Получи много отзиви за статията, но реакциите бяха странни. Мъжете приемаха еволюционната му теория, но жените я оспорваха разпалено. След няколко месеца написа статия, посветена на разногласията, използвайки откъси от писмата.

Съзнаваше, че е поръчал риба тон, за да спечели възхищението на Лекси — и да се почувства силен — но не разбираше нейния начин на мислене, а бременността още повече усложняваше положението. Не знаеше много за бременните жени, вярно, но беше сигурен, че на бременните им се приискват странни неща. Лекси беше експерт по всичко друго, но той бе готов да изпълнява прищевките й в това отношение. Братята му го бяха предупредили да очаква какво ли не — едната от снахите му ядяла спаначена салата, друга — пастърма и маслини, трета се събуждала посред нощ да похапва доматена супа и сирене чедър. Затова, когато не се опитваше да пише, Джеръми обикаляше магазините и пълнеше багажника на колата с каквото му хрумне, за да е готов да удовлетвори и най-чудатите желания на Лекси.

Не беше подготвен обаче за необяснимите промени в настроението. Една нощ, около седмица след вечерята в „Керидж Хаус“, той се събуди и чу Лекси да хлипа. Погледна я. Седеше облегната на таблата на леглото. В сумрака не различаваше чертите й, но забеляза купчина смачкани салфетки в скута й. Изправи се.

— Лекс? Добре ли си? Какво има?

— Съжалявам — подсмръкна тя, сякаш страдаше от жестока хрема. — Не исках да те събудя.

— Не се безпокой… Какво има?

— Нищо.

Прозвуча като „мисто“. Той я погледна колебливо. Лекси продължи да плаче.

— Тъжна съм — подсмръкна.

— Да ти донеса ли нещо? Пастърма? Доматена супа?

Тя примигна, сякаш недоумяваше дали е чула правилно.

— Пастърма? Защо ми е пастърма, за бога?

— Не знам… — Той се намести по-близо до нея и я прегърна. — Не си ли гладна? Не ти ли се яде нещо необичайно?

— Не — поклати глава тя. — Просто съм тъжна.

— И не знаеш защо?

Лекси се разплака сърцераздирателно. Раменете й се тресяха. Джеръми усети как буца засяда в гърлото му. Няма по-тъжно нещо от женския плач. Обзе го непреодолимо желание да я успокои на всяка цена.

— Хайде, хайде! — зашепна. — Всичко е наред.

— Не е наред — изхлипа тя. — Нищо не е наред. И никога няма да бъде.

— Какво има?

От очите й пак рукнаха сълзи. След цяла вечност се овладя що-годе и го погледна със зачервените си подути очи.

— Убих котката си — заяви.

Очакваше да чуе какво ли не. Че е объркана от промените, настъпили в живота й например. Или че й е домъчняло за родителите й. Разбираше, че емоционалният изблик е свързан с бременността, но признанието й го изуми. Втренчи се в нея, изгубил ума и дума.

— Котката? — повтори най-сетне.

Тя кимна и взе нова салфетка.

— Убих я — отрони.

— О — рече Джеръми.

Честно казано, не знаеше какво да добави. Не беше виждал котка в къщата й, не беше я чувал да говори за котка. Дори не подозираше, че харесва котки.

Тя продължи с дрезгав глас. Личеше си, че е обидена от реакцията му.

— Само… това ли… ще кажеш?

Обърка се. Как да постъпи? Да поиска обяснение? Защо я уби? Да прояви съчувствие? Не тъгувай. Заслужила си го е. Да я подкрепи? Мисля, че си добър човек, въпреки че си убила котката. Същевременно тършуваше трескаво из паметта си. Имаше ли наистина котка? Как се казваше? И как, за бога, не я е забелязал досега? Внезапно го споходи прозрение и съвършеният отклик изплува в съзнанието му.

— Разкажи ми какво се случи — каза с възможно най-ласкав глас.

Тя явно искаше да чуе точно тези думи, слава богу, и хлипането стихна. Издуха си носа.

— Перях. Изпразних сушилнята, за да сложа новите мокри дрехи. Знаех, че обича да е на топло, но не проверих вътре, преди да затворя вратата. Убих Бутс.

