Джеръми напрегна памет.

— Не мисля…

— Известната фотографка Мирна Джаксън?

— Съжалявам — отвърна Джеръми.

— Знаменита жена е — продължи кметът, сякаш не го е чул. — Сигурно най-известната фотографка от Юга. Забележителен творец! Като малка прекара в Бун Крийк едно лято и разчитахме да дойде. Но съпругът й се разболял от рак. Ужасно нещо и всички ще се молим за него, но ни поставя в много трудно положение. Ще ни отнеме време да намерим нов почетен гост. Чакат ме безкрайни разговори по телефона да убеждавам избраниците. Трябва да са известни хора. Жалко, че нямам връзки в света на знаменитостите. Не познавам никого… Освен теб, разбира се.

Джеръми се втренчи в кмета.

— Каниш ме за почетен гост?

— Не, разбира се. Ти вече си гражданин на Бун Крийк. Някой друг… Някой, чието име хората са чували. — Той поклати глава. — Въпреки ненадминатата красота на града ни и чудесните му обитатели не е лесно да доведеш звезда от метрополис в Бун Крийк. Честно казано, тази задача е истинско бреме. Прибави всичко останало около организацията, разправиите с щатската бюрокрация и…

Той замълча, сякаш притиснат под товара на предстоящото. Джеръми разбираше накъде бие кметът. Джъркин караше хората да правят, каквото поиска, внушавайки им, че сами са дали идеята. Беше очевидно, че очаква Джеръми да се нагърби с проблема за почетния гост в замяна на помощта, която ще му окаже за разрешителното. Единственият въпрос беше дали Джеръми ще реши да се включи в играта. Честно казано, нямаше никакво желание, но Лекси настояваше да определят час по-скоро датата за сватбата…

Джеръми въздъхна.

— Бих могъл да помогна. Какво точно искаш?

Джъркин се почеса по брадичката, сякаш съдбата на света зависи от дилемата му.

— Вариантите са много, предполагам. Но трябва да е известно име. Някой, който ще накара града да ахка и да охка и ще привлече тълпи от хора.

— Ще се опитам да намеря някого. Ако ни помогнеш с разрешителното.

— Чудесна идея! Питам се как не ми хрумна. Дай ми минутка да обмисля предложението. — Джъркин забарабани с пръсти по масата. — Добре! Възможно е да се получи. Ако доведеш подходящ човек, имам предвид. Кого например?

— Интервюирал съм мнозина. Учени, професори, Нобелови лауреати…

Кметът клатеше глава.

— Лекари, химици, математици, изследователи, астронавти…

Джъркин го погледна втренчено.

— Астронавти ли каза?

Джеръми кимна.

— Момчетата, които летят със совалките. Преди две години написах статия за НАСА и се сприятелих с неколцина. Ще им се обадя, ако искаш…

— Споразумяхме се! — Джъркин щракна с пръсти. — Вече си представям плакатите: „Фестивалът на чаплата: Космосът застава пред прага ви“. Ще използваме темата навсякъде. Не просто надяждане с пайове, ами надяждане с лунни пайове… Ще пуснем хвърчила като ракети или сателити…

— Пак ли тормозиш Джеръми с нелепата история за сомовете, Том? — прекъсна го Дорис, която дотича от кухнята, стиснала дневника си под мишница.

— Не — отвърна Джъркин. — Той предложи да намери почетен гост за летния парад. Обеща ни истински астронавт! Как ти се струва Космосът като основна тема за фестивала?

— Гениална идея! — възкликна Дорис.

Кметът изпъчи гърди.

— Да, права си. Харесва ми ентусиазмът ти… А ти, Джеръми, коя седмица си избрал за сватбата? През лятото ще е по-трудно заради туристите…

— Май?

— Началото или краят?

— Няма значение. Стига датата да е сигурна. Но колкото по-рано, толкова по-добре.

— Бързаш, а? Е, смятай въпроса за уреден. А аз ще чакам вести за астронавта, щом се свържеш с него.

Джъркин се обърна светкавично и излезе от ресторанта. Дорис се подсмихна и седна срещу Джеръми.

— Хвана те на въдицата, а?

— Не, разбрах какво цели, но Лекси се тревожеше за датата на сватбата.

— Но иначе сте готови?

