Е, тогава просто трябваше да продължи да търси. Трябваше да прегледа обявите за предлагане на работа. Със сигурност имаше нещо, което би могъл да върши…

Трябваха му няколко секунди, за да разбере, че Лора плаче и повръща в количката си.

— Какво има? Какво има? О, божичко, ти си гореща, направо изгаряш. Не знаех…

Носеше хартиени кърпички и салфетки вместо лигавници, нещо, което бе научил от Мария; с тях избърса каквото можа, като държеше детето в ръце и му говореше успокоително, през цялото време оглеждайки улицата, за да помоли някого за помощ, но наоколо не се виждаше никой.

— Запази самообладание! — каза си на висок глас. — Мисли!

Не му ли каза Джеф Уилър, че болницата е нататък, близо до Либърти Стрийт? Трябваше да попита. Детето трябваше да е здраво, не биваше да допуска да се разболява. Като буташе количката, той се затича, задъхвайки се и ругаейки собственото си невежество по отношение на отглеждането на дете, ругаейки болницата, защото не се намираше там, където трябваше да бъде, изпълнен с ужас… докато една табелка на лекар не го накара да се закове на място.

— Какво е станало? — възкликна лекарят, когато му отвори вратата. — Злополука ли?

— Не, не. Тя повръща. Ужасно много повръща.

— Дайте я на мен. Не, нямам нищо против, няма значение, затова нося бяла престилка. Ани, ела да ми помогнеш да се справя с тази млада дама.

Тя изглеждаше толкова нещастна, като лежеше там, на масата за прегледи, протегнала крехките си детски ръчички към баща си, сякаш го молеше да я защити от тези чужди хора, които се въртяха около нея. Джим беше ужасен. Какъв баща беше той, че й бе причинил това, или не бе сторил каквото трябваше? А сега не можеше да направи нищо друго, освен да стои и да гледа как този чужд човек мушкаше с пръст нещастното й коремче, надничаше в очите и ушите й, оглеждаше гърлото й и я плашеше до смърт.

След това, около десет минути по-късно според часовника, макар че според него сякаш бе изминал цял час, Джим се озова седнал до доктор Скофийлд в малка стая в съседство с лекарския кабинет, докато Лора спеше на една кушетка между двамата.

— Тежко стомашно разстройство, мистър Фулър, това е всичко. Или е от някаква храна, или се дължи на вирус. Треската не е особено силна. Просто се е прегряла на слънцето, изплашила се е от повръщането и може би е превъзбудена главно защото вие самият сте много разстроен. — Лекарят се усмихна. — Заведете я у дома при майка й. Тя със сигурност разбира много повече от тези работи, отколкото вие.

— Ами тя… тя няма майка. Майка й почина миналия февруари.

Ето, че се появи отново това изражение — умереното съчувствие към двегодишното дете, чиято майка е починала.

Лицата на хората се променят, когато им кажеш нещо тъжно. Дали защото наистина ви съчувстват, или защото смятат, че се очаква да ви съчувстват?

— Вие не живеете в града, нали, мистър Фулър? На практика аз познавам всички тук, по физиономия, ако не по име.

— Не, аз съм от далече. От Филаделфия. Повече от седмица вече сме на път.

— Тогава значи просто минавате от тук.

— Не, надявам се да се установя някъде тук наоколо. Търся си работа.

— В някоя специална област?

— Не.

— Просто се оглеждате? Просто така без всякакъв план?

— Опасявам се, че сте прав.

Чудеше се защо лекарите толкова често се чувстват свободни да задават такива лични въпроси. Дали не вярваха, че научната степен им дава правото да си го позволяват? Но този човек, макар и доста бъбрив, беше скромен и се държеше особено нежно с Лора, затова му отговори откровено:

— Просто чувствам нужда да забравя миналото и да започна всичко отначало.

— Разбирам. — Докторът изглеждаше замислен. — Доста е трудничко да се оправяте с малко дете и да шофирате по целия този път. Неподходящата храна, пътуването, напрежението; тя е необикновено издръжливо дете. Повечето деца на нейната възраст биха се разболели още по-рано. Откровено казано, мистър Фулър, струва ми се, че засега й стига толкова.

— Много добре го знам. Ние се настанихме в хотела тук в града, но мястото не е подходящо за нея. Чудех се дали наблизо няма някоя хубава странноприемница, някоя селска къща, където да може да си отпочине и да поиграе на открито, или нещо такова?

— Опасявам се, че няма. Туристи не минават много често оттук. Най-много да се напълни една четвърт от хотела, дори и това е много. Предполагам, че като се озовеш веднъж толкова близо до планините, просто продължаваш напред, докато стигнеш до тях.

