го следят, го накара да потръпне. Но това беше абсурдно; Мария сигурно все още спеше, тъй че той имаше два или дори три часа преднина, преди тя да вдигне тревога. На предното стъкло пред себе си видя образа й — лицето й, некрасиво и объркано, след като е разбрала, че той няма да се появи… Трябваше да се вземе в ръце.

След като бе изцапала ръцете и лицето си с шоколад, Лора дремеше. Може би нямаше да му е чак толкова трудно да се справи с това пътуване, щом едно парче шоколад можеше да я успокои така. Като си помисли това, доброто му настроение се възвърна, както и пъргавият ум. Щеше да прекоси реката по моста „Тапън Зий“, да напълни резервоара с гориво и да попита за пътя до Олбани. Разбира се, щяха да го насочат към краткия път, по който бе минавал много пъти; щеше да се престори, че тръгва по него, а след това щеше да продължи на север по ненатоварени селски пътища, където нямаше зорки служители в будки за плащане на пътна такса, които да запомнят мъжа, пътуващ с мъничко момиченце.

Тесни провинциални шосета се виеха през планината Катскил. На едно равно място той спря колата и постла покривката за пикник, поздравявайки се за това, че е бил достатъчно умен да се сети да вземе със себе си такова нещо. Но не беше достатъчно умен да се сети, че ще имат нужда от раздвижване. За щастие, движението на колата беше приспало детето, иначе тя щеше да се чувства нещастна. Не че се беше сетил, че ще има нужда и от тоалетна. Оказа се, че наистина е имала нужда от тоалетна, както установи много скоро, когато свали панталонките й. След това извади една плюшена топка от багажника и я накара хубаво да се пораздвижи в продължение на двайсет минути.

После подреди вечерята, състояща се от сандвич с пилешко, банан и мляко. За него беше удоволствие да я гледа как се храни. Е, поне не капризничеше за храната, помисли си. Беше наистина прелестна, както дъвчеше срещу него със сериозен вид. А беше и умно това малко дяволче, защото бе забелязала къде са сложени шоколадите и сега сочеше колата, много шумно настоявайки за още едно парче.

Върнаха се в колата и съзнавайки отново, че не бива да го прави, той й даде парче шоколад и потегли да търси място за пренощуване. Минаха покрай един курортен хотел и Доналд се изкуши от мисълта за комфорта в него, но вместо това благоразумно избра някакъв мрачен на вид мотел на уединено място.

Това бе нощ, която щеше да запомни. Лора — трябваше да си повтаря това име — беше ужасена от леглото, което й направи на пода, и непрекъснато викаше Мия. Нищо не можеше да я успокои. В полунощ разтревоженият собственик почука доста гневно на вратата, но щом Доналд му обясни, че майката на момиченцето е починала преди няколко седмици, че двамата отиват при бабата и дядото и че са пътували цял ден, лицето му веднага се промени и на него се изписа дълбоко съчувствие.

— Ще повикам жена си — каза той. — Тя ще ви помогне.

Така и стана. Едрата и сърдечна жена навярно напомни на детето за Мария, когато я взе на ръце и й даде млякото в шише с биберон.

Доналд беше объркан.

— Но тя пие от чаша — каза той.

— Двегодишните деца все още обичат шише с биберон от време на време, когато са разстроени — обясни му жената. — А сега, мистър, вземете я на ръце и се разхождайте с нея, докато заспи. Бедничкото агънце, ще се оправи.

„Може би направих ужасна грешка — мислеше си той, лежейки буден до сутринта. — Как ще продължавам по същия начин до мястото, където най-накрая наистина ще спрем. Дали не съм я изплашил прекалено много, дали не съм я наранил, като направих това? Дали не съм събудил някакви подозрения тази вечер?“

Но реши, че в края на краищата не е фигура от национално значение и че всяка година отнемат хиляди деца на хора, получили родителските права. Също така си мислеше за Артър Сторм, за Франция, за Бъзли и за дългата поредица от събития назад във времето до деня, когато се беше запознал с майката на това дете…

На сутринта напуснаха мотела, закусиха в съседния ресторант за бързо хранене и после той се увери, че ги видяха да потеглят за Олбани. След като изминаха около пет мили и повече, Доналд направи голям завой на юг. Сега вече се беше поучил от вчерашните си грешки и бе готов да пътува с чести почивки, както и да спира при необходимост, за да се раздвижат и поиграят, а дори и само за едно возене с количка в супермаркет. Ако някой вече бе вдигнал тревога, размишляваше той, едва ли щяха да търсят баща, който е излязъл да пазарува и си губи времето да се възхищава на чуждо бебе, а после и да разговаря с човека на касата. Като се върнаха в колата, настроението му се повиши толкова, че започна да пее. Това развесели Лора, а това, от своя страна, повдигна още повече духа му.