Никълъс Спаркс - Дарът на светулките

На другата сутрин, когато светлината заструи през пролуката между завесите, миглите на Джеръми запърхаха и той отвори очи. Лекси спеше по гръб, а тъмната й коса бе разпиляна върху възглавницата. Иззад прозорците долиташе боботенето на подранилите автомобили, чиито клаксони вече огласяха Пето авеню.

Лично той смяташе, че не би трябвало да чува нищо. Бе платил баснословна сума за апартамента в хотела и беше редно прозорците да са звукоизолирани. Не че се оплакваше. На Лекси й хареса всичко — високите тавани, старинната ламперия, любезността на келнера, който им донесе ягоди с шоколадова глазура и ябълков сайдер вместо шампанско, дебелите халати и удобните чехли, мекото легло. Всичко.

Докосна я нежно и си помисли колко е красива, легнала до него. Въздъхна облекчено, осъзнал, че не носи грозната зелена маска, която си бе представил вчера. Не носеше и ролки и развлечени пижами, не се размотаваше половин час в банята, както са склонни някои жени. Преди да легне, си наплиска лицето и се среса набързо. После се сгуши до него точно както му харесва.

Ето, познаваше я въпреки опасенията на Алвин. Не знаеше всичко, разбира се, но времето беше пред тях. Щеше да я опознае и тя щеше да го опознае и малко по малко щяха да създадат свой собствен свят. О, щеше да има изненади, естествено — винаги има изненади — но те са нещо неотменно в съвместния живот. С течение на времето тя щеше да познае истинския Джеръми, необременен от необходимостта да впечатлява. С нея той щеше да е себе си; да се размотава по потник и да яде „Доритос“ пред телевизора например.

Сключи ръце зад тила си и се усмихна доволно. Тя щеше да обикне истинското му аз. Щеше, нали?

Намръщи се ненадейно, питайки се дали Лекси знае какво я очаква. Внезапно реши, че да опознае истинското му аз може би не е чак толкова блестяща перспектива. Не беше зъл негодник, но като всички хора имаше… чудатости, с които тя едва ли щеше да свикне бързо. Щеше да разбере например, че винаги оставя тоалетната чиния вдигната. Откакто се помнеше, правеше така, но дали тя щеше да се подразни? Спомни си, че това се оказа голям проблем за една от бившите му приятелки. И какво щеше да си помисли, когато научи, че като цяло се интересува повече от класирането на „Никс“, отколкото от сушите в Африка? Или че — стига да не предизвиква негодуванието на околните — понякога хапва храна, паднала на земята? Това беше истинското му аз, но ако тя не го хареса? Ако намира странностите му за непростими недостатъци? Ако…

— За какво мислиш? — сепна го гласът на Лекси. — Изглеждаш все едно си глътнал буболечка.

Видя, че го наблюдава напрегнато.

— Нали знаеш, че не съм съвършен?

— Моля?

— Предупреждавам те овреме, че имам недостатъци.

Тя се усмихна.

— Нима? Аз пък смятах, че ходиш по вода.

— Не се шегувам. Искам да знаеш какво те чака. Преди да се оженим.

— За да ми дадеш шанс да се откажа?

— Именно… Имам странности.

— Например?

Той се замисли и накрая реши, че е най-добре да започне по-полека.

— Оставям водата пусната, когато си мия зъбите. Не знам защо, просто навик. Не съм сигурен дали мога да го променя.

Стараейки се да изглежда сериозна, тя кимна.

— Това ще го понеса.

— Понякога отварям вратата на хладилника и се застоявам дълго пред него, докато реша какво ми се яде. Знам, че студеният въздух излиза, но не мога да го преодолея. Такъв съм си.

Тя кимна.

— Разбирам. Нещо друго?

Той сви рамене.

— Не ям счупени бисквитки. Ако в пакетчето са останали само натрошени, го изхвърлям. Знам, че е прахосничество, но винаги съм си бил такъв. Вкусът им е различен.

— Ммм… — каза тя. — Трудно ще ми бъде, но ще го преживея.

