— Нали не искаш бебето ни да пострада?

Как да възрази?

— Имаш право — отговори й и натовари двете кутии върху планината от стоки, които вече бяха избрали. Бяха напълнили две колички; сега работеха върху третата. — Между другото, колко е часът?

— Три и десет. Минаха десетина минути, откакто ме попита за последно.

— Така ли? Стори ми се, че е по-късно.

— Така каза и преди десет минути.

— Съжалявам.

— Предупредих те, че ще се отегчиш.

— Не съм отегчен — излъга той. — За разлика от някои бащи аз съм загрижен за детето си.

Тя очевидно се развесели.

— Добре. А и почти приключихме.

— О?

— Искам само да поогледам набързо дрешките.

— Чудесно! — усмихна се насила Джеръми, мислейки си колко неправдоподобно звучи сценарият за бързия оглед.

— Няма да се бавя.

— Не е необходимо да бързаш — отвърна галантно той.

И тя не прибърза. Стори му се, че разглеждаха дрехите шест години. С подути крака и с чувството, че е товарно добиче, Джеръми приседна на ръба на един рафт. Лекси, от своя страна, огледа старателно всяка дрешка, изложена в магазина. Взимаше ги една по една, разгъваше ги, вдигаше ги и или се намръщваше, или се усмихваше, представяйки си бебето им облечено в тях. Което, разбира се, на него му се струваше напълно безсмислено, понеже не знаеха как ще изглежда то.

— Какво ще кажеш за Савана? — попита Лекси, вдигнала поредната дрешка — розова с виолетови зайчета.

— Ходил съм само веднъж — отбеляза.

Тя остави дрешката.

— Говоря за името на бебето. Харесва ли ти Савана?

Джеръми се замисли.

— Не. Прекалено южняшко е.

— Че какво от това? Тя е южнячка.

— Но баща й е янки.

— Добре де. Какви имена харесваш?

— Анна?

— Като половината жени от семейството ти?

Вярно, помисли си Джеръми.

— Но пък всички ще останат поласкани.

Лекси поклати глава.

— Не бива да е Анна. Трябва да има свое име.

— Оливия?

Лекси пак поклати глава.

— Не. Не бива да й го причиняваме.

— Какво му е на Оливия?

— Имах съученичка Оливия. Беше с ужасно акне.

— Е, и?

— Навява ми лоши спомени.

Джеръми кимна. Разумен довод. Той например не би кръстил дъщеря си Мария.

— Ти имаш ли други идеи?

— Мислех си за Бони? Как ти се струва?

— Не, излизах с една Бони. Имаше лош дъх.

— Шарън?

Той сви рамене.

— Същото. Само че Шарън беше клептоманка.

— Линда?

Той поклати глава.

— Съжалявам. Линда ме замери с обувка.

Лекси го изгледа изпитателно.

— С колко жени си излизал през последните десет години?

— Нямам представа. Защо?

— Защото имам чувството, че си отметнал всички имена на света.

— Не е вярно.

— Кажи едно име тогава.

Джеръми се замисли.

— Гъртруд. Честна дума, никога не съм излизал с жена на име Гъртруд.

Лекси присви устни, вдигна отново дрешката, огледа я още веднъж и я остави. Посегна към друга. Остават още около десет милиона, помисли си Джеръми. С тази скорост бебето щеше да се роди в магазина.

Лекси вдигна нова дрешка и го погледна.

— Хмм…

— Какво?

— Гъртруд? Имах леля Гъртруд. Не съм срещала по-мила жена. — По лицето й се изписа отнесено изражение, сякаш е погълната от спомени. — Може би си струва да помислим…

— Чакай — възкликна Джеръми, уплашен, че на някого е възможно да му хрумне да нарече дете Гъртруд. — Шегуваш се, нали?

— Ще я наричаме Гърти. Или Труди.

Джеръми стана.

— В никакъв случай — отсече. — Склонен съм да се примиря с много неща, но бебето ни няма да се казва Гъртруд. Точка! Като баща имам думата и отказвам да нарека дъщеря си Гъртруд. Попита ме за име на жена, с която не съм излизал.

