Никълъс Спаркс - Дарът на светулките

Сигурен ли си, че бебето е твое?

Без да отлепя очи от съобщението, Джеръми скочи на крака, събаряйки стола. „Мое е, разбира се! — прииска му се да изкрещи. — Сигурен съм!“

Да, сякаш казваше съобщението, сигурен си? Но защо?

Умът му започна да търси трескаво отговори. Заради вълшебната нощ с Лекси. Защото тя твърдеше, че бебето е негово, и нямаше причини да лъже. Защото щяха да се оженят. Защото не можеше да е на друг. Защото бебето беше негово…

Дали?

Ако беше друг мъж, ако миналото му беше различно, ако с Лекси се познаваха от години, отговорът щеше да е очевиден. Но…

Тръсна глава да отпъди съмнението. Втренчи се в съобщението и се опита да овладее обсебилите го чувства. Каза си, че е безсмислено да се задълбочава, макар съобщението да звучеше не само агресивно, но и… зловещо. Точно така! Зловещо! Що за човек би написал такова нещо? И защо? За да се позабавлява? За да настрои Лекси и Джеръми един срещу друг? За да…

За миг му причерня. Зави му се свят. Знаеше отговора, но не искаше да го признае. Защото…

Защото, обади се тъничкият гласец в главата му, онзи, който е написал съобщението, е предусетил собственото ти съмнение.

Не, помисли си Джеръми, това не е вярно. Бебето е мое.

Само дето ти не можеш да имаш деца, напомни му гласът.

Миналото се върна и го заля като вълна — първият му брак, невъзможността Мария да забременее, посещенията в гинекологичната клиника, изследванията, които му направиха, думите на лекаря: „Възможността да създадете дете е нищожна“.

Лекарят подбираше внимателно думите, за да не накърни чувствата му, но Джеръми бе разбрал, че е стерилен — факт, подтикнал Мария да поиска развод.

Спомни си как лекарят му обясни, че броят на сперматозоидите му е малък — пренебрежимо малък по-точно — а малкото, които произвежда тялото му, са недостатъчно подвижни. Спомни си как се вцепени при тези думи и умът му започна да търси изход. Ако нося боксерки? Чувал съм, че помага… Лекарят уточни, че медицината е безсилна. Няма ефективни мерки при такива случаи.

Онзи ден беше един от най-безнадеждните в живота му. Дотогава винаги бе предполагал, че ще има деца; след развода се преобрази коренно. Отдаде се на безразборни връзки; живееше с мисълта, че цял живот ще остане ерген. Докато не срещна Лекси. И чудото, детето, създадено с любов и страст, го накара да прозре колко безсмислено е пропилявал годините.

Освен ако…

Не, няма „ако“, помисли си Джеръми. Никакво „освен ако“! Бебето беше негово, разбира се. Всичко — обстоятелствата, поведението на Лекси, отношението на Дорис към него — говореше, че той е бащата. Повтаряше си тези доводи като мантра с надеждата да изтрие спомена за думите на лекаря.

Съобщението продължаваше да го измъчва. Запита се отново кой го е изпратил? И защо? Поназнайваше това-онова за интернет благодарение на дългогодишните проучвания в Мрежата и му беше ясно, че макар да не разпознава адреса на подателя, всеки имейл може да бъде проследен. С известно упорство и няколко телефонни обаждания до точните хора щеше да открие сървъра, откъдето е изпратен имейлът, а после и компютъра, на който е написан. Забеляза, че имейлът е получен преди по-малко от двайсет минути — горе-долу по времето, когато се бе върнал в „Грийнлийв“.

Но въпросът „защо“ оставаше? Защо са му го изпратили?

Освен на Лекси, не беше казвал на никого — дори на родителите и на приятелите си — че не може да има деца. Вярно, навремето изпита мимолетно съмнение как е забременяла Лекси, ала пропъди тутакси колебанието. Но щом знаеха само Мария и Лекси — а беше сигурен, че не те са изпратили съобщението — каква беше причината? Да му погодят номер?

Дорис бе споменала, че някои хора вече подозират за бременността на Лекси — Рейчъл например. Не можеше обаче да си представи Рейчъл да е написала имейла. Двете с Лекси бяха приятелки от деца, а приятелите не си погаждат такива номера.

Но ако не е безвкусна шега, тогава подателят е искал да създаде неприятности между Лекси и Джеръми. Това беше единственото логично обяснение. И отново изникваше въпросът кой е написал съобщението?

Истинският баща, прошепна вътрешният му глас и Джеръми мигновено си спомни как Лекси и Родни се държаха за ръце.

Поклати глава. Родни и Лекси? Премислял го беше хиляди пъти, но беше просто невъзможно. Невъзможно и абсурдно.

Само че обяснява имейла, обади се отново гласът. Не, помисли си Джеръми, този път по-разпалено. През онази седмица Лекси не беше спала с друг; Лекси дори не се виждаше с друг. А и Родни не беше от мъжете, които пишат имейли; той щеше да се изправи очи в очи срещу него.

Джеръми натисна бутона да изтрие имейла. Компютърът поиска потвърждение и пръстът му сякаш се вкамени. Наистина ли щеше да го изтрие, без да разкрие подателя?

Не, трябваше да узнае. Щеше да му отнеме време, но в крайна сметка щеше да разбере и да поговори със злосторника, за да му покаже колко подло е постъпил. Окажеше ли се Родни… е, тогава той щеше да си има работа не само с Джеръми, но и с Лекси.

