Белва Плейн - Далеч от дома

Шестмесечната отсрочка, която кредиторите на семейство Бенсън бяха дали, означаваше също така шест месеца относителна сигурност за Джим и Лора. Ако до края на този период не попаднеше на други сведения, че Лилиан продължава да го преследва, Джим със сигурност щеше да си замине оттук, независимо дали ипотеката щеше да е просрочена или не. Просто щеше да му се наложи да разчита на късмета си.

Няма никакво съмнение, че ще го открием.

Понякога си мислеше за конефермата като за възможност да си намери работа, след като беше отлагал приемането на поста технически секретар, докато бе загубил тази възможност. Бе попаднал случайно на тази идея, докато преглеждаше вестниците и откри обява, дадена от някой, който искаше да наеме „обширно пасище“ за американските си коне за езда. И веднага си беше помислил за излишната земя на Бенсънови, където някога бяха пасли говеда за клане. Нямаше представа каква цена би могла да бъде задоволителна и беше приятно изненадан, че може да съобщи на Кларънс какво високо заплащане предлагат тези хора.

Що се отнасяше до кравите порода „Холщайн“, най-добре беше да ги продадат; собственият му опит, колкото и минимален да беше, му подсказваше, че млекарският бизнес означава почти двайсет и четири часова отговорност, за която болният стопанин вече не беше годен. „Затова трябва да се разделим с тях“ — помисли си той.

Трябваше да махне преградите за добитъка от обора, да ги замени с отделения за коне и така вече щеше да има заслон за тези скъпи животни; пресметна, че наемът ще покрие разходите. И той продължи да изчислява.

Един ден си спомни, че във вестника бе видял бележка за продажба на разсад млади елички. Целият този затревен равен парцел от другата страна на потока, където с Кейт бяха поспрели, за да съзерцават хълмовете, не представляваше ли естествено място за отглеждане на дървета? Ако се окажеше достатъчно голям, нямаше ли да е идеален за декоративните храсти, за които Кларънс бе споменал веднъж?

На практика Джим с удоволствие подлагаше на анализ фермата на семейство Бенсън, като сглобяваше отделните парчета и ги преустройваше. Това беше едно своеобразно практическо, математическо и дребно интелектуално предизвикателство. И все пак, дори докато седеше с молива и хартията пред себе си, през цялото време си даваше сметка, че се захваща с проблемите на тези хора, защото прекалено много се страхува да се съсредоточи върху своите собствени.

И последната от кротките крави от „Холщайн“ се изкатери тежко в открития камион, който веднага се отдалечи от алеята.

— Боли ме, като ги гледам как си отиват — рече Кейт. — Половината от тях са родени в тази ферма. Но поне не отиват в кланицата.

— Ще се присъединят към стадо, което е четири пъти по-голямо от това. Нали разбираш — обясни й Джим, — въпросът е да избереш или едното, или другото: в наше време или влизаш в млекарския бизнес в много големи мащаби, или изобщо не се захващаш с него.

Тя не отговори. Той почти не бе в състояние да си представи какво мисли, докато Кларънс, видимо гаснещ, дремеше на предната веранда, а кучетата лежаха в краката му. Ако можеше свободно да говори, Джим щеше да й каже: „Знам, че си съвършено сама и нощем е най-лошо. Взираш се в пустотата“.

Вместо това изрече енергично:

— Имахме поредица от успехи. Не много голяма, но не и прекалено малка. С парите от наема на земята имаме нещо в банката, което ще стигне за някои ремонти и за надниците на берачите на боровинки. О, да, пилетата. Получихме добра цена за тях, ще стигне да платим за еличките.

Всяко изречение трябва да завършва с възходяща градация, ако искаш да окуражиш някого. От тези елички нямаше да има особени приходи поне през следващите пет години, а дори и тогава щеше да е по-добре да се продадат само петдесет процента от тях, като се оставят другите да растат десет години, за да дадат повече приходи. Но Кейт беше умна. Щеше да се сети за всичко това, без да е необходимо да го обяснява.

— Значи сега сме там, откъдето започнахме — каза тя. — Няколко пилета за яйца, Люси за мляко, плодове и зеленчуци за трапезата, сено и царевица за пари в наличност. И боровинки за продан, много боровинки. Така стояха нещата, когато аз дойдох тук.

