Джим погледна към мирния пейзаж навън. В зеленчуковата градина царевичните кълнове бяха наболи от земята, а кучетата се бяха излегнали и спяха на сянка.

— Аз не съм чак толкова сигурен — промълви той, като си мислеше, че никой адвокат, който тежи на мястото си, не би повярвал, че е възможно. — Не, Рик, ако се случи, ще бъде като гръм от ясно небе.

Глава 27

В една прекрасна сутрин в хубавата стая на Лора, където априлското слънце къпеше перваза на прозореца, а задачите й за седмицата бяха привършени и тя бе готова за сутрешната тренировка в гимнастическия салон, звънецът на вратата иззвъня стряскащо и пронизително. Е, за бога, кой можеше да е толкова нетърпелив в осем без петнайсет?

Тя отвори вратата. Пред нея стояха двама мъже, единият с камера, която тикна в лицето й.

— Бетина Улф? — извика той.

— Не! Ей, какво си мислите, че правите? — Онзи с камерата вече беше преминал през прага. — Какво искате? Махайте се или ще извикам полиция!

— Няма от какво да се страхувате, мис. Вие сте голямата новина, това е всичко. Става въпрос за майка ви.

— Майка ми ли? За бога, какво се е случило? Къде е тя?

— Точно сега ли? Някъде из Европа, нищо не се е случило с нея. Сега, като чуе новината, ще се върне. Слушайте, ние само…

Вратата на асансьора едва се беше отворила, когато Гил изхвърча отвътре и се втурна по коридора.

— Какво правите тук? — извика той. — Притеснявате госпожицата! Я се махайте! И по-бързо!

— Нищо лошо не сме направили, мистър. Не я притесняваме. Голямата новина, това е всичко. Вестникари сме.

— Не, не! Махайте се! Оставете я на мира.

Гил ги избута, влезе в апартамента, затвори и заключи вратата и прегърна Лора през раменете.

— Изплашена си до смърт и не те обвинявам. Тези глупаци! Глупаци!

— Но какво става? Какво правиш тук?

— Имам уговорена среща близо до гимнастическия ти салон, затова си помислих, че ще можем да отидем до там заедно.

— Кажи ми истината — настоя тя, — защото аз не ти вярвам. Знаеш ли какво става? Че тези мъже ще дойдат? Кой се връщал със самолет от Европа? За какво говорят?

— Не съм сигурен… чух…

— Ще престанеш ли да пелтечиш?

— Не знам. Има някакво объркване. — Гил безпомощно вдигна ръце. — Мисля, че трябва да говориш с баща си.

— Защо? Нещо лошо ли се е случило с татко?

— Не, не. Просто той ще може по-добре да отговори на въпросите ти от мен. Наистина, скъпа. Свързано е с него, с неговите работи. Но не е болен. Не се притеснявай. Просто му се обади.

— О, това са някакви глупости! Нямат ли какво друго да правят, че изпращат здрави и силни мъже да тормозят обикновените граждани с подобни дивотии? Какво би могъл да знае баща ми за това? Защо не ми отговаряш… Какво има?

— Продължавам да смятам, че трябва да говориш с баща си. Той ще ти обясни. Аз не знам нищо.

— Добре, ще му се обадя. Това е абсурдно.

Телефонът звънеше ли, звънеше, звъняха всички апарати — в офиса на Кейт, в офиса на Джим, на горния етаж и в кухнята. Къде бяха отишли всички? Да, нещо се беше случило, може би с Рик. Той шофираше прекалено бързо. Все му четяха конско за това. „Моля те, нека да не е Рик или някой друг. Моля те, не…“

— Ало? — каза Джени.

— Джени? Какво правиш там? Добре ли са всички? Какво се е случило?

— Те са… Всички са в града. Имаха работа там. Някои поръчки. Затова аз дойдох да отговарям на телефона вместо тях.

Гласът й звучеше странно, някак неестествено бодро, както се говори на тежко болен или се избягва някаква тема.

— Какво криеш от мен, Джени?

— Аз? Да крия? О, нищо, скъпа. Съжалявам, че ще трябва да затворя телефона. Една тенджера ври на печката. Ще им кажа, че си се обадила.

Лора остави слушалката и погледна Гил. Той бе взел един молив от масата и го въртеше в пръстите си, като току изваждаше и прибираше графита.

— Не е честно така да си играете с мен, каква е тази тайнственост — гневно каза Лора. — Първо ти, а сега и Джени.

— Джени?

— Познаваш я. Детската градина надолу по шосето. О, хайде остави тоя молив и говори с мен, а?

Когато Гил се приближи, за да я притегли към себе си, Лора се дръпна.

— Най-добре да ми кажеш какво става! — изрече яростно.

Гил не отговори. Гледаше ноктите си.

След миг каза бавно:

— Наистина смятам, че трябва да си отидеш у дома. Ако онези дойдоха при теб, същото може да се е случило и с баща ти.