— Добре — съгласи се Лекси и остави дрешката. — Бездруго се шегувах. Името не ми харесва. — Застана до него и го прегърна. — Знаеш ли? Искам да ти се реванширам за висенето в магазина. Какво ще кажеш за романтична вечеря вкъщи? Със свещи и вино… така де, вино за теб. А след вечеря ще измислим нещо интересно.

Осъзна, че само Лекси е способна да внесе ведрост в ден като този.

— Аз отговарям за интересната част.

— Очаквам с нетърпение да чуя предложението ти.

— Ами ако се наложи да ти покажа?

— Още по-добре — усмихна се тя, но когато се надигна на пръсти да го целуне, телефонът й иззвъня.

Тя се отдръпна сепнато, затършува из чантата си да го извади и отговори на третото позвъняване.

— Ало?

Не каза нищо повече, но Джеръми усети, че се е случило нещо лошо.



Платиха бързо покупките, натовариха колата и след час седяха в „Хърбс“. Дорис говореше толкова бързо, че Джеръми едва я разбираше.

— Започни отначало — вдигна ръце той.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Не мога да си го обясня — каза. — Знам, че Рейчъл е неуравновесена, но никога не е правила така. Днес трябваше да е на работа. А никой не знае къде е отишла.

— Родни? — попита Джеръми.

— По-разтревожен е и от мен. Цел ден я търси. Родителите й също. Не е характерно за нея да изчезне, без да съобщи на никого къде отива. Ами ако й се е случило нещо?

Дорис едва се сдържаше да не се разплаче. Рейчъл работеше в ресторанта от дванайсет години, а с Лекси бяха приятелки от деца; Джеръми знаеше, че тя я смята за част от семейството.

— Сигурен съм, че няма нищо страшно. Решила е да си отдъхне извън града.

— Без да съобщи на никого? Без да ми се обади, че няма да дойде на работа? Без да каже на Родни?

— Какво точно ти обясни Родни? Скарали ли са се?

Дорис поклати глава.

— Нищо не ми каза. Дойде сутринта и попита дали Рейчъл е тук. Отговорих му, че още я няма, и седна да я чака. Рейчъл не се появи и той реши да провери в дома й. Върна се след малко да пита дали е пристигнала, защото я нямало вкъщи.

— Ядосан ли беше? — попита Лекси, включвайки се със закъснение в разговора.

— Не — отговори Дорис и взе платнената салфетка. — Беше разтревожен, но не и ядосан.

Лекси кимна, но замълча. Джеръми се размърда неспокойно.

— И не се е отбивала другаде? При родителите си?

Дорис мачкаше салфетката с пръсти, сякаш изстисква пране.

— Родни не ми каза, но знаеш какъв е. Сигурно я е търсил навсякъде.

— И колата й също я няма? — попита Джеръми.

Дорис кимна.

— Затова съм притеснена. Ами ако й се е случило нещо? Ако някой я е отвел?

— Искаш да кажеш, че някой я е похитил?

— Какво друго? Дори да поиска да замине, къде ще отиде? Тук е отраснала, семейството й е тук. Никога не съм я чувала да говори за някого от Рали или Норфък. Нито откъдето и да било. Не е от хората, които ще отпътуват, без да кажат на никого.

Джеръми замълча. Погледна към Лекси, която привидно ги слушаше, но изглеждаше отнесена, сякаш мисли за друго.

— Как вървят нещата между нея и Родни? — попита той. — Спомена, че са се счепкали наскоро.

— Това пък какво общо има? — учуди се Дорис. — Родни е по-притеснен и от мен. Той няма пръст в тази работа.

— Не казвам, че има. Опитвам се да разбера защо е заминала.

Дорис го изгледа втренчено.

— Знам какво си мислиш, Джеръми. Лесно е да обвиниш Родни, че е казал или направил нещо, което е отблъснало Рейчъл. Но не е така. Той няма нищо общо с това. Случилото се е свързано с Рейчъл. Или с някого другиго. Не замесвай Родни. Нещо се е случило с Рейчъл. Или просто е решила да замине. Това е.

