— Истината е, че се чувствам малко странно, след като нахълтах тук по този начин. Но аз всъщност не съм на себе си… опитвам се да забравя, да започна нов живот… да се грижа за нея… — И той кимна към Лора, която, за щастие, се държеше добре; стиснала пухкавото си мече, седеше кротко и ококорено гледаше непознатите.

— Е, в края на краищата току-що се е случило — любезно рече мисис Бенсън. — През февруари, нали така казахте?

Винаги, когато му се налагаше да съобщи някакъв факт, пулсът на Джим се ускоряваше. Той трябваше, наистина трябваше така здраво да запамети тези факти, та да няма никакъв риск да направи грешка или да се колебае и да вземе да се запъва.

— Да, на десети февруари, тогава почина Ребека. От рак… левкемия. От този вид понякога се умира много бързо.

Нарастващата му самоувереност от последната седмица като че ли отново започна да се изпарява. Направо не можеше да се понася, след като разказа трагичната си история и всичките му слушатели закимаха с разбиране, както се случваше обикновено. Онова, което трябваше да стори в момента, бе да стане, да излезе от тук и да забрави цялата история. Но тогава те щяха да започнат да се питат защо въобще е дошъл. Щяха да си помислят, че е изгубил разсъдъка си, че дори е някакъв опасен тип, след като си тръгва след всички тези обяснения. Но имаше ли някакво значение какво си мислят? А от друга страна, след като бе отишъл вече толкова далеч, не трябваше ли да продължи по-нататък?

— Та както ви казах — добави той, — бих искал да си потърся някаква работа в града. Пристигнахме вчера и се настанихме в хотела. Но беше много късно да се огледам наоколо, да видя какви фирми има тук или в някой от съседните градове. Но този край ми харесва. Хубав климат, националният парк не е прекалено далече…

Гласът му замря и той изпита облекчение, когато мисис Бенсън заговори:

— Джеф Уилър е мой приятел. Той има магазинче за мъжко облекло тук, точно срещу вашия хотел. Може да се нуждае от помощник. Не знам. Кажете, че аз ви пращам. От време на време купувам някои неща от него. Като фермери не ни трябва кой знае какво луксозно облекло, нали разбирате.

— Знам. През юношеските си години съм работил във ферма всяко лято.

— Така ли? Откъде сте?

— От Мейн, на север, близо до Бангор. Там растат най-вече картофи. Може да сте чували за картофите от Мейн.

— Но след това сте станали градски човек — каза мисис Бенсън.

— Да, живеех във Филаделфия. Продавах застраховки. — И тъй като не искаше да му задават други въпроси, сам зададе въпрос: — Мистър Бенсън, съпругата ви каза ли ви как стана така, че подхванахме разговор във влака?

— Спомена нещо за някаква книга — отвърна той. — Това не ме учудва. Погледнете тази стена с лавиците. Всички тези книги са на Кейт. А и горе сме затрупани с още книги, все нейни. В една фермерска къща обикновено не можете да видите такова нещо, нали така?

„Той много се гордее с нея. От двамата тя е по-силна — помисли си Джим. — У нея има нещо, което не бях забелязал във влака. Разбира се, че не. Тогава почти не я погледнах. И двамата са много прями и много почтени хора, но иначе са съвсем различни. Личи си.“

— Когато се ожених за Кейт, близките ми все казваха, че тя няма да остане дълго тук. Щяла да се почувства самотна на фермата, щяло да й дотегне. Но грешаха.

Кейт се усмихна.

— Защо да се чувствам самотна? Провинцията влиза под кожата ти. Поне с мен стана така.

Джим се съгласи.

— Да, тук е красиво. Тези хълмове, тези канадски ели… Опааа. Лора, какво правиш?

Лора се беше добрала до една чиния, пълна с ядки и стафиди, и я беше разсипала на масичката до своя стол.

— Штафиди! — възкликна тя.

— Не, не, Лора. Съжалявам — започна да се извинява той, докато ги събираше с шепи. — Тя много обича стафиди и затова…

— Бийзалки! — С щастлив вид, Лора се наслаждаваше и на стафидите, и на всеобщото внимание.

— Тя е най-сладкото дете — каза Кейт. — Защо не излезем всички навън и да я пуснем да потича наоколо! Сигурно се е наседяла по целия път от Филаделфия до тук.

— Благодаря ви, но вече ви отнех достатъчно време. А днес е почивният ви ден… — започна той, но Бенсън го прекъсна.