Тръпки на някакъв ужасен, неназован страх плъзнаха по цялото й тяло.

— Да. Да, трябва да отида, разбира се.

— Ще дойда с теб.



Когато опря отново буза на облегалката, тя чу как кръвта пулсира в ушите й в такт с биенето на сърцето. Небето се носеше отвън зад прозореца. Тя бързаше да се прибере у дома и в същото време се страхуваше да отиде там поради онова, което навярно я чакаше. Навярно нещо странно се бе случило, но нямаше от какво да се страхува. Гил държеше ръката й, а с другата си ръка държеше книга, която не бе погледнал, откакто я извади от ръчната си чанта. Никой от двамата не бе продумал.

Късно следобед самолетът се приземи и наеха кола.

— Трябва да ме насочваш по тези пътища — каза той.

— Гил, ужасно се страхувам от онова, което ще открия там.

— Каквото и да е, няма да е краят на света. Опитай се да го запомниш.

Къщи, села, магистрали и пръснатите наоколо ферми бяха все така непроменени. На един кръстопът видяха малка табела със стрела, сочеща пътя към фермата „В полите на планината“. Някой бе разпилял товар чакъл; гумите на колата захрущяха по него и тя спря пред къщата, която изглеждаше непроменена. Значи нищо лошо не се беше случило в края на краищата.

Един от старите земеделски работници дойде до вратата. Той се беше грижил за кравите на дядото на Ричард и макар че не бе съвсем с всичкия си, все пак се занимаваше с някои дребни поправки из фермата.

— Ей, как си, Лора? Не знаех, че ще идваш. Никой не ми е казал. Никой не ми е казал нищо. Тука всичко е с главата надолу. Лош ден. Лоши дни. Никога не съм си мислил, че ще доживея да видя такова нещо. Казах си, аз…

— Какво нещо? — прекъсна го Лора и на свой ред беше прекъсната.

— Закарах бедничкия мистър Джим тази сутрин. Никога не съм си помислял, че ще доживея да видя такова нещо, той, издокаран с хубавия си костюм…

— Къде го закара, Боб? Къде?

— Ами в затвора. Капитан Ферис дойде от градската полиция и аз знам, че му беше много тежко да замъкне мистър Джим, но…

Преди тя да успее да издаде звук, Гил я заведе до дивана.

— Седни, седни. Татко ти е добре. Това е само формалност. Ще се върне и сам ще ти разкаже всичко. Моля те. Повярвай ми. Той е добре.

— Ето — каза Боб, — виж тука. Всичко е във вестника, новини от окръга, дойде тази сутрин. Чети какво се е случило.

„Джим Фулър е Доналд Улф, отдавна търсен за отвличане. Свързахме се по телефона с Лилиан Сторм в нейния дом във Франция — една разплакана майка ни описа мъчителния си копнеж за своето бебе Бетина Улф, отвлечено преди повече от двадесет години от бащата, прочут нюйоркски адвокат, превърнал се междувременно във фермер.“

Думите се размазваха пред очите й, стаята се въртеше около нея, а Лора продължаваше да чете.

„Мистър Улф, известен в тази общност като Джим Фулър, собственик на фермата «В полите на планината», е развивал активна дейност на местно ниво като щедър благотворител, съветник в борда по образованието, в администрацията на болницата «Сейнт Клеър» и…“

Лора изпищя. Вестникът падна на пода. Стаята се изпълни със зловещите й писъци. И още докато ги чуваше, бе в състояние да проумее, че това е истерия. Тя можеше да те събори от ръба на пропастта и надолу, надолу, докато собственият ти ужасяващ глас звучи в ушите ти.

— Дай й да пийне нещо — каза Боб. — Мистър Джим държи брендито ей там, в оня шкаф. Видях къде го държи оня път, когато си порязах пръста с триона.

Лора се беше вкопчила в страничната облегалка на дивана. О, господи, о, господи, щеше да повърне. Повръщаше. Искаше да умре. Това не беше вярно. Татко не би направил това. Не можеше да е вярно.

— Вярно ли е, Гил? Не, не е вярно. Ти си знаел, Гил. Ти си знаел и не ми каза.

— О, Лора, не ме обвинявай. Какво мога да направя за теб? Това не беше моята история, за да ти я разкажа. Пък и не знаех всичко. О, не плачи. Не, по-добре плачи. Изплачи си мъката, по-добре е…

— Тя има нужда да пийне нещо. Накарай я да вземе чашата. Ето, позволи ми…

— Не, не, Боб, прекалено силно е за нея. Не е свикнала с това питие. Няма да се задържи в стомаха й. О, скъпа, ти винаги толкова много се чудеше за майка си. Сега ще можеш да си с нея. Ще бъдеш добре. Отново ще се оправиш, ще видиш.

