— Тъкмо си мислех — подхвана той, — че така, както си пълна с енергия, може да е най-добре да работиш на пълен работен ден до началото на университетския курс. Защо не помолиш мистър Бъзли? Двамата винаги толкова добре сте се разбирали. Той сигурно ще е доволен.

Той наистина бе доволен, както се оказа. И всеки ден след работа Лилиан се прибираше у дома с някакви нови впечатления или някоя интересна история, с която забавляваше Доналд по време на вечерята. Най-невероятни хора посещаваха кантората на Бъзли, но несъмнено се различаваха от онези, които посещаваха „Ортън и Прат“. В рамките на една седмица се бяха появили прочут рап певец, обвинен в насилие, и жена, която бе забогатяла от лотарията.

— Наистина е прекрасно! А старецът Бъзли е невероятен. Жена му се бори с болестта на Лу Гехриг4 вече четвърта година и чака смъртта си, но когато си с него, и за миг няма да се досетиш какво преживява. Няма да повярваш какво невероятно чувство за хумор има, докато не чуеш чудесните му вицове. Горкичкият старец, аз направо съм луда по него.

Да, той бе постъпил правилно, като я беше отделил от тайфата на семейство Сандърс. Двамата поскитаха из града, както бяха правили в началото на запознанството си, наеха лодка с гребла на езерото, отидоха на пикник с приятели и така отпразнуваха настъпването на прекрасния месец юни.

Рано през юли получиха покана. Рой Фокс организираше парти.

— Наистина съм изненадана, че се сетиха за нас — каза Лилиан. — Ами че семейство Фокс ни поканиха само заради Сандърсови.

— Той просто е преписал списъка с гостите на брат си, това е всичко. Напълно сигурен съм, че никой там не си е спомнил нито за теб, нито за мен.

— Предполага се, че имението на Рой е още по-великолепно от това на брат му Томи. Наистина съм любопитна да видя как е възможно такова нещо.

Доналд поклати глава.

— Лил, скъпа, ние няма да ходим там.

— Няма да ходим ли? И защо, за бога?

— Лил, онова, което за едни е великолепно, за други може да е отвратително.

— Какво има? Пак за онези легла ли се сети? Просто защото някои хора си падат по тези неща, не означава, че и другите трябва да го правят.

Тонът и позата й му подсказаха, че тази работа няма да приключи след няколко минути. В същото време нещо просветна в паметта му: Ама, разбира се! Мъжът, когото бе дочул да хвали негодника, напуснал страната с откраднатите милиони, беше бащата на Рой и Томи.

— Отвратителни са — рече той. — Тези хора са отвратителни.

— Защо? О, заради онези легла ти направо ги пращаш в ада, нали?

— Не, работата е много по-голяма и по-дълбока.

Нямаше намерение да започва спор на нравствена тема, било то в областта на секса, финансите или в която и да е друга, затова й отговори съвсем просто:

— Цялото парти ми се видя много вулгарно. Имаше прекалено много от всичко. Понякога по-малко означава повече. Не ми хареса атмосферата и не искам да ходя пак там.

— Трябва да си издигнеш една трибуна на площада, Доналд. Говориш като проповедник. Ти си пуританин.

— Може да са ме наричали с какви ли не имена зад гърба ми, много е вероятно, но съм сигурен, че „пуританин“ никога не е било сред тях.

— Тогава трябва да си някакъв радикал, който мрази всички по-богати от него.

— Ти наистина много добре съзнаваш, че говориш глупости. Да не би да мразя, както твърдиш, да не би да мразя мистър Прат? Не, защото той е почтен човек във всяко отношение. Той се радва на спечеленото, не пилее, не се фука и най-вече е честен човек.

— И толкова много големи думи заради една проста покана. Не мога да повярвам. — Лилиан се вторачи в него. — Понякога можеш да бъдеш толкова досаден, Доналд. Имаш ли някаква представа колко досаден можеш да бъдеш? В деня, когато се запознахме, ти ми направи съвсем различно впечатление, че си жизнен, с чувство за хумор и с широки възгледи.

„Колко странно — помисли си той, докато отвръщаше на втренчения й поглед, — че именно за тези качества понякога ме хвалят.“ И въпреки това стоеше там, взирайки се в сините й очи така, както би гледал ножове, пробождащи тялото му.

— Любопитна съм, Доналд. Какво си помисли за мен, когато се запознахме?

— Тогава не мислех. Само чувствах — отвърна той.

