— Закъснял си да я вземеш и Джени я доведе у дома.

— Съжалявам. Утре ще й благодаря. Благодаря и на теб.

Канеше се да й обясни, че пътищата са задръстени, когато Лора се обади:

— Гледай, тате! Патенце!

Рики, който държеше тъничка книжка с картинки голям формат, и обясни, че „едно време“ била негова, но сега вече четял истински книги, затова я подарявал на Лора.

— Това е подарък от мен, макар че тя няма рожден ден — с известна гордост обяви той.

Джим беше трогнат.

— Много мило от твоя страна, Рики. Можеш ли да кажеш благодаря, Лора?

Очите й, тези загадъчни, яркосини очи като на Лилиан, блестяха от вълнение. Тя вече не плачеше за Миа. Децата забравяха толкова бързо! Но някъде там, далече, Мария знаеше, че тя е щастлива и обичана. Нервите му бяха толкова разнищени в този момент, че не беше на себе си. Малко оставаше и неговите очи да се напълнят със сълзи.

— Кажи благодаря — повтори той, както би направил един истински баща.

— Багодайя — каза Лора.

Рики направи ново съобщение:

— Щом навърши три години, смятам да я науча да чете, защото аз съм много добър в четенето. Знаете ли, че съм в първа група?

— Не, не знаех, Рики. Това е чудесно. Но все пак ще трябва да почакаш, защото на Лора й остават още няколко месеца.

— Тогава ще почакам, докато навърши три годинки. Много време ли има още дотогава?

— Ами, не е много — отвърна Джим.

Неволно погледна Кейт и извърна поглед, но все пак не и преди тя да го е усетила.

— Е, предполагам, че сега знаеш всичко за нас — рече тя.

— Не съм сигурен… — започна той.

— Видях те да вървиш с Кларънс и имам предвид онова, което сигурно ти е казал.

— Той е направо съсипан. Много съжалявам.

Като извърна лице от децата и понижи глас, тя изрече много тихо:

— Това е неговият живот. Целият му живот е тук. И ти ще трябва да напуснеш това място, нали разбираш, а днес май не си намерил работа.

Джим беше удивен.

— Как е възможно да си разбрала?

— Защото иначе щеше да ми кажеш. Пък и щеше да е изписано на лицето ти.

Това определено не беше простата жена, за каквато я бе взел във влака. Тя седеше, обгърнала с ръце коленете си. Като си помисли, че изправен, стърчи като върлина над главата й, той седна до нея.

— Тук няма да си намериш работа — рече Кейт. — Трябва да живееш в голям град.

— Не искам да живея в голям град.

После тя му зададе един смущаващ въпрос, толкова смущаващ, че той заекна, когато се опита да й отговори.

— Кой си ти, Джим?

— Това е един ужасно странен въпрос. Какво изобщо би могъл да означава?

— Искам да кажа, че имаш повече неприятности, отколкото ти се иска да признаеш. Ако не беше така, нямаше да оставиш миналото зад гърба си и да започнеш нов живот на близо хиляда мили от дома си. Във всеки случай това място не е подходящо за теб…

Обзет от гняв, той я прекъсна:

— Ти не знаеш нищичко за мен, Кейт, нито пък за това кое място е подходящо или не.

— Онзи ден минавах покрай къщата и чух музиката. Мъжете наоколо нямат грамофонни плочи с валсове на Щраус.

— Е, и? Беше много хубав валс. Звучеше много приятно и си помислих, че е добре Лора да го чуе.

— Ти избягваш отговора на въпроса ми.

— Не си ми задала въпрос.

— Зададох ти. Кой си ти?

— Наистина ли искаш да знаеш? Добре, ще ти кажа. Обрах една банка във Филаделфия и имам две бомби в колата си, затова преследвачите са по петите ми.

Кейт се усмихна.

— И малката ти дъщеричка беше в колата, нали? Не, Джим. Никой не те преследва. Ти бягаш по собствена воля. Знам, че си загубил жена си, но у теб има и нещо друго, което ме натъжава. И особено тъжно ми е за Лора.

Тази жена отиваше твърде далече! И все пак на лицето й беше изписано искрено и нежно изражение…

— Кларънс е много болен, това напрежение ти стига — отвърна й той също така нежно.

И тогава се появи онова изражение — беше го забелязал, после го бе забравил, а сега си го спомни — когато тя бе седяла на гърба на пъстрия кон, вперила поглед в околните хълмове. Това изражение бе придало мигновена красота на чертите й, които не бяха красиви, а просто правилни и без забележими недостатъци. Човек не би я забелязал в тълпата. И все пак тя привличаше вниманието.