— През целия ми живот всички тези лъжи, лъжи! Дори името ми не е мое! Прочети ми останалото. Вярно ли е? Да, трябва да е вярно. Нямаше да отпечатат такава дълга статия, ако не беше вярно.

„Лилиан Сторм, наскоро разведена с финансиста Артър Сторм, разделя времето си между Ню Йорк и своя дом в чужбина. Добре позната в светските среди, тя е прочута с благотворителната си дейност и колекцията си от произведения на изкуството. Бетина, нейното единствено дете, е израснала във фермата «В полите на планината» и днес е студентка по медицина в Ню Йорк. Многобройните й приятели в тази област отдавна я познават като Лора Фулър, отлична студентка, плувкиня и баскетболна звезда…“

— Как е могъл да причини това на мен и на майка ми? Искам да я видя! Моята майка? О, боже мой, как е възможно човек да извърши такова нещо?

— Те са си у дома — каза Гил. — И Рик току-що пристигна с колата. Има някой с него.

— О, бедната Кейт! И нея е излъгал. Бедничката мама! — възкликна Лора и протегна ръце, когато Рик и Кейт влязоха в стаята.

— Не, скъпа, не съм „бедничката Кейт“. Можеш да кажеш „бедничкият Джим“. Той е толкова смел. Сърцето ми ще се пръсне заради моя Джим. Значи си научила толкова скоро? И си дошла със самолета веднага, за да бъдеш с него? Бог да те благослови.

Изминаха няколко секунди, преди тези думи да придобият разбираема форма: „за да бъдеш с него“… „колко е смел“… „бедничкият Джим“… Лора скочи на крака, като едва не събори Кейт. В гърдите й сякаш избухна изгарящ вулкан.

— Какво приказваш? Дошла съм, за да бъда с него? Измамник. Лъжец. Унищожител на… на цял един свят, моя свят… и твоя, и ти ми разправяш колко бил смел? Ще полудея. Да, направо се побърквам, сънувам, защо не мога да се събудя? И ако това е само кошмар, защо ми се явява? Господи, отвратена съм. Направо съм отвратена. Коя съм аз? Как се казвам? Там пише, че името ми е Бетина Улф. Божичко, какво става, полудявам ли?

Всички стояха там и я гледаха, шокирани и безпомощни, с глупавите си опулени лица; старецът бе изплашен, бузите на Кейт бяха мокри от сълзи, Гил бе онемял, а Ричард и доктор Скофийлд, застанали най-отзад, приличаха на статуи.

Доктор Скофийлд прокара ръка по челото си.

— Не полудяваш — каза той твърдо. — Естествено е да си в шок.

— Да, шок. — Тя се обърна към Кейт. — Него ли жалиш? Какво ти става? Той те е лъгал, превърнал е целия ти живот в лъжа, а ти…

— Не — много тихо изрече Кейт, сякаш това й струваше огромно усилие. — Не, не. Аз знаех, баща ти ми каза истината от самото начало.

— Да не искаш да кажеш, че си знаела всичко това — за майка ми и мен?

Кейт впери отчаяния си поглед в лицето на Лора.

— Да.

— Ти! На кого изобщо да вярва човек? Ами ти, Рик? Ти знаеше ли също?

— Да.

— Гил?

— Всъщност не. Просто само нещо смътно… несигурно. Преди два дни не знаех на какво да вярвам.

— Доктор Скофийлд?

— Не.

Обхождайки с поглед притихналата стая, Лора изпитваше само омраза. Един затворник би трябвало да изпитва такава омраза към своите палачи; те бяха всесилни и тържествуващи; биха ли могли Ричард и Кейт някога да изличат злото, което й бяха причинили? Можеха ли да отменят това унижение, тези пропилени години?

И изведнъж, преди някой да успее да я спре, Лора изтича в коридора, където Боб бе потърсил убежище, втурна се нагоре по стълбите препъвайки се и влетя в стаята, където хубавата жена се усмихваше от снимката с красива рамка. Грабна я, изтича долу и я пъхна в лицето на Кейт.

— Това! Това майка ми ли е? Или е още една лъжа? Кажи ми истината, ако можеш.

— Това успях да намеря, беше най-близко до описанието на баща ти. Той не притежаваше нейна снимка, а смяташе, че ти ще искаш.

Обезумяла от ярост, Лора вдигна снимката над главата си и я запокити в камината.

— Тогава значи всичко, което някога сте ми казвали, е било лъжа и измама. Как бих могла пак да имам доверие на когото и да било в този свят, ако вие сте били в състояние да причините това на едно дете? — Тя ридаеше. — Как е възможно един човек, един баща да причини това на детето си? И на майката на детето си също… Как трябва да е страдала тя! Спомням си някои неща, онзи човек на моето дипломиране, въобще не подозирах, че може да говори истината. Че защо да подозирам? Защо би го направил, който и да е? Но сега… Нищо чудно, че никога не пътувахме, просто си стояхме тук, криехме се… О, сега разбирам, сега разбирам всичко. Знам.