Както си седеше така, вперил поглед в тихата улица, където две млади жени вървяха заедно и едно куче припкаше редом с някакъв старец, на Джим му хрумна, че за първи път през живота си се носи без котва. Работа, училище, университет, адвокатска практика, Ню Йорк… следваха едно след друго — една твърда стъпка подир друга. А сега плуваше на повърхността без посока. Защо не беше се сетил за това? Но той просто отчаяно бе искал да замине, преди да е станало късно да спаси Лора.

— Възможно ли е тук да има някое семейство с голяма къща, което да ни приюти за няколко дни или за известно време? Докато се огледам и се справя с положението. Не съм закъсал за пари, докторе. Ще платя колкото ми поискат.

Двамата се изгледаха втренчено. „Той се чуди дали не съм някакъв слабохарактерен скитник, който се бори да превъзмогне пристъп на нервно разстройство“ — помисли си Джим. Тъкмо се канеше да изрече нещо, с което да покаже какъв стабилен човек е всъщност, когато доктор Скофийлд удари с длан по страничната облегалка на стола си.

— Изведнъж ми хрумна нещо. Има едно семейство, което живее по-нагоре, близо до планините, Кларънс и Кейт Бенсън, та те имат селска къща в имота си. Навремето неговите родители живееха в нея, но сега май стои празна. Страхотно място за вас, ще можете да си починете и да съберете мислите си. Имате вид на човек, който се нуждае от почивка, а те са най-добрите хора, които някога сте срещали.

„Значи изглеждам така, както се чувствам“ — помисли си Джим, докато обясняваше, че вече познава семейство Бенсън. Спомни си за селската къща, която Бенсън му беше показал. Спомни си някакви канадски ели, поклащащи се от силния вятър.

— Те са хора от първа класа и ще бъдете в пълна безопасност при тях с това ваше детенце. Искате ли аз да им се обадя по телефона и да ги попитам?

— Да, моля ви — отвърна Джим.



Къщата изглеждаше направо съвършено чиста на следващия ден, когато Джим пристигна във фермата с Лора и натоварената кола. Дори имаше много приветлив вид. На всеки прозорец висяха бели пердета, прясно изпрани и колосани; леглото и боядисаното в жълто детско креватче, останало от ранното детство на момчето, бяха застлани с чаршафи, които изглеждаха нови. От онова време бяха останали също високо столче и кошарка и Джим през смях отбеляза, че Лора вече едва ли би се съгласила да ги използва.

— Тя обича да показва колко е самостоятелна, ако трябва да се изразя тактично. Не, Лора! Не пипай.

Тя беше забелязала една великолепна гардения, поставена на етажерката за цветя.

— И е много послушна — отбеляза Кейт.

— Невинаги. Спомняте ли си стафидите? Вижте я как мирише цветята.

— Цветята на Кейт — каза Кларънс. — Тя се надяваше да снабдява с цветя всички цветари и разсадници наоколо, но нещата просто не се развиха по този начин. Ей това там долу е нейната оранжерия. Виждате ли я, зад хамбара?

Проследявайки с поглед движението на пръста на Кларънс, Джим погледна надолу към зеленината, пасбищата, царевичната нива и обраслите с гори хълмове.

— Всяка сутрин, като се събудите, ще ви радва тази прекрасна гледка, мистър Фулър — рече Кларънс.

— Джим, моля. Казвам се Джим.

— Добре, Джим. Някои хора не биха оценили всичко това и дори не биха харесали тишината и спокойствието тук, но аз подозирам, че ти не си от тях.

— Подозренията ти са верни. Доктор Скофийлд ми каза същото, че това място е много подходящо за нас. Между другото, ще ти платя в брой. Естествено все още не съм си открил сметка в тукашната банка.

И Джим извади няколко банкноти от джоба си.

— Джим Фулър! Това са двойно повече пари, отколкото поисках.

— Тази сума е наполовина по-малка от онова, което бих платил в някой курорт, а мястото не е по-лошо от много курорти, затова нека да не спорим.

— Но на мен просто не ми изглежда правилно. Наистина е така.

Този човек със сигурност беше истински праведник.

— Правилно е — изрече твърдо Джим.

— Е, няма да кажа, че тези пари са ни излишни. Може и да изглеждаме състоятелни, но не сме. Макар че, погледни нататък; всичката земя до онези хълмове е наша.