Бутс, помисли си Джеръми. Ясно. Котката се е казвала Бутс. Но останалото му се губеше.

— Кога се случи това? — попита плахо.

— През лятото — въздъхна Лекси. — Когато си събирах багажа за Чапъл Хил.

— О, когато си заминавала в колежа! — възкликна победоносно той.

Тя го погледна, очевидно объркана и раздразнена.

— Разбира се. Ти какво си помисли?

Джеръми реши, че е по-благоразумно да не отговаря.

— Съжалявам, че те прекъснах. Продължавай — поощри я, стараейки се да звучи съчувствено.

— Бутс беше малкото ми бебче — подхвана тя с разнежен глас. — Намерих го на улицата. Малко пухкаво вързопче. Докато бях в гимназията, всяка нощ спеше в леглото ми. Беше толкова миловиден — с червеникава козина и бели лапички. Знаех, че Бог ми го е поверил да го закрилям. И аз го закрилях… докато не го затворих в сушилнята.

Тя грабна нова салфетка.

— Не внимавах. Шмугнал се е в сушилнята, без да го забележа. И преди се беше случвало. Обикновено проверявах, но онзи ден не го направих. Просто натъпках мокрите дрехи от пералнята в сушилнята, затворих вратата и натиснах бутона. — Сълзите потекоха отново и Лекси продължи с пресеклив глас: — Бях долу… след половин час… чух… бумтене… отидох да проверя… и го видях…

В този момент тя се разхълца неистово, притисната в Джеръми. Той инстинктивно я прегърна по-здраво и й зашепна утешително:

— Не си убила котката. Станало е случайно…

Тя се разплака още по-неудържимо.

— Не… не разбираш ли?

— Какво?

— Че… ще съм… ужасна майка. Затворих… затворих… горката си котка… в сушилнята…



— Прегръщах я, а тя продължаваше да плаче — обясняваше Джеръми по обяд на другия ден. — Уверявах я, че ще е чудесна майка, но не ми вярваше. Плака часове. Каквото и да кажех, не се успокояваше. Най-после заспа от изтощение. Когато се събуди, изглеждаше добре.

— Бременните жени са такива — каза Дорис. — Бременността е като огромно увеличително стъкло. Всичко се уголемява — коремът, задникът, ръцете. Чувствата и спомените. От време на време обезумяваш и правиш странни неща. Неща, немислими при други обстоятелства.

Коментарът на Дорис съживи спомена за Лекси и Родни, уловени за ръце, и за миг Джеръми се запита дали да го спомене. Пропъди желанието бързо, както се бе породило.

Дорис сякаш прочете мислите му.

— Джеръми? Добре ли си?

Той поклати глава.

— Да. Просто са ме налегнали много грижи напоследък.

— Бебето?

— Всичко — отвърна той. — Сватбата, къщата. Всичко. В края на месеца трябва да сключим сделката за къщата, а Джъркин успя да издейства разрешително само за първия уикенд на май. Напрежението ми идва в повече… Благодаря ти, че помагаш на Лекси да организира сватбата.

— Няма за какво да ми благодариш. Не правя кой знае какво. Ще осигуря тортата и сандвичи за почерпката на открито. Тази сутрин ще избера масите за пикник, цветарят ще ги украси с букети, а фотографът вече е готов.

— Лекси ми каза, че си е избрала рокля.

— Да. Купиха и за Рейчъл.

— Прикрива ли коремчето на Лекси?

Дорис се засмя.

— Това беше единствената й грижа! Но не бой се, ще бъде красива. Почти не й личи, че е бременна. Но мисля, че хората и без това започват да подозират. — Тя кимна към Рейчъл, която разтребваше масите в ресторанта. — Мисля, че тя знае.

— Откъде? Ти ли й каза?

— Не, разбира се. Но жените усещат, когато приятелките им забременеят. Чувам как хората си шушукат. Лекси, естествено, налива масло в огъня. Онзи ден разглеждаше бебешки дрешки в магазина на Джъркин. Хората забелязват такива неща.

— Тя няма да остане доволна.

— Всъщност няма значение. Тя бездруго не вярваше, че ще опази тайната толкова дълго.

— Да уведомя ли тогава и моето семейство?