— Е, не съвсем.

— Не исках да кажа… ти, разбира се, направи големи промени. Имам чувството, че всичко наоколо е такова, каквото беше някога. По-мирно и тихо.

Джим беше любопитен.

— Трябва да е било много различно от мястото, където си живяла, преди да се омъжиш.

— Виж как се появява мъгла. Ще вали — каза тя, сякаш не беше чула думите му.

— „Есен, сезон на мъглите“ — цитира той без всякаква причина просто защото му бе хрумнала тази поетична фраза.

— Но не е същото като в Англия, струва ми се.

— Не, съвсем не. Онова, което за тях е лека мъглица, ние бихме нарекли хубава гъста мъгла.

— Бил си там?

— Да.

— За застрахователен агент си пътувал доста. В Англия и Франция… къде другаде?

Изобщо, споменавал ли беше някога Франция? Явно го е направил. Може да му се беше изплъзнало от езика, докато разговаряха с Кларънс, несъмнено не го беше споменавал пред нея, защото двамата почти не бяха разговаряли през цялото това дълго лято.

— Никъде другаде. Веднъж прекарах там кратка ваканция — изрече той малко неловко.

— Просто не разбирам защо стоиш тук — изведнъж каза Кейт — и правиш всичко това за нас.

Джим си спомни, че преди известно време тя като че ли му беше задала същия този въпрос. Затова помълча, премисляйки внимателно отговора си.

— Нека да го определим така. Това беше един много заплетен случай, който трябваше да бъде решен, бизнес, който отиваше към пълен провал, а за мен лично представляваше предизвикателство.

— В началото ти ми каза, че си имал нужда от смяна на обстановката и от кратка почивка. Но вече започва втората година, откакто си тук.

Притворените й сиви очи с цвят и форма, които им придаваха малко сънлив и мечтателен вид, го гледаха втренчено. Объркан, той отвърна на въпроса й с въпрос:

— Не си ли чувала някога просто за човешка доброта? Съпругът ти е прекалено болен, за да се справи с проблемите ви, а става и все по-зле. Помислих си, че мога да помогна.

— И това е единствената причина?

— Причината си я бива, нали?

— Не се притеснявай, Джим. Толкова съм ти благодарна за онова, което направи. Само дето цялата работа ми изглежда много странна. Хората обикновено не си помагат по този начин.

„Извърта — помисли си той. — Точно това го мразя.“ Щеше да е далеч по-лесно, ако можеше да й каже: „Виж какво, въпросите ти не ми харесват! Не ми харесва да съм в недоумение, да не мога да разбера дали ти досаждам с присъствието си тук, или искаш да остана“.

— Чудех се дали вие с Лора ще искате да дойдете на рождения ден на Рики утре — каза тя.

— Разбира се, че ще дойдем.

— Няма да е истинско тържество, защото Кларънс няма сили за това. Ще занеса една торта в училището и ще приготвя още една за вечерята у дома.

— Какъв подарък да купя за Рики? Има ли нещо специално, което да желае да има?

— Каквото и да е. Отдавна не е получавал подаръци.

— Отивам в града да изпълня някои поръчки и ще си помисля какво аз съм искал да имам, когато бях на неговата възраст.

През полето към тях идваха двамата млади земеделски работници, същите, които така нагло се бяха подигравали с Кларънс в онзи ден. След като им беше предложил по-добри надници и бе определил строги правила, Джим ги беше вкарал в правия път. Елис и Том се развиваха много добре. С усмивка и твърда ръка, той бе успял да ги накара да се вразумят. Почувства се толкова доволен, че настроението му мигновено се повиши и дори беше в състояние да се усмихне под мустак при мисълта как биха реагирали Огъстъс Прат, Ед Уилс или който и да е от колегите му, ако го видеха сега.