— Може би ще вземеш добра цена за този парцел — каза Джим. — Такава плодородна земя…

— Добра цена! Само през трупа ми. В най-буквалния смисъл на думата! Това е наследството на Рики, за него е и за неговите деца, и за техните деца.

— Засегна болното му място — обясни Кейт. На Джим му се стори, че тя е леко сконфузена. — Тази земя е животът на Кларънс. Но стига толкова засега. Почти е време за вечеря.

— Така е — съгласи се Джим. — Ще трябва да разопаковам тези хранителни продукти и да се захвана с готвенето, защото Лора ще започне да хленчи. Тя обича да се храни в точно определен час.

— Тази вечер не ти трябват, Джим. Можеш да започнеш с домакинстването от утре. Днес ще вечеряте с нас.



Масата беше сервирана в пристройка към кухнята, откъдето добре се виждаха печката, шкафовете, мушкатото в саксии на прозоречния перваз и две кучета, които ядяха от купичките си.

Сякаш за да запълни някаква пролука в леещия се разговор, Джим направи забележка за кучетата.

— Доколкото си спомням, Кейт, на снимката, която ми показа, имаше две колита. Прав ли съм?

— Така е. Джеф умря от диабет. Този еърдейл-териер е заместникът му. Кръстихме го Бъстър. Пълна противоположност на Мът, нали?

— Мът. Това не е ли доста странно име за едно чистокръвно коли? — отбеляза Джим.

— Казваше се така, когато го купихме, и запазихме името му, защото вече си го знаеше. Освен това той е тя. — Кейт вдигна ръце, изразявайки престорено недоумение. — Можете ли да повярвате?

Жестът му хареса, както и начинът, по който очите й се разшириха някак удивено. Рики направи важно съобщение:

— Бъстър е мой. Аз си го избрах. Там имаше пет кученца, но ние двамата с него веднага се харесахме, затова той е моето куче.

— Бау-бау — обади се Лора.

Рики се обърна към нея:

— Кажи „куче“.

— Бау-бау.

— Не така. Кажи „куче“.

За миг Лора изглеждаше така, сякаш обмисля въпроса. А след това изведнъж каза:

— Куче.

Всички се засмяха и й изръкопляскаха, а Рики важно заяви:

— Аз мога да я науча. Искате ли да я науча? Аз мога да чета, да знаете.

— Чеувено — каза Лора. — Чеувена светуина стоп. Зеуена светуина отива.

Отново всички се засмяха, а Джим възкликна:

— Ама какво става, за бога? Аз никога не съм я учил на това.

— Сигурно сама е направила връзката — рече Кейт. — Видяла е, че спираш и тръгваш според светлините.

— Но това е невероятно!

— Всъщност не. Наследствено е. Хващам се на бас, че ако можеше да попиташ родителите си, щяха да ти кажат, че на нейната възраст си говорил също толкова добре. А и при жена ти навярно е било същото.

— Не знам. Никога не съм питал майка й за това кога е проговорила. Искам да кажа, майката на Лора.

Това прозвуча странно. За бога, говори естествено. Произнеси името й: Ребека.

— Ние с Ребека никога не успяхме да стигнем до разговори за такива неща. Всичко стана толкова бързо, искам да кажа, че времето, което прекарахме заедно, беше кратко.

— Тя много ли тъгува за майка си?

— Ребека беше толкова болна, че се наложи да наемем бавачка, която да се грижи за Лора. Ако изобщо тъгува за някого, то е за бавачката, макар че сякаш вече забравя за нея и това става по-бързо, отколкото очаквах.

Дотук беше вярно, но останалото, това, че лъжеше тези добри хора, щеше неизбежно да доведе до нови лъжи. Че как иначе? Седеше на масата на тези приятели, на тези добри, прости хора и ги мамеше.

Прости ли? Кой би могъл да каже какво точно означава думата „прост“?

— Следващата къща, онази, покрай която се минава надолу по пътя при завоя, е на моя приятелка — каза след малко Кейт. — Тя е работила в детска градина и има разрешително за дневна детегледачка. Може би ще решите да изпратите Лора при нея. В момента тя се грижи за две деца и за нейното собствено, което е на две годинки. Джени умее чудесно да се оправя с деца.

Джим нямаше никакво намерение да остава тук повече, отколкото би прекарал в някой курорт. Сега искаше само да се наслади на почивката, да спре да бяга и да си поеме дъх. Но от друга страна, какво щеше да прави Лора по цял ден? Може би щеше да е добре през следващите седмица-две през деня за нея да се грижи бавачка. Пък и това беше място, където можеше да я остави, докато обмисляше дяволски сериозно следващия им ход.