Кимна. Да, щеше да разбере! Запази съобщението, решен да се заеме веднага с разследването. Щом научеше нещо, щеше да уведоми Лекси.

Вечерта с нея разсея напълно съмненията му, че той е бащата на детето. Разговаряха непринудено и през цялата следваща седмица тя се държеше, сякаш нищо не я тревожи. Което всъщност изглеждаше странно, понеже до сватбата оставаха четиринайсет дни, в петък щяха да сключат сделката за къщата — все още необитаема, естествено — а Джеръми вече се питаше какво ще работи в Бун Крийк, след като очевидно е забравил как се пишат статии. Беше изпратил поредния предварително написан материал. Оставаха му само три. Още не беше разобличил автора на съобщението, който явно се бе постарал да прикрие добре следите. Анонимният имейл бе препратен през няколко сървъра — единият зад граница и втори, чиито собственици отказваха да предоставят информация без съдебно разпореждане. За щастие познаваше хакер в Ню Йорк, който се съгласи да използва подмолни канали. Познайникът му обаче работеше за ФБР и не разполагаше с много свободно време, така че се налагаше да почака.

Погледнато от положителната страна, ако не броим още един сълзлив епизод посред нощ, Лекси изглеждаше далеч по-спокойна от него. Това, разбира се, не означаваше, че не го изненадва. Да, тя носеше бебето, тя преживяваше налудничавите промени в настроението и четеше всички книги за бременни, но Джеръми не оставаше пълен невежа. Той изслушваше всички отегчителни подробности, които Лекси намираше за изключително вълнуващи. За следващата слънчева априлска събота бяха предвидили обиколка на магазините. Лекси подрънка с ключовете, сякаш му дава последен шанс да загърби бащинските си задължения.

— Сигурен ли си, че искаш да дойдеш с мен? — попита го.

— Абсолютно.

— Нямаше ли баскетболен мач по телевизията? Ще го пропуснеш.

Той се усмихна.

— Ще го преживея. Утре пак ще дават мачове.

— Ще се забавим доста.

— Е, и?

— Просто не искам да скучаеш.

— Не скучая. Обичам да пазарувам.

— Откога? А и ще купуваме само бебешки неща.

— Обожавам да купувам бебешки неща.

Тя поклати глава.

— Както искаш.

След час пристигнаха в Грийнвил и влязоха в магазин за бебешки стоки, наподобяващ безкраен лабиринт. Джеръми се запита дали Лекси не е била права. Не беше виждал такова нещо в Ню Йорк — приличаше на огромна пещера с високи тавани и широки просеки между щандовете, побрали главозамайващо количество стоки. Ако пазаруването е доказателство за родителска обич, този магазин очевидно беше най-подходящото място. През първите няколко минути Джеръми се щураше зашеметено насам-натам, чудейки се кой е измислил всичко това.

Хилядите различни подвижни играчки, прикрепящи се към бебешките кошарки например? Някои с животни, други с цветя, трети с черно-бели геометрични фигури, четвърти с музикален съпровод, пети — описващи бавни кръгове. И естествено, беше научно доказано, че всеки модел стимулира интелектуалното развитие на детето. С Лекси стояха пред въртележките поне двайсет минути, през които Джеръми разбра единствено, че мнението му не е от никаква полза.

— Четох, че бебетата реагират предимно на бяло и черно — каза Лекси.

— Тогава да вземем тази — Джеръми посочи играчка с черно-бели фигури.

— Но аз съм избрала животинска тема за детската стая. Не се връзва.

— Това е нищо и никаква въртележка. На никого няма да направи впечатление.

— На мен ще ми прави впечатление.

— Тогава да вземем тази. С хипопотамите и жирафите.

— Но тя не е черно-бяла.

— Мислиш ли, че има значение? Ако бебето ни няма черно-бяла въртележка, ще остане умствено недоразвито?

— Не, разбира се.

Лекси обаче продължи да оглежда играчките със скръстени ръце, очевидно раздвоена.

— Какво ще кажеш за тази? — предложи Джеръми. — Има приставки за сменяне — черни и бели фигури и животни. Върти се и има музика.

Тя го изгледа с почти тъжно изражение.

— Тази ще й дойде в повече.

Някак си успяха да изберат най-сетне — черно-бели животни, които се въртят, но без музика. Незнайно защо Джеръми реши, че от тук нататък пазаруването ще протече гладко. През следващите няколко часа някои покупки наистина бяха лесни — чаршафите, бибероните и колкото и да е странно, кошчето. Когато стигнаха до щанда с бебешките столчета за автомобили обаче, отново изпаднаха в затруднение. Джеръми не беше сънувал такова многообразие — „за бебета под шест месеца с лице назад“, „лесна за сваляне и олекотена“, „за прохождащи с лице напред“, „силно обезопасена срещу инциденти“… Прибавете безкрайните десени и цветове, степента на сложност при поставяне в колата, механизмите за закопчаване на бебето и ще разберете защо на Джеръми му олекна, когато най-после се спряха само на два варианта — и двата определени като „най-добра покупка“ по отношение на безопасността в „Класацията на потребителите“. Определението „най-добра покупка“ съдържаше известна ирония с оглед на баснословната цена и факта, че няколко месеца след раждането на бебето столчето ще събира прах на тавана.

Безопасността обаче беше първостепенна грижа. Както му напомни Лекси: