Постепенно свикна. Приспособи се към нейния режим. Работеше в промеждутъците между сменянето на пелените, храненето, къпането и прегледите при лекаря. Водеше Клер да я ваксинират и се обаждаше на педиатъра, когато кракът й се подуваше и отокът не спадаше с часове. Слагаше я в детското столче и ходеше с нея на църква и да пазарува. Преди да се усети, Клер започна да се усмихва и да се смее с глас; току протягаше пръсти към лицето му и той я наблюдаваше с часове, както тя наблюдаваше него. Често я снимаше; успя да заснеме и момента, когато тя пусна ръба на масата и направи първите си стъпки.

Рождените и празничните дни се нижеха бавно. Клер растеше и характерът й се променяше. Като малка носеше само розово, после синьо, а сега — на четири — виолетово. Обичаше да оцветява, но мразеше да рисува. Носеше любимия си дъждобран с Лили Чудото на ръкава дори когато грее слънце. Избираше си сама дрехите, обличаше се и се обуваше — не умееше само да си връзва обувките — и знаеше почти всички букви от азбуката. Колекцията й от филми на „Дисни“ заемаше почти целия рафт до телевизора. След банята Джеръми й четеше по три-четири приказки, преди да коленичат заедно за молитва.

В живота му имаше и радост, и еднообразие. Времето също играеше подмолната си роля — топеше се, когато излизаше от вкъщи (винаги закъсняваше поне десет минути), и спираше, когато играеха с куклите Барби или оцветяваха по цяла вечност. Понякога го гнетеше мисълта, че трябва да направи нещо повече с живота си, но веднага осъзнаваше, че не иска да го променя.

Както Лекси беше предсказала, Бун Крийк се оказа идеално място, където Клер да расте. Двамата често посещаваха „Хърбс“. Дорис беше по-бавна напоследък, но обичаше да прекарва много време с малката, а Джеръми винаги се подсмихваше, когато в ресторанта влезе бременна жена и попита за Дорис. Нищо чудно всъщност. Преди три години той най-после реши да приеме предложението й да напише статия за нея. Организира експеримент — Дорис се срещна с деветдесет и три жени и предсказа пола на бебетата им. След година разпечатаха записите и тя се оказа права във всички случаи.

След още една година книжката, която написа за нея, се задържа в списъка с бестселъри цели пет месеца; в заключението Джеръми отбелязваше, че не съществува научно обяснение.



Джеръми се върна в дневната. Метна якето на Клер върху стола до своето, застана пред прозореца и дръпна завесите. В отдалечения край на двора се виждаха лехите, които бяха засадили с Лекси.

Често мислеше за нея, особено в тихи нощи като тази. Не беше излизал с друга жена, а и не искаше. Знаеше, че близките му се притесняват за него. И семейството, и приятелите го съветваха да помисли за друга жена, но той винаги отговаряше по един и същи начин — грижите за Клер обсебват цялото му внимание. Това донякъде беше вярно; не им казваше обаче, че част от него е умряла с Лекси. Лекси щеше винаги да остане с него. Когато си я представяше, никога не я виждаше легнала в болничното легло. Виждаше я да съзерцава усмихнато града от Рикърс Хил; виждаше лицето й, когато за пръв път усетиха бебето да рита, или съсредоточеното й изражение, докато чете книга. Чуваше заразителния й смях. Тя беше жива, жива завинаги. Джеръми се питаше къде ли щеше да е сега, ако не беше я срещнал. Щеше ли да се ожени? В Ню Йорк ли щеше да живее? Не знаеше, никога нямаше да узнае, но хвърлеше ли поглед назад, понякога му се струваше, че животът му е започнал преди пет години. Питаше се дали след още няколко години ще си спомня изобщо дните в Ню Йорк.

Не се чувстваше нещастен. Беше доволен, че е станал такъв човек, такъв баща. Лекси беше права, че любовта осмисля живота. Ценеше миговете, когато Клер слизаше по стълбите сутрин, докато той си четеше вестника и пиеше кафе. Пижамката й висеше накриво, единият ръкав бе подгънат, коремчето й се виждаше, тъмната й коса беше бухнала като чорлав ореол. В огряната от слънцето кухня тя спираше, присвиваше очи и ги разтъркваше.

— Здрасти, татко — казваше с едва доловим глас.

— Здрасти, скъпа — отговаряше той и я прегръщаше.

Тя облягаше глава на рамото му, обвила врата му с ръчички.

— Обичам те — казваше Джеръми.

— И аз те обичам, татко.

В такива моменти го заболяваше, че не познава майка си.



Време беше. Джеръми си надяна грейката и я закопча. Тръгна по коридора, понесъл якето, шапката и ръкавиците й. Влезе в стаята й. Погали я по гърба и усети колко бързо тупти сърцето й.

— Клер? — прошепна. — Събуди се.

Побутна я леко и тя обърна глава от едната страна на другата.

— Хайде, скъпа — подкани я той.

Прегърна я и я вдигна внимателно. Стори му се ужасно лека. След няколко години обаче нямаше да може да я носи.

— Тате? — промълви тя.

Джеръми се усмихна. Клер беше най-прекрасното дете на света.

— Време е да тръгваме.

— Добре, тате — съгласи се тя със затворени очи.