В широкото си легло двамата лежаха, без да се докосват. Светлини и сенки се движеха по тавана. Възможно ли е да сме направили грешка? — питаше се той. Болката, подобна на хладен ужас, прониза цялото му тяло. Всичкият този гняв, всичките тези думи заради една нищо и никаква покана, изпратена от непознат! Дали не трябваше да отстъпи и да отиде на партито? Нещо вътре в него му нашепваше: „Да, отстъпи, не си струва да вдигаш толкова шум за нищо“. А друг глас го убеждаваше: „Недей! Проблемът е много по-дълбок от това дали ще прекарате няколко часа точно с тези хора или не“.

Но точно колко бе дълбок проблемът и защо ставаше така… и докъде щяха да стигнат нещата?

На сутринта, след като си размениха няколко студени и учтиви думи, двамата забързаха, всеки към своето работно място. Денят на Доналд премина както обикновено, изпълнен със срещи, книжа, телефонни разговори и нито минутка за лични неща. Но в края му, в ранната привечер, личните неща изплуваха и го завладяха изцяло, а той с ужас установи, че не му се иска да се прибере направо у дома. Затова се обади по телефона, извини се и излезе да хапне хамбургер с един от новите адвокати във фирмата.

Младият мъж беше самотен; съпругата му бе заминала извън града, за да посети болен роднина. Тя беше бременна и ужасно му липсваше. Трябвало да се прибере във вторник и той броял минутите дотогава — каза го, без да се срамува от думите си, без да крие щастливото изражение на лицето си.

„Изглежда толкова невинен и толкова млад — мислеше си Доналд, докато се прибираше у дома, — макар че не е много по-млад от мен. Защо се чувствам толкова тъжен и потиснат? Дали не правя от мухата слон? Дали?“

Тя го чакаше, за да му каже нещо; пролича си по лицето й, когато той влезе. Не можа да познае дали новината е добра или лоша, а само, че е важна.

— Бременна съм — каза Лилиан.

„От онази нощ — веднага си помисли той, — нощта на онова парти, след като се прибрахме у дома.“ Всъщност беше мислил за тогава, защото не бе взел предпазни мерки; тя направо го бе омаяла.

— Няма ли да кажеш нещо, Доналд?

По изключение той не беше в състояние да говори. Само я прегърна и примигна, за да не потекат сълзи на нежност от очите му.

Глава 5

Атмосферата внезапно се промени, сякаш повя свеж вятър в едно затворено и задушно пространство. Тонът се промени, като че ли никога не е бил остър и груб и никой не бе произнасял лоши думи. Доналд твърдо смяташе, че така трябва да бъде, та нали бракът, подобно на началото на нова кариера или преселването на друг континент (представляваше дори много по-драстична промяна), изискваше време за привикване, за възприемане на новото.

Все още потръпваше, като си спомняше презрителните й думи, макар да усещаше, че това е детинско поведение и не води доникъде.

Тя му се извини посвоему:

— Ти си толкова силен, толкова здрав физически, Доналд, та човек, като те погледне, никога не би предположил, че имаш толкова нежна душа. Не би трябвало да го забравям, нали?

— И така си се държиш както трябва. Нека просто да се радваме на тази новина. Ти се радваш, нали?

— Е, случи се малко рано и със сигурност не сме го планирали, но се радвам. Да. Разбира се, че се радвам.

В кантората той долови в гласа си същото смешно задоволство, което бе усетил у приятелите си при съобщаването на голямата новина. Малко развеселен, Доналд си представи собственото си бъдеще носи снимки в портфейла си и пробутва обичайните забавни истории за бебета.

— Вие двамата с Лилиан наистина трябва да заминете — посъветва го един от приятелите му. После ще бъдете вързани задълго вкъщи. Хората не прескачат до Европа или Калифорния с новородено бебе на ръце, да знаеш.

Така се роди идеята. Въпреки многобройните си пътувания от Банкок до Хелзинки и помежду им, той някак си бе пропуснал Италия, а Лилиан често бе казвала, че много й се иска да види отново тази страна; следователно щяха да отидат в Италия.

Доналд с радост я остави да се заеме с подготовката за пътуването дрехите, хотелите, маршрута и багажа. Истински очарована, тя сияеше от вълнение, сякаш лицето й направо светеше, помисли си той. И в този момент мигновено си припомни онзи ден в малкия парк сините й очи, гласа й, изящните й пръсти, които белеха портокал.