Джеръми сви устни, питайки се дали да спомене тоалетната седалка. От опит знаеше, че е чувствителна тема за някои жени, и реши засега да я подмине.

— Ще го преглътнеш ли?

— Налага се.

— Наистина ли?

— Абсолютно.

— Ами ако ти кажа, че си режа ноктите в леглото?

— Не прекалявай, драги!

Той се усмихна и я прегърна.

— Обичаш ме, въпреки че не съм съвършен?

— Разбира се.

Удивително, помисли си той.

Двамата наближиха Бун Крийк точно когато подранилите звезди замъждукаха по небосклона. Първата мисъл, споходила Джеръми, беше, че мястото не се е променило никак. Не се изненада. Тук времето сякаш бе спряло преди сто години. Или преди триста. Откакто потеглиха от летище „Рали“, гледката от двете страни на магистралата напомняше безкрайна версия на филм за Дивия запад — порутени ферми и хамбари за тютюн, запустели поля, рехави горички… миля след миля. Прекосяваха, разбира се, по някой град, но дори градовете изглеждаха еднакви.

Но пък Лекси беше до него и това разведряваше картината. Тя беше в добро настроение през целия ден и когато наближиха дома й — не, поправи се той мислено, нашия дом — се развесели още повече. Няколко часа обсъждаха случилото се в Ню Йорк, но по лицето й се изписа истинско задоволство, щом прекосиха река Памлико.

Джеръми си спомни как първия път едва откри мястото. Пропусна отклонението за града и се наложи да спре колата, за да разгледа картата. Щом свърна по главната улица обаче, остана запленен.

Сега поклати глава, поправяйки се наум. Мислеше за Лекси, а не за Бун Крийк. Макар и запазил някакво старинно обаяние като повечето малки градчета, Бун Крийк не беше пленителен. Поне на пръв поглед. Спомни си как тогава му се стори, че градът бавно ръждясва. Магазините едва се сместваха по възкъсата централна улица. Боята по фасадите им се лющеше и въздушните вълни от вановете, профучаващи покрай тях, влошаваха още повече положението. След затварянето на фосфорната мина и на текстилния завод някога процъфтяващият град се бореше за оцеляване и Джеръми се запита дали ще успее да оживее.

Не беше ясно, заключи в крайна сметка. Ала Лекси искаше да е тук и това изчерпваше въпроса. А и ако не броим призрачната атмосфера, градът беше по южняшки живописен с обраслите си с мъх и бръшлян дървета. От кея, където се сливаха Бун Крийк и река Памлико, се виждаха платноходките, плъзгащи се по реката, а според туристическите справочници тукашните азалии и дрянове създаваха „палитра от цветове, сравнима само с огнения есенен листопад“ (каквото и да означава това). Лекси, от друга страна, се кълнеше, че неповторимият дух на града се дължи на хората. Като мнозина жители на малки градчета тя възприемаше съгражданите си като сродници. Джеръми смяташе (но не споделяше мнението си с нея), че всяко семейство си има неколцина смахнати лели и чичовци и този град не прави изключение. Хората тук придаваха на думата „особняк“ нова окраска.

Колата мина покрай таверната „Лукилу“, където местните се събираха надвечер, край пицарията и бръснарницата; зад ъгъла се намираше масивната готическа сграда, където се помещаваше областната библиотека — работното място на Лекси. Когато наближиха „Хърбс“ — ресторанта на баба й Дорис, Лекси поизпъна рамене. По ирония на съдбата именно Дорис бе довела Джеръми в града. Тукашната „ясновидка“ определено принадлежеше към групата на гореспоменатите „особняци“.

Ярко осветените прозорци на „Хърбс“ се виждаха отдалеч. Внушителната сграда във викториански стил се издигаше в края на улицата. Навсякъде около нея бяха паркирани автомобили.

— Нали в „Хърбс“ сервират само закуска и обяд? — учуди се Джеръми.

— Да.

Спомнил си празненството, организирано от кмета в чест на предишното му посещение (което очевидно включваше всички жители на областта), Джеръми застина зад волана.

— Не ми казвай, че чакат нас.