— Горе-долу. Има известни разногласия — тя иска малка и задушевна церемония, аз й обяснявам, че ако дойде семейството ми, тукашните хотели няма да поберат всички. Искам да дойде Нейт, агентът ми; тя казва, че ако поканим един приятел, трябва да поканим всичките. Такива неща. Но ще се справим. Семейството ми ще прояви разбиране каквото и да решим. Вече обясних на братята ми. Не са на седмото небе, но ще се примирят.

Дорис отвори уста да каже нещо, но Рейчъл влетя през входната врата с подпухнали и зачервени очи. Видя Дорис и Джеръми, подсмръкна и след кратко колебание се запъти към кухнята. Джеръми забеляза колко угрижено я наблюдава Дорис.

— Сигурно има нужда да поговори с някого — предположи той.

— Да отида ли при нея?

— Да. Друг път ще обсъдим сватбата.

— Добре. Благодаря. — Дорис му подаде дневника. — Вземи го. От него ще излезе страхотна история. Няма да намериш никакви трикове, защото всичко е истина.

Джеръми взе дневника и й кимна, двоумейки се дали да го използва.



Десет минути по-късно той вървеше към бунгалото си в „Грийнлийв“, наслаждавайки се на следобедното слънце. Видя офиса на Джед, поколеба се, но свърна натам. Надникна вътре, но Джед го нямаше. Сигурно беше в бунгалото в далечния край на комплекса, където препарираше животните. Джеръми се поколеба отново, но си каза, че няма да е зле да поразчупи леда. А и Лекси се кълнеше, че Джед не е ням.

Тръгна по утъпканата пътека към бунгалото. Миризмата на смърт и разложение го удари в носа дълго преди да влезе вътре.

В средата на стаята имаше дълга дървена маса, покрита с петна. Вероятно от кръв, помисли си Джеръми. По нея се валяха ножове и други инструменти — отвертки, шила, клещи и скалпели. Върху рафтовете покрай стените и в ъглите бяха подредени произведенията на изкуството на Джед. Имаше всякакви създания: от костури до опосуми и сърни. Всички екземпляри се отличаваха с типичния за Джед почерк да ги представя така, сякаш се готвят за нападение. Вляво имаше плот, където очевидно се вършеше основната работа. Той също беше оплескан с петна и Джеръми усети, че му се повдига.

Джед, надянал касапска престилка, обработваше глиган. Погледна към Джеръми и замръзна.

— Здрасти, Джед, как си?

Джед не отговори.

— Рекох да намина и да те видя как работиш. Занаятът ти е удивителен.

Зачака Джед да проговори. Но той го гледаше, сякаш е бръмбар, размазал се върху предното стъкло на колата.

Джеръми не се отказа. Опита се да забрави колко огромен и космат е Джед, че държи нож и не изглежда в блестящо настроение. Продължи:

— Всички са озъбени, оголили нокти, готови за скок. Как успяваш да им придадеш такъв вид? За пръв път виждам такова нещо. В Природонаучния музей в Ню Йорк повечето животни изглеждат дружелюбни. Твоите са като побеснели.

Джед се намръщи. Джеръми усети, че монологът му няма да го изведе на добър край.

— Лекси казва, че си добър ловец — опита се да смени посоката, питайки се защо изведнъж му се струва толкова горещо в стаята. — Аз никога не съм ловувал, разбира се. В Куинс единственият дивеч са плъховете. — Засмя се, но Джед не се засмя. Джеръми усети как тишината го изнервя. — Искам да кажа, по улиците не припкат сърнички. А и да припкаха, сигурно не бих стрелял по тях. Така де, след като гледах „Бамби“ и прочее…

Втренчен в ножа на Джед, Джеръми осъзна, че започва да бръщолеви небивалици, но не успя да спре.

— Това си е мой проблем, разбира се. Не съм против лова… Правата на човека, Втората поправка1 — одобрявам ги горещо. Така де, ловуването е американска традиция. Прицелваш се и „бум“! Сърничката се прекатурва и размахва крака във въздуха.

Джед прехвърли ножа в другата си ръка, а Джеръми преглътна. Единственото му желание бе са си плюе на петите.

— Е, наминах само да кажа „здрасти“. Успех с… ммм… каквото там правиш. Очаквам с нетърпение да го видя. Някакви съобщения? — Пристъпи от крак на крак. — Не? Добре тогава. Беше ми приятно да си побъбрим.