В теб има нещо, което ме натъжава.

Кейт се изправи.

— Е, аз трябва да приготвя вечерята. Хайде, отивай да си свършиш работата, Рики. Кучетата са гладни и чакат теб.

За миг Джим ги наблюдаваше как отиват към дома си. После хвана Лора за ръка и тръгна нагоре по склона към мястото, което за много кратко време бе техен дом.

— Патенце, тате — бърбореше Лора, стиснала в ръце книжката с картинки. — Пате, тати.

— Да, пате. Много е хубаво, миличка — отвърна й той, докато мислеше напрегнато.

Първата му работа беше да приготви вечерята й, а след това трябваше да я изкъпе, да й прочете приказка и да я приспи. А после… после щеше да настъпи дългата нощ, той щеше да лежи буден и да продължава да мисли напрегнато.

„На хората не им трябва много — рече си Джим. — Като си помислиш, онова, от което наистина имаме нужда, е много просто — да не се страхуваме от утрешния ден.“



Край пътя имаше цяла редица гюмове с мляко, което се вкисваше в жегата. Беше девет и половина и Джим, който се връщаше от къщата на Джени Мейси, където бе завел Лора, завари Кларънс да стои вторачен в тях.

— Можеш ли да повярваш? — извика той. — Онези негодници са се успали и са пропуснали пикапа, който събира млякото. Това е последната капка. — Ритна яростно един гюм и го преобърна. — Всичко! Всичко, до което се докосна, се разваля!

Джим изправи гюма и рече кротко:

— Хайде да ги пренесем обратно. Ще трябва да ги изпразнят и да ги лъснат. Няма нужда да се разстройваш толкова много, Кларънс. Някои неща просто се случват.

— Нещата не се случват просто така! Хората позволяват да се случат. Откакто татко почина, вървим все надолу. Вината не е моя, аз се старая и старая, но нося нещастие на всичко, което докосна. Когото и да наема на работа, той не ми помага. Понякога си мисля, че всички са против мен, че искат да се проваля, че ми завиждат, те упорстват, зад гърба ми, те…

Джим впери поглед в лицето на този беден човечец, чиято уста беше изкривена подобно на скъсана маска, той преживяваше пълен срив.

— Хайде. Давай да пренесем гюмовете обратно в обора.

— Не искам дори да припаря до обора. Ако ги видя, ще им дам да се разберат, а те ще напуснат и какво ще правя после? Въобще какво ще правя? Затънал съм в тази каша и ръцете ми са вързани, а на врата ми е стегнато въже. Разбираш ли?

— Послушай ме, Кларънс. Ще отида да изпратя мъжете да пренесат гюмовете. А след това ние двамата с теб ще се поразходим.

Двама млади мъже пушеха пред обора, когато Джим ги прекъсна.

— Веднага отиваме — каза единият. — Какво се е случило? Той да не е припаднал? Часовникът на Тим не иззвъня сутринта и за първи път закъсняхме с доенето на кравите. И какво от това? Старият Кларънс си губи… — И той направи обиден жест, като завъртя показалец до слепоочието си. — Всеки ден намира за какво да хленчи.

Те вече не го уважаваха. Виждаха в него слабостта, поражението, потъващия кораб.

— Нямам време да приказвам за мистър Бенсън. — Джим ги изгледа хладно. — Вие също. Тук има много работа за вършене и е най-добре да се захващате веднага.

— Имам толкова много земя — отново подхвана Кларънс, когато Джим се върна. — Бих могъл да произвеждам сено. В интерес на истината, по едно време го правех, имаше толкова много, че не можех да го продам всичкото, тъй че имам ужасно много земя, която си лежи там и яде пари за данъци.

Това беше един от онези редки дни, когато температурата осигурява комфорт за човешкото тяло, небесният свод се извисява съвършено син над цветущата земя, а човешките същества би трябвало да се радват просто, че са живи. Вместо това Кларънс подхвана отново старата си жална песен.

— Знам, че ми трябват нови машини. Без мое знание част от старите са били оставени навън да ръждясват.

Много обаче от тях са били остарели още по времето на баща ми. Ще ми трябва цяло състояние, за да ги заменя с нови, а аз съм затънал до гуша в дългове. Сигурно си чул за това, целият град говори, но ти си чужд човек тук, така че може и да не си.

— Чух нещо такова, да. Какво ще правиш?

— Това си е моя работа. Опитвам се да измисля нещо, но вече не мога и да мисля.