Лекси се засмя.

— Не. Колкото и да е странно, светът не се върти около нас. Днес е третият понеделник от месеца.

— Тоест?

— Градският съвет провежда съвещание. След това играят бинго.

Джеръми примигна.

— Бинго?

Тя кимна.

— Така поощряват хората да посещават съвещанията.

— Аха — отвърна замислено той и се зарече да не прибързва със заключенията. Този свят просто е различен, напомни си. Какво от това, че никой от досегашните му познати не играе бинго?

Забелязала изражението му, Лекси се засмя.

— Не виждаш ли колко коли има? Никой не идваше на събранията, докато не започнаха да играят бинго. Има награди и прочее.

— Нека позная. Идеята е на кмета Джъркин?

— Разбира се — засмя се Лекси.

Кметът Джъркин седеше в дъното на помещението, приклещен между две маси, събрани една до друга. От двете му страни се бяха настанили двама членове на градския съвет — съсухрен адвокат и закръглен лекар. До ъгъла на масата седеше Джед, скръстил ръце и сбърчил вежди. Лицето на огромния мъж (по-грамаден Джеръми не беше виждал) беше почти изцяло скрито от брада и чорлава гъста коса, които му придаваха вид на мамут. Уместно сравнение впрочем, защото освен собственик на „Грийнлийв Котиджис“ — единствения „хотел“ в града — Джед беше и местният препаратор. Цяла седмица Джеръми бе делил стая в „Грийнлийв“ с препарирани версии на знайни и незнайни създания, обитаващи тази част на света.

Останалите в помещението стояха прави, скупчени край масите, където трескаво попълваха картончетата за бинго. Джъркин говореше по микрофона сред пелена от цигарен дим, която се стелеше като мъгла въпреки въртящите се вентилатори, провесени от тавана. Повечето присъстващи носеха гащеризони, карирани ризи и шапки с огромни козирки. Джеръми си помисли, че са си избрали дрехите от един и същи кош в магазина за втора употреба. Облечен в черно от главата до петите — предпочитаният стил на нюйоркчани — внезапно се почувства като Джони Кеш, припяващ кънтри върху подиума на местен панаир.

Въоръжен с микрофона, кметът едва надвикваше гълчавата:

— Б-11… Н-26…

При всяко ново число тълпата ставаше по-шумна. Онези, които не бяха успели да се доберат до маса, използваха за подложка первазите и стените. Сервираха им бухти от царевично брашно, сякаш устремилите се дръзко към победата се нуждаят от нещо мазничко за успокоение на нервите. Лекси и Джеръми си запроправяха път през множеството и зърнаха Дорис да пълни нови кошнички с бухти. В ъгъла Рейчъл — съблазнителната сервитьорка в ресторанта — отпъждаше с ръка цигарения дим. За разлика от Ню Йорк Бун Крийк не гледаше с лошо око на пушенето — всъщност тук цигарите очевидно бяха по-популярни дори от бингото.

— Сватбени звънчета ли чувам? — пропя кметът в микрофона.

Ненадейно изреждането на числа секна и само пърпоренето на вентилаторите нарушаваше възцарилата се тишина. Всички лица в ресторанта се извърнаха към Лекси и Джеръми. През целия си живот Джеръми не беше виждал толкова много цигари, увиснали между нечии устни. После, спомнил си какво правят хората тук, кимна и махна с ръка.

Всички закимаха и му помахаха.

— Направете път… — чу се настойчивият глас на Дорис.

Хората се сместиха да й освободят място и Дорис се появи пред тях. Веднага протегна ръце и прегърна Лекси.

Пусна я, огледа я от главата до петите, погледна към Джеръми и после пак към Лекси. Джеръми усети как всички наоколо правят същото, сякаш участват в семейната среща. Всъщност предвид няколкото педи разстояние, което ги делеше, това не беше далеч от истината.

— Не ви очаквах толкова рано — провлече Дорис с южняшкия си акцент.

Лекси кимна към Джеръми.

— Благодари на Железния крак. Той приема ограничението на скоростта по-скоро за сведение, отколкото като закон.