— Когато живееш във ферма, няма почивен ден. Вие го знаете много добре, мистър Фулър. Сега отивам горе да се преоблека, а след това трябва да пообиколя фермата. Малката може да си поиграе на пясъчника. Останал е от времето, когато Рик беше малък, още не сме го махнали. Рик, я иди да видиш дали няма да намериш някоя от старите си кофички и лопатки.

Както беше ставало при подобни случаи през цялата изминала седмица, детето без майка и бащата без съпруга бяха накарали тези хора да се разчувстват и да изпитат известно състрадание. Ето, и тук го попитаха дали иска топло, или студено питие и дали Лора иска мляко, или има нужда да отиде до тоалетната. И както всеки път, след като прие благодеянията им, му се прииска тези хора да не го караха да се чувства като натрапник, какъвто в действителност беше.

— Искате ли да разгледате фермата? — попита Бенсън, който се върна след малко по риза и дънки. — Нали идвате от ферма, а? Може би нашата ще ви напомни за картофите в Мейн. Не сте ли мислили да се върнете там с детето?

— Там е много студено. Вече отвикнах от това — отвърна Джим, докато двамата вървяха към хамбарите. После смени темата, като отбеляза, че дойните крави от порода „Холщайн“ на пасището отсреща представляват красива гледка.

— Двайсет и две глави, това е всичко. Бих искал да имам повече, но все не случвам на добри работници. Искате ли да видите нещо забавно? Погледнете онази дребната, жълтеникавокафявата ей там. Прилича на джудже сред останалите, нали?

— Че какво прави сред тях, тя е порода „Джърси“?

— Кейт. Един наш познат искаше да ни я продаде за месо. Имаше спешна нужда от пари, предполагам. А Кейт погледна кравата в очите и я купи. Кръсти я Люси. Дава тлъсто мляко, това трябва да й се признае.

— Но много по-малко от другите.

— Така е, така е. Почакайте. Искам само да проверя онази врата. Миналата седмица един тип я държеше отворена и щях да загубя една бременна крава на шосето, ако шофьорът не беше успял да спре навреме. А след това трябва да проверя птичарника. Ако нямате нищо против да се поразходите толкова надалеч, можете да дойдете с мен и да оставите детето на някого за малко. Не се притеснявайте, Кейт много си я бива да се занимава с малки деца. Рик ни е единствен.

— Това са нови птичарници, нали? Чистички и спретнати.

— Строих ги миналата година. Старият направо се разпадаше. Сигурно беше отпреди седемдесет години. Да, толкова ще са били. Още от времето на дядо ми. Затова го замених с два нови. Смятах да удвоя производството на яйца, но строежът ми отне повече време, отколкото очаквах. Пък и имах лош късмет. Миналото лято поръчах хиляда тридневни пилета, обаче една нощ стана много студено, а онзи, дето трябваше да се грижи за тях, ги оставил навън и повечето умряха. Да, имал съм проблеми. Но какво може да направи човек?

— Винаги е така — отвърна Джим колкото да каже нещо.

— Има проблеми, не ще и съмнение. Старая се тази ферма да се развие, нали разбирате, но никак не е лесно. Баща ми… той почина, и той, и майка ми починаха в една и съща година, това стана преди шест години, когато се роди Рики. Това тук е било семейна ферма от не знам колко поколения. Отглеждали са плодове, зеленчуци, продавали са сено, всичко, което може да се намери в една семейна ферма, достатъчно за семейството и да остане малко за продажба. Но аз отидох да уча в Селскостопанския колеж и научих някои неща, за които баща ми дори не беше чувал. Искам да развия фермата, да я разширя. Е, ще го направя. Ще го постигна. Никога не падай духом.

„Направо е затънал здравата и е притеснен до смърт“ — помисли си Джим, като забеляза дълбоко врязаните бръчки по челото му.

— Е, фермата ви си я бива — забеляза той пак колкото да каже нещо. — А каква е онази самотна селска къща ей там нагоре?

— Родителите ми я построиха, когато с Кейт се оженихме и се преместихме да живеем в голямата къща. Обзаведена е добре, четири стаи, хубава кухня, но стои съвсем празна, откакто те умряха. О, вие не сте видели и половината от това място, мистър Фулър, нито дори една четвърт или една осма. Имам повече от шестстотин акра тук. Имам царевица, ливада, градина с праскови, имам всичко. Ако имате желание да повървите, ще ви покажа… но вие сте така издокаран. Не искате да изцапате тези хубави обувки, нали!

— Много бих искал да видя всичко, благодаря ви, но трябва да прибера Лора и да се върнем обратно в града. Доста път имаме до там.