Колко добре познаваше Джим това състояние… Ала наред с желанието да му съчувства, той изпитваше и нетърпение. „Ами какво щеше да стане, ако този човек имаше моя проблем?“

— Трябва да опростиш нещата — каза рязко той. — Баща ти е успявал да се справи тук, ти също можеш. Земята е богата, но не знаеш как да я използваш.

Кларънс го погледна смирено и боязливо.

— Нали ти казах — изломоти той, — исках да приложа на практика наученото, неща, които баща ми никога не е знаел. Но просто имах лош късмет, това е всичко.

Джим запази спокойствие.

— Виж сега — подхвана той, — фермата ти е същински миш-маш. Дойни крави, изоставени боровинкови полета, овощни градини, пълни с гниещи плодове, царевица и една скъпа и неизползвана оранжерия. Трябва да решиш какъв искаш да бъдеш и какво искаш да правиш. После го направи.

Кларънс повдигна увисналата си глава и каза жално:

— Искам да запазя това място за моето момче. Трябва да намеря някой, който да ми каже как да го направя.

— Не те разбирам. Тук си живял цял живот и искаш да ми кажеш, че наоколо няма кой да ти помогне, да ти даде съвет? Нямаш нито адвокат, нито счетоводител, нито някой, дето работи в банката?

Кларънс подритваше камъчето и приличаше на дете, на което му се карат.

— Имах наистина, ама предполагам, че вече съм им дотегнал с моите беди. Аз съм много болен, нали разбираш. Сигурен съм, че ще ме разбереш, защото жена ти е починала от рак. Болен съм от същото. Преди две години ме лекуваха и всички смятаха, че съм оздравял. Или поне така ми казаха. Не знам. Но сега болестта се върна.

Джим нямаше сили да гледа тези очи и бе вперил поглед само в огромната му адамова ябълка, която подскачаше, когато Кларънс преглъщаше. Значи това беше: нищета, а сега може би и смърт. Известно време не можеше да измисли какво да каже.

След това думите сякаш сами дойдоха на устата му:

— Аз мога да дойда с теб в банката, за да поговориш с тях още веднъж, или там, където дължиш, ако смяташ, че бих могъл да ти помогна.

— Ще направиш ли това за мене? — Когато Джим кимна утвърдително, добави: — Непрекъснато си мисля единствено за Кейт. Няма друга като нея на този свят… Не бих искал да я оставя така, нея и момчето. Та затова може би ти ще успееш да измислиш някакъв начин да поговорим с тези хора…

Джим се извърна. Хрумна му странната мисъл, че от него в никакъв случай не би станал лекар. Не можеше да понася да гледа чуждата болка.

— Когато решиш, ще отидем, аз съм готов — каза Джим.

Глава 12

Мистър Холдън отбеляза с усмивка:

— Говорите като адвокат.

Той не изглеждаше чак толкова страшен, колкото Кларънс го беше описал, но може би трябваше да се признае, че това се дължи на присъствието на Джим. Той също му се усмихна в отговор.

— И други хора са ми го казвали понякога. В застрахователния бизнес, като се занимаваш с разни завещания и попечителства, все едно работиш в банка, както тук, налага се да се срещаш с куп адвокати.

— За застраховател, и при това от Мейн, разбирате много от земеделие, трябва да го призная, и то от земеделието в Джорджия.

— О, климатът е различен, но опъваш гръб на полето и се потиш по същия начин, мистър Холдън.

— А и вие ми казахте, нали така беше, че не сте роднина?

— Не. Ние сме просто приятели. И двамата сме фермери.

— Е, както казват, един приятел често прави повече за теб, отколкото всичките ти роднини. Не че не сме проявили голямо търпение към Кларънс и неговите дългове, знаем, че е честен човек, който се старае с всички сили. Но вие ни представихте някои съвсем нови идеи, някои доста разумни аргументи в негова полза. И като се посъветвахме, всички ние решихме да ви дадем шест месеца, за да видим дали ще успеете да му помогнете да се откаже от някои от многобройните си начинания. Какво ще кажеш за това, Кларънс?

Кларънс почти не бе проронил и дума през цялото време, а двамата бяха в кабинета на директора от близо два часа. Седеше безпомощен като дете и покорно слушаше, а сега просто кимна и се усмихна.

— Бих искал да кажа едно нещо, преди да си тръгнем, мистър Холдън — обади се Джим. — Много добре съзнавам, че е съвсем необичайно един директор на банка да отдели време за такъв дребен проблем като този. Затова бих искал да изразя дълбоката си признателност, моята и на Кларънс.