Той я сложи да седне върху леглото, обу й гумените ботушки, облече й якето върху плътната пижама, надяна й ръкавиците и шапката. После я взе пак.

— Тате?

— Да?

Клер се прозя.

— Къде отиваме?

— В колата — обясни Джеръми и я пренесе през дневната.

Потупа се по джоба да се увери, че е взел ключовете.

— В колата?

— Да.

Тя се озърна с детинско недоумение, което винаги го разнежваше. Погледна към прозореца.

— Тъмно е — отбеляза.

— Да — съгласи се Джеръми. — Тъмно и мъгливо.



Въздухът навън беше резлив и влажен. Пустият път край къщата им изглеждаше така, сякаш някой го е наметнал с облак. Не се виждаха нито луната, нито звездите, все едно Вселената бе изчезнала. Прехвърли Клер на другия си хълбок, за да извади ключовете. Сложи я в столчето.

— Страшно е — каза тя. — Като в „Скуби Ду“.

— Нещо такова — призна той. — Но не се бой.

— Добре — кимна тя.

— Обичам те — добави той. — Знаеш ли колко?

Тя извъртя очи като актриса.

— Повече от рибите в морето и по-високо от луната. Знам.

— О!

— Студено е — добави тя.

— Ще пусна отоплението, щом запаля двигателя.

— При баба ли отиваме?

— Не. Тя спи. Отиваме на специално място.

Улиците на Бун Крийк бяха безлюдни; градът бе потънал в сън. С изключение на лампите по верандите, повечето къщи бяха тъмни. Джеръми караше бавно по пътя, виещ се между хълмовете.

Спря пред гробището „Седар Крийк“ и извади фенерчето от жабката. Разкопча колана на Клер и тя слезе от колата. Улови го за ръка.

Той си погледна часовника. Минаваше полунощ, но им оставаха няколко минути. Клер държеше фенерчето. Листата под краката им шумоляха. Въпреки гъстата мъгла тя разбра веднага къде са.

— При мама ли отиваме? — попита. — Защото си забравил да донесеш цветя.

Когато я водеше тук, винаги носеха цветя. Преди повече от четири години погребаха Лекси до родителите й. Изискваше се изрично разрешение от областната управа, но кметът Джъркин им съдейства.

Джеръми спря.

— Ще видиш — обеща й.

— Защо сме тук? — настоя тя.

Той стисна ръката й.

— Ще видиш — повтори.

Тръгнаха мълчаливо.

— Ще проверим ли дали цветята са тук?

Той се усмихна, доволен, че тя помни и не се страхува от тъмнината.

— Разбира се, скъпа.

Джеръми посещаваше гробището през две-три седмици, обикновено с Клер. Тук й разказваше за майка й — как са седели с Лекси на върха на Рикърс Хил, как именно тук се бе влюбил в нея, как се преместил в Бун Крийк, защото не можел да си представи живота без нея. Говореше по-скоро за да не избледняват спомените му за Лекси; съмняваше се, че Клер го слуша. Но макар да не бе навършила пет, тя вече преразказваше историите му, все едно ги е преживяла. Последния път, когато бяха тук, го слушаше мълчаливо, а на връщане му се стори някак замислена.

— Искам да е жива — каза му в колата.

Беше малко преди Деня на благодарността и той се запита дали няма връзка с кошмарите. Те започнаха месец по-късно, ала нямаше как да е сигурен.

Най-сетне стигнаха гробовете, притихнали във влажната и студена нощ. Клер насочи фенерчето към тях. Джеръми видя имената на Джеймс и Клер, изписани върху надгробните плочи. До тях беше Лекси Марш и цветята, които бяха оставили в деня преди Коледа.

Поведе Клер към мястото, където с Лекси бяха видели светлините. Седна и прислони дъщеря си в скута си. Спомни си как Лекси му разказваше за родителите си и за кошмарите, които са я измъчвали. Усетила, че ще се случи нещо особено, Клер почти не помръдваше.

Джеръми си даде сметка, че тя е дъщеря на Лекси в по-голяма степен, отколкото той го съзнава. Когато светлините затанцуваха по небето, Клер се втренчи занемяла в тях. Клер, чиято баба я уверяваше, че призраците съществуват, наблюдаваше като омагьосана сияйния спектакъл. Джеръми предусети — макар да беше само предчувствие, по-късно се оказа прав — че кошмарите ще секнат и още тази нощ Клер ще спи непробудно. Не можеше да го обясни, но през последните няколко години беше разбрал, че науката не предоставя всички отговори.

Както винаги светлините бяха неземно чудо — спускаха се и описваха вълшебни спирали. Джеръми ги наблюдаваше благоговейно като дъщеря си. Тази нощ те танцуваха няколко секунди по-дълго. Виждаше удивеното лице на Клер, озарено от сиянието им.

— Мама ли е това? — попита тя.

Гласът й прозвуча тихо като вятъра в листата над тях.

Той се усмихна с пресъхнали устни. В тишината на нощта те сякаш бяха единствените хора на земята. Пое си дълбоко дъх, спомнил си Лекси, повярвал, че тя е била тук при тях. Ако можеше да я зърне сега, тя несъмнено щеше да се усмихва радостно, доволна, че дъщеря й и съпругът й се справят добре.

— Да — отговори Джеръми и прегърна крепко Клер. — Дойде да те види.