— Само тринайсет мили. Но въпреки това ние пазаруваме в селото. То е в другата посока. Аз вече почти не ходя в града. Първо на първо, не ми остава време за това.

— Е, бяхте наистина изключително любезен да ми отделите толкова много време. Изминаха близо три часа, откакто съм тук, и ви благодаря.

— О, за мен беше удоволствие. Знам, че и на Кейт й е било приятно. Ние не се виждаме с много хора, ако не смятаме двама-трима приятели от селото. През някои дни можеш да седиш цял ден на верандата и няма да видиш повече от десет коли да преминат. Е, пожелавам ви късмет. Ще ми е интересно да разбера дали са ви взели на работа.

„Да, затънал е здравата и се притеснява до смърт“ — мислеше си Джим, докато пътуваха обратно към хотела. Добитък, пилета — овощни градини, цветя — защото съпругата му беше говорила за цветята, които била продала на цветарите — значи имаше от всичко по малко или поне така му изглеждаше. Бенсън беше много мил, почти трогателен; в него имаше нещо уязвимо, нещо невинно.

Като се усмихваше на себе си, той си каза: „Забелязал е ръчно изработените ми обувки и лондонския ми костюм. Затова ми препоръча работа в магазина. Е, ще видим утре сутринта. Да работя в магазина за мъжко облекло или не, този град ще се окаже сигурно и спокойно място за нас. Това е някъде на края на географията“.



— Да ви кажа истината — подхвана Джеф Уилър, — ще се радвам да имам един помощник тук, но само за две-три вечери в седмицата. Просто за да мога да се прибирам малко по-рано у дома при жената и децата. Това е фермерска община и при нас клиентите са главно фермери, идват, след като приключат дневната си работа. Не че имам много стоки специално за тях в магазина, но си струва да е отворен за всеки случай. Всеки долар има значение, нали така?

Двамата стояха на тротоара пред магазина. Докато буташе непрекъснато количката напред-назад, както го беше посъветвала Мария, защото „това я успокоява“, Джим току поглеждаше към главната улица. Тя изглеждаше доста приятна тази сутрин, обградена от двете страни с по една редица от тополи, зад които се виждаха ниски сгради, почти всички от червени тухли. Беше приятна, но съвсем не преливаше от благоприятни възможности.

Съмненията трябва да се бяха изписали на лицето му, защото Уилър продължи да му дава съвети:

— Не се сещам някъде да наемат работна ръка, освен на непълен работен ден, както при мене. Оттук можете да видите повечето от местата, където наемат работници, когато им се наложи. Ето там са търговецът на автомобили, пазарът, погребалната агенция, магазинът за обувки, банката, салонът за красота и… Е, сам можете да се убедите, че градчето ни е малко и много тихо. После, ей там, отвъд Мейн Стрийт, се намират някои от най-хубавите къщи, които някога сте виждали. Най-добрите са по-нататък, към болницата. Малко ни е градчето, но е едно от най-красивите в щата, така съм чувал да казват. По-нататък, училищата ни са на Либърти Стрийт, която започва от Мейн Стрийт и продължава ей там надолу… Но нека да ви кажа нещо, мистър Фулър, по-добре е да си потърсите работа на някое друго място, като Чатануга например. Ще имате добър шанс да си намерите работа в някой град, където хора от цялата околност всеки ден пътуват до работата си и обратно. Ще намерите и богат избор от хубави апартаменти, каквито няма при нас. Защото няма да ви се иска да живеете в къща, нали? Искам да кажа, нека да преминем към същността на въпроса, че вие сте само двамата с детето, нямате съпруга. Да, ще се справите по-добре в някой много по-голям град от този.

— Е, благодаря. Оценявам съвета ви и ще си помисля. А в момента смятам да се разходя наоколо и да покажа на Лора забележителностите.

„Хора от цялата околност, които всеки ден пътуват до работата си и обратно“ — точно това не искаше Джим. Но трябваше само да се разходи надолу по Мейн Стрийт покрай обикновените магазинчета и оскъдния трафик, а след това към училищата и болницата, покрай фамилните къщи — тук ги нямаше парцелите с малки еднотипни къщички — за да разбере, че град като този, където улиците постепенно се сливат със селската местност наоколо, също не е подходящ за него. Нямаше необходимите умения, които да предложи, нищо, от което тук се нуждаеха.

Завладя го някакво студено и мрачно усещане. Сякаш беше стигнал до задънена улица, а току-що започваше да търси.