Гласът й не допускаше възражения.

— Просто се опитвам да разбера какво е станало — повтори Джеръми.

Тонът на Дорис поомекна.

— Знам — каза тя. — И знам, че сигурно няма причина да се тревожа, но… но нещо не е наред. Рейчъл просто не би постъпила така.

— Родни издаде ли заповед за издирване? — попита Джеръми.

— Нямам представа — отвърна Дорис. — Знам само, че продължава да я търси. Обеща да ме осведомява, но имам лошо предчувствие. Това не биваше да се случва. Усещам, че ще последва нещо лошо. — Тя замълча. — Мисля, че е свързано с вас двамата.

Джеръми долови, че я водят не толкова чувствата, колкото инстинктите й. Макар охотно да се наричаше ясновидка и да твърдеше, че умее да предсказва пола на бебетата, Дорис не претендираше за прозрения по други въпроси. Сега обаче явно не се съмняваше в правотата си. Изчезването на Рейчъл някак си щеше да повлияе на всички.

— Не разбирам какво се опитваш да ни кажеш — рече й.

Дорис въздъхна и стана. Захвърли смачканата салфетка върху масата.

— И аз не разбирам — отрони и се обърна към прозореца. — Нищо не разбирам. Рейчъл я няма и знам, че трябва да се тревожа за нея. Безпокоя се, разбира се, но усещам и друго… Не мога да го обясня, но знам, че това не биваше да се случва и…

— Ще последва нещо лошо — довърши Лекси.

Дорис и Джеръми се обърнаха към нея. Гласът й звучеше убедено като гласа на Дорис; тонът й сякаш подсказваше, че разбира кристално ясно това, което баба й не съумява да изрази с думи. Джеръми пак се почувства като аутсайдер.

Дорис замълча; не беше необходимо да говори. Каквато и честота да споделяха, каквато и информация да протичаше безмълвно помежду им, Джеръми нямаше достъп до нея. Изведнъж почувства, че и двете биха могли да бъдат по-изчерпателни, ако пожелаят, но незнайно защо са решили да го държат в неведение. Както Лекси го държеше в неведение за онзи следобед на пейката с Родни.

Като по даден знак, Лекси се пресегна и положи длан върху ръката му.

— Ще остана за малко при Дорис.

Той отдръпна ръка. Дорис не продума.

Джеръми кимна и стана, отново обзет от чувството, че е пришълец. Опита се да се убеди, че Лекси иска да остане, за да успокои Дорис, и се насили да се усмихне.

— Да… добра идея.



— Сигурен съм, че Рейчъл е добре — избумтя гласът на Алвин в слушалката на мобилния телефон. — Голямо момиче е, знае какво прави.

След като си тръгна от „Хърбс“, Джеръми остави бебешките покупки в дома на Лекси. Размисли дали да не я почака там, но реши да се върне в „Грийнлийв“. Не за да пише, а за да поговори с Алвин. Започваха да го глождят съмнения дали наистина познава Лекси. Стори му се, че тя е по-загрижена за Родни, отколкото за приятелката си, и пак се запита какво ли означава внезапното заминаване на Рейчъл.

— Знам, но е странно, нали? Искам да кажа… ти я познаваш. Изглежда ли ти като човек, който ще тръгне ей така, без да съобщи на никого?

— Кой знае — отвърна Алвин. — Но вероятно е свързано с Родни.

— Защо смяташ така?

— Нали излиза с него? Може би са се скарали. Възможно е Рейчъл да подозира, че той все още е влюбен в Лекси. Навярно е решила да замине за няколко дни, за да си събере мислите. Както Лекси отпътува за крайбрежието.

Джеръми си спомни внезапното отпътуване на Лекси и се запита да не би това да е нещо, характерно за жените от Юга.

— Възможно е — съгласи се. — Но Родни не е казал нищо на Дорис.