Джеръми седна зад бюрото в стаята си и се взря в празния екран, опитвайки се да забрави случката с Джед. Отчаяно му се прииска да го осени идея и да започне да пише, но постепенно стигна до извода, че кладенецът е пресъхнал.

Знаеше, че рано или късно това сполита всички писатели. Нямаше магически цяр просто защото всички писатели подхождат към изкуството си по различен начин. Някои пишат сутрин, други следобед, трети — късно нощем. Някои творят на фона на музика, други се нуждаят от абсолютна тишина. Беше чувал как един писател работел гол-голеничък — заключвал се в стаята си и нареждал на асистента си да не му дава дрехите, докато не пъхне пет изписани страници под вратата. Знаеше, че някои гледат един и същи филм отново и отново или пият и пушат до припадък. Джеръми не беше толкова ексцентричен; пишеше когато и където и да е, така че нямаше как да внесе някаква дребна промяна и всичко да си дойде на мястото.

Още не беше се паникьосал, но започваше да се тревожи. От два месеца не бе написал нито ред, но тъй като подготвяха броевете на списанието шест седмици предварително, готовите материали щяха да му стигнат до юли. Тоест все още разполагаше с известно време, преди да си навлече сериозни неприятности със „Сайънтифик Америкън“. За да се прехранва обаче, разчиташе предимно на статиите от свободната практика, а понеже покупката на колата и къщата, а после и чековете за проточилия се ремонт буквално пресушаваха банковите му сметки, не беше сигурен, че може да си позволи дори този антракт. Парите му се топяха като мартенски сняг.

Опасяваше се, че наистина е блокирал. Не беше чак толкова зает, както се оправдаваше пред Алвин и Дорис. Житейските промени също не бяха причината. Все пак успяваше да пише след развода с Мария. В действителност изпитваше необходимост да пише, за да се отвлича. Тогава писането му помагаше да избяга. Но сега? Ако не съумее да преодолее срива?

Щеше да си изгуби работата и да остане без доходи. Как щеше да издържа Лекси и дъщеря си? Щеше да стане „господин Мама“, докато Лекси работи, за да изхранва семейството? Черните мисли го потискаха.

Погледът му спря върху дневника на Дорис. Да приеме ли предложението й? Може би дневникът ще запали отново искрата — свръхестествени елементи, интересна, оригинална тематика. Ако, разбира се, написаното беше вярно. Наистина ли можеше да предсказва пола на бебетата?

Не, реши отново. Нямаше как да е вярно. Дори да е най-великото съвпадение в историята, не можеше да е истина. Невъзможно е да определиш пола на бебето, поставяйки длан върху корема на жената.

Защо тогава той самият така охотно приемаше, че бебето му ще е момиче? Защо и той, и Лекси бяха сигурни? Когато си представяше как го прегръща, то винаги бе увито в розово одеялце. Опита се да си го обясни и стигна до заключението, че всъщност не е чак толкова уверен. Лекси беше сигурна, не той. Той просто приемаше нейното мнение. А фактът, че тя винаги говори за момиченце, засилваше въздействието.

Вместо да размишлява за пола на бебето или да се мъчи да пише, Джеръми реши да изчете любимите си новинарски сайтове в интернет с надеждата нещо да му хрумне. Бавната връзка почти го хипнотизираше, но не се отказа. Посети пет сайта за НЛО, официалния уебсайт за обитавани от духове къщи и сайта на Джеймс Ранди, който също като него се бе посветил на изобличаване на фалшификации и измами. От години Ранди предлагаше възнаграждение от един милион долара на всеки екстрасенс, който се съгласи да докаже способностите си под строг научен контрол. До ден-днешен нито един — включително най-известните, появяващи се редовно по телевизията и публикуващи книги — не бе приел предизвикателството. Веднъж Джеръми отправи подобно предложение в рубриката си (в по-скромни мащаби, разбира се) и резултатът беше същият. Хората, наричащи се екстрасенси, бяха експерти в областта на авторекламата, а не на паранормалното. Джеръми си спомни как написа статия за Тимъти Клосън, „Говорещия с духове“ — последната история, която бе разнищил, преди да дойде в Бун Крийк да търси призраци и да намери Лекси.