— Мисля — отвърна бавно Дорис, — че е най-добре да попиташ Лекси. Все още се притеснява, че няма да я харесат, особено след като сватбата ще е толкова скромна. Чувства се зле, че не може да покани целия клан. — Тя се усмихна. — Лекси използва думата клан.

— Подходяща е — съгласи се Джеръми. — Те са клан. Но на сватбата ще присъства малобройна група.

Дорис посегна към чашата си и Рейчъл дойде до масата им с кана чай.

— Да ви сипя ли?

— Благодаря, Рейч — каза Джеръми.

— Вълнуваш ли се за сватбата? — попита го Рейчъл.

— Донякъде. Как мина пазаруването с Лекси?

— Забавно беше — отвърна Рейчъл. — Приятно е понякога да излезеш от града. Но се обзалагам, че ти го разбираш по-добре от мен.

И още как, помисли си Джеръми.

— Между другото, говорих с Алвин. Изпраща ти поздрави.

— О!

— Каза, че очаква с нетърпение да те види отново.

— Предай му поздрави и от мен. — Тя си приглади престилката. — Искате ли орехов пай? Останаха няколко парчета.

— Не, благодаря — отказа Джеръми. — Преядох.

— И аз не искам — каза Дорис.

Рейчъл тръгна към кухнята, а Дорис си сгъна платнената салфетка върху масата и се обърна отново към Джеръми.

— Вчера минах край къщата. Работата явно напредва.

— Нима? Не съм забелязал.

— Ще стане — увери го тя, доловила съмнението в тона му. — Тук хората работят по-бавно, но в крайна сметка си свършват работата.

— Надявам се да я свършат, преди бебето да замине за колежа. Наскоро открихме щети от термити.

— Какво очакваш? Къщата е стара.

— Поглъща пари като бездънна яма. Непрекъснато изниква нов проблем.

— Можех да ти го кажа по-отрано. Защо според теб се е задържала на пазара толкова дълго? Колкото и да струва обаче, е по-евтина от всичко в Манхатън, нали?

— И по-потискаща.

Дорис го изгледа втренчено.

— Значи все още не пишеш?

— Моля?

— Чу ме — каза тя тихо. — Не пишеш. Ти си журналист. Писането те определя. А ако не пишеш… е, получава се нещо като бременността на Лекси. Всичко се вижда през увеличително стъкло.



Джеръми реши, че Дорис има право. Не го тревожеше нито цената на новата къща, нито сватбата, нито бебето, нито фактът, че все още се приспособява към живота с Лекси. Напрежението, което изпитваше, се дължеше на неспособността му да пише.

Предишния ден изпрати поредната си статия. Оставаха му още четири, написани предварително, а редакторът му в „Сайънтифик Америкън“ току оставяше съобщения на мобилния му телефон и настойчиво му напомняше да се свърже с него. Дори Нейт започваше да нервничи; преди го разпитваше кога ще измисли история, която да се хареса на телевизионните продуценти, а сега се чудеше дали Джеръми изобщо работи.

Отначало му беше лесно да измисля оправдания — и редакторът, и Нейт разбираха колко промени са настъпили в живота му. Ала когато стандартните извинения започнаха да се повтарят до втръсване, дори той самият усети, че звучат именно като извинения. Недоумяваше обаче какво се е объркало. Защо мислите му се оплитат на възел, щом включи компютъра? Защо пръстите му се размекват над клавиатурата? И защо това се случва само когато се накани да напише нещо, което ще му плати сметките?

Алвин му изпращаше редовно имейли. Джеръми за нула време му написваше дълъг отговор. Същото важеше и за имейлите на майка му, баща му и братята му. Не срещаше проблем и когато той самият изпращаше писма или си водеше бележки за нещо, открито в интернет. Пишеше с лекота за телевизионни програми, бизнес и политика; знаеше, защото беше пробвал. Всъщност пишеше с лекота за всичко… стига да не е свързано с темите, които са му специалитет. В тези случаи умът му просто блокираше. И още по-лошо — чувстваше се, сякаш занапред няма да успее да напише нито ред.

Подозираше, че изпитва неувереност. Странно усещане, което не познаваше, докато не дойде в Бун Крийк.