Докато денят напредваше — той посети супермаркета, книжарничката, където се продаваха само канцеларски принадлежности и откъдето купи, както обикновено, нюйоркски вестник, а накрая и магазина за играчки, откъдето взе парцалена кукла за Лора, книга и бейзболна бухалка за Рики, в главата му се въртяха разведряващи мисли. Най-накрая щеше да си намери подходяща работа, ако не в конефермата, то в някое местно предприятие, където никой нямаше да се рови в миналото му, както бяха направили във фабриката. Върна се в къщата все така в добро настроение и отиде до дома на Джени Мейси, за да прибере Лора, след което се зае с обичайните си приятни задължения около нея, после я приспа и отиде в кухнята да почисти.

На плота лежеше пощата, която в бързината бе хвърлил там, без да я погледне. Все още се изненадваше, когато получаваше поща тук, макар че не би трябвало, защото абонираш ли се за списание, можеш да очакваш поток от рекламни материали. Канеше се да изхвърли цяла купчина от тях, когато пред погледа му внезапно изскочи някаква обява с две снимки и сякаш нещо го удари между очите.

Снимките стояха една до друга, всяка придружена от лаконичен текст: Бетина Улф, възраст, описание, датата, на която е изчезнала от Ню Йорк; след това Доналд Улф, следваха същите данни. Отдолу беше изписан телефонен номер, на който трябваше да се обади всеки, който ги разпознаеше.

Виждали ли сте ги?

Той се строполи на един стол. В продължение на няколко секунди стаята вихрено се въртеше около него, прилоша му. Ушите му кънтяха, сякаш неговото бунтуващо се сърце караше кръвта лудешки да препуска по артериите. Вкопчи се в плота на масата, откъдето лицата от снимките го гледаха вторачено.

Изминаха дълги минути, докато успее да се вземе в ръце. После започна да ги изучава. Едно двегодишно дете — вече тригодишно — не се различаваше много от милиони други на същата възраст, нали така? Човек например не би запомнил Лора, ако я беше видял някъде миналата седмица, нали така? А колкото до него самия, щеше ли някой непознат да си го спомни или да го отдели от тълпата, какъвто беше — малко над среден ръст, на неопределена възраст някъде между двайсет и пет и трийсет и пет години, нито слаб, нито пълен, с кестенява коса и очи? А той нямаше ли да изглежда почти като всички останали в тълпата, при положение че някой непознат му хвърлеше един бърз поглед? Нямаше да е същото, ако имаше например гъста бяла коса или бе висок два метра и десет сантиметра или метър и петдесет, или ако тежеше сто килограма, или ако имаше белег на бузата си, или… Разбира се, имаше хора със забележителна външност, с необикновени черти, като например с много стърчащ нос или много големи очи, или очила с много дебели стъкла. Той съвсем не беше от тях. Смяташе се за един от онези безлични хора, които виждаш всеки ден в тълпата.

Застана пред огледалото в банята, за да се огледа в най-големи подробности. Имаше големи, много правилни зъби. Но на снимката му те не се виждаха. Всъщност тя не беше много добра. Изглеждаше неясна. Явно, и съвсем естествено разбира се, Лилиан не си беше дала труд да запази хубави снимки, което му беше от полза. Може би трябваше да си пусне брада? Не. Това щеше да изглежда като прекалено явен опит да се дегизира.

Разпъваше се между страха и необходимостта да обмисли всичко. Дали някой тук, след като днес е видял тази обява, би могъл да забележи приликата с него? Нямаше ли да е умно да прекарва повече време в града, като се разхожда смело и нормално сред хората?

След малко, позовавайки се на недоказаното твърдение, че чаша топло мляко може да ти помогне да заспиш, Джим изпи една и заспа, но спа лошо, смущаван от лоши сънища.

Той се двоумеше, сякаш мозъкът му бе разделен на две половини. Едната бе скована от ужас. Другата блуждаеше сред гостите на рождения ден, съчиняваше правилните забележки в подходящия момент и след това отново блуждаеше безцелно.

Това хубаво момче, което седеше там пред празничната торта, въодушевено от факта, че е в центъра на вниманието, му напомняше за чудесния и жизнен син, който някога се беше надявал да му се роди. Заел мястото до малката маса, Кларънс имаше сивкав цвят на лицето; ако човек дадеше малко свобода на въображението си, можеше да види как смъртта се навърта зад гърба му. Отсреща Кейт се мъчеше да поддържа весело настроение. Малкото момиченце, седнало до Джим, бе причината той да е тук, в тази стая тази вечер.