Времето бе прекрасно, прохладно и слънчево. В Рим се разхождаха по тесни калдъръмени улици, покрай средновековни дворци. Разглеждаха катедрали, фонтани, величествени статуи и част от най-великото изкуство на света. С наета кола се движеха по сенчести шосета, между две величествени редици от борове, подкастрени във формата на чадъри; един ден обиколиха вилата на Адриан и се върнаха в града, за да вечерят в градината на един ресторант, заобиколен с плътна като стена редица от кипариси.

— Не ми беше нужен нито екскурзовод, нито пътеводител — каза й той. — Ти трябва да си била родена тук в някой друг живот, толкова добре познаваш всичко.

— Почакай да видиш Венеция — отвърна тя.

— Сигурна ли си, че не прекаляваш с ходенето пеша? — разтревожено я попита Доналд. — Всички тези каменни стълби и хълмове. Където и да отидем, все трябва да изкачваме поне милион стъпала.

— Чудесно се чувствам. Това не ми пречи. Бременните жени не са непременно крехки, да знаеш.

Всъщност той не знаеше нищо за това състояние. Разбира се, все бе слушал понякога онези врели-некипели за жени, които се събуждат посред нощ, умирайки да си хапнат ягоди или какво ли не друго. Но у Лилиан не се забелязваха никакви подобни признаци. Както твърдеше, тя въобще не се чувстваше по-различно.

И все пак имаше нещо различно. Вечер тя оставаше съвсем без сили. Щом легнеше, веднага заспиваше. Учуден, той няколко пъти се опита да я възбуди, но това като че ли само я обезпокои и Доналд заключи, че се дължи на състоянието й и не бива да я закача. Веднага щом се приберяха у дома, щеше да я помоли да поговори с лекаря за това. Никога не беше чувал, че мъжът трябва да прави изключения за бременна жена, но пък и никога не бе имал причини да обсъжда с някого този въпрос.

Венеция се оказа следващата им скъпоценна находка. След като пристигнаха с влака от Рим, те изминаха няколкото крачки пеш до Гранд канал, където се качиха на лодка. Само няколко минути по-късно тя премина под моста „Риалто“, който веднага извика в съзнанието на Доналд спомена за класната стая на девети клас и за него самия в роля от „Венецианския търговец“, облечен в тъмнозелен жакет от хартия.

— Гледай, гледай! — възкликна Лилиан, сочейки наляво и надясно. В тази църква има прекрасна картина на Тинторето. Ще трябва да я видим. А ей там е музеят „Ка Резонико“, там можеш да откриеш какво ли не… музея „Тиеполо“, има фрески, гоблени… О, я погледни сега. Хора, ужасно богати хора живеят във всички тези великолепни големи къщи. — Бе останала почти без дъх. — Би трябвало да прекараме цял месец във Венеция и вероятно пак няма да ни стигне. А сега минаваме покрай „Академия“5, такива картини, такива скъпоценни неща, Доналд! Почти стигнахме до хотела, ще вечеряме и щом станем сутринта, веднага ще хукнем навън.

— Ти май си обиколила цяла Италия — отбеляза той същата вечер. — Съвсем сама ли беше? Или с приятелката ти Бети?

— О, сприятелих се с много хора, американски студенти, а също и италианци.

— Много бързо си научила езика.

— Да, красив език, нали? Между другото, като се запознаеш с Бети във Флоренция, ще трябва да я наричаш Бетина. В нея вече има нещо много италианско.

Доналд я погледна. Макар че лъчите на следобедното слънце грееха право върху него, по тялото му преминаха студени тръпки. „Ние не се познаваме. Аз не я познавам“, каза си той. И сякаш никога не бяха съществували тези няколко прекрасни последни седмици.

— Почти пристигнахме — каза тя. — Имаме още време да разгледаме „Дуомо“. Това е втората по големина катедрала в Италия след ватиканската. Утре сутринта ще обиколим центъра. Не е по-голям от една миля. А след това ще се захванем с музеите. После ще вечеряме с Бетина. Нямам търпение да я видя.

Като послушно дете, водено за ръка от някой възрастен, Доналд разгледа катедралата отвън и отвътре. Гледаше и слушаше, но въпреки това все същите думи ритмично звучаха в главата му: Аз не я познавам. Ние не се познаваме.

И тогава някакъв страх започна да се прокрадва в душата му, страх от себе си. Трябваше ли да продължава така, да усложнява нещата само защото тя бе говорила с някакво нехайно безразличие за очакваното бебе? Истина беше, че Лилиан често казваше неща, които той и много други хора като него вероятно не биха казали. Беше го нарекла „досаден“, което го нарани много; все още не беше забравил това. Но мнозина щяха да й отговорят по подобаващ начин и да забравят цялата работа.