Джеръми се поколеба. Съзнаваше, че навлиза в минно поле, където няма желание да се шляе. През последните дни се случваше все по-често. Изречеше ли истината — „Напълняваш, разбира се… нали си бременна?“ — щеше да спи в „Грийнлийв“ поне седем нощи.

— На мен ми се струваш съвсем същата — каза накрая.

Лекси кимна замислено.

— Говори с кмета Джъркин — предложи.

Той я погледна със сериозно изражение.

— Той смята, че си напълняла?

— Не! За фара! Сигурна съм, че ще помогне.

— Добре — съгласи се Джеръми, потискайки напушилия го смях. — Непременно.

Тръгнаха. След няколко крачки тя го побутна шеговито с рамо.

— Не съм напълняла!

— Не си, разбира се.



Както винаги, преди да се приберат вкъщи, провериха как напредва ремонтът.

Щяха да сключат официално сделката едва в края на април, ала собственикът — който беше наследил къщата, но живееше в друг щат — им позволи да започнат ремонта и Лекси се зае ентусиазирано със задачата. Понеже познаваше всички в града — включително дърводелци, водопроводчици, майстори на покриви, бояджии, електротехници — и си представяше как трябва да изглежда обновеният им дом, тя пое отговорността за проекта. Ролята на Джеръми се изчерпваше кажи-речи с подписването на чековете.

Макар че не знаеше какво точно предстои, определено не си го представяше така. Цели взводове работеха в къщата и той си спомняше колко се удиви от постигнатото през първия ден. Кухнята беше изтърбушена; дъските бяха натрупани пред къщата, мокетът и повечето прозорци — свалени. Огромни купчини отпадъци никнеха навсякъде, но оттогава работниците сякаш само местеха купищата насам-натам. Дори през деня, когато идваше да види как напредват, всички се помайваха. Стояха в кръг и пиеха кафе или пушеха на задната веранда, но да работят? Неизменно обясняваха, че очакват доставка или строителния инженер, или пък че са в „кратка почивка“. Работниците, разбира се, получаваха почасова надница и Джеръми винаги се прибираше в „Грийнлийв“, обзет от финансова паника.

Лекси обаче беше доволна от напредъка и забелязваше неща, които винаги му убягваха. „Започнали са да окабеляват горния етаж“, или: „Поставили са новите тръби за водата и ще можем да поставим мивката под прозореца“.

Обикновено Джеръми кимаше:

— Да, забелязах.

Ако не броим чековете за строителните работници, той все още не пишеше нищо, но погледнато от положителната страна, вече проумяваше причината. Умът му не беше блокирал, а се чувстваше претоварен. Толкова много неща се променяха, не само очевидните, но и всякакви дреболии. Като например как се облича. Открай време смяташе, че има вроден нюх за стил, макар и с характерен нюйоркски оттенък. Бившите му приятелки обсипваха с комплименти външния му вид. Четеше модни списания, купуваше си обувки „Бруно Мали“ и италиански ризи. Лекси обаче очевидно не споделяше мнението му и искаше да промени изцяло стила му. Преди два дни го изненада с красиво опакована кутия и Джеръми остана очарован от жеста… докато не видя подаръка.

В кутията имаше карирана риза. Като онези, дето ги носят дърводелците. И дънки „Ливайс“.

— Благодаря — рече колебливо.

Тя го изгледа изпитателно.

— Не ти ли харесват?

— О… харесват ми — излъга той, за да не я обиди. — Много са хубави.

— Не ти вярвам.

— Наистина ми харесват.

— Просто сметнах, че в гардероба ти трябва да има нещо, с което да се впишеш сред момчетата.

— Кои момчета?

— Момчетата от града. Приятелите ти. В случай че… излезеш да играеш покер или да ловиш риба. Или отидеш на лов.

— Не играя покер. Не ходя на лов и на риболов.

Нямам и приятели, осъзна внезапно. Удивително как не бе забелязал.

— Знам — каза Лекси. — Но човек се променя… Такива са заниманията на тукашните мъже. Родни например веднъж седмично играе покер с приятели, а Джед е най-добрият ловец в областта.

— Родни и Джед? — възкликна Джеръми, опитвайки се напразно да си представи как прекарва няколко часа в компанията им.

— Какво им е на Родни и Джед?

— Джед не ме харесва. Както и Родни.

— Глупости! Защо да не те харесват? Но най-добре се посъветвай утре с Дорис.



— Покер с Родни? Лов с Джед? О, готов съм да платя за шоуто! — разкикоти се Алвин в слушалката.

Понеже беше заснел мистериозните светлини в гробището, той знаеше за кого говори Джеръми и още помнеше ясно въпросните особи. Набеждавайки го за мнимо нарушение, Родни бе хвърлил Алвин в ареста след флирта му с Рейчъл в „Лукилу“, а Джед го плашеше, както плашеше Джеръми.

— Представям си го съвсем ясно… Как дебнеш дивеча в гората с обувките „Гучи“ и в елегантна риза…

— „Бруно Мали“ — поправи го Джеръми.

Беше се прибрал в „Грийнлийв“, но мисълта, че не се е сприятелил с никого, продължаваше да го гложди.

— Както и да е — засмя се Алвин. — Звучи страхотно! Градският мишок става селски мишок, за да изпълни желанието на малката си женичка. Нали ще ме извикаш да заснема преобразяването за спомен на идните поколения?

— Ще пропусна фотосесията.

— Но тя е права донякъде. Наистина трябва да си намериш приятели. Което ми напомня… онова момиче, сещаш ли се?

— Рейчъл?

— Да! Виждаш ли я?

— Понякога. Всъщност е почетна гостенка на сватбата, така че и ти ще я видиш.

— Как е тя?

— Излиза с Родни.

— Мускулестият шериф? Заслужава нещо по-добро… Знаеш ли? Хрумна ми нещо. Защо не излизате на двойни срещи? Обяд в „Хърбс“, задушевен разговор с приятели на верандата…

Джеръми се засмя.

— Струва ми се, че ще се приспособиш идеално тук. Наясно си с всички вълнуващи възможности за разтуха.

— Такъв съм си. Господин Адаптация! Ако срещнеш Рейчъл, поздрави я от мен и й кажи, че очаквам с нетърпение да се видим отново.

— Непременно.

— Как върви писането? Обзалагам се, че те сърбят ръцете да подхванеш нова история.

Джеръми се помести неспокойно на стола.

— Де да беше така!

— Не пишеш ли?

— Нито дума, откакто дойдох тук — призна. — Сватбата, къщата и Лекси ангажират цялото ми внимание. Нямам никакво свободно време.

Възцари се мълчание.

— Чакай малко! Изобщо ли не пишеш? Дори за рубриката?

— Да.

— Но ти обичаш да пишеш.

— Обичам. И ще запретна ръкави, щом нещата се поуспокоят.

Джеръми долови скептицизма на приятеля си.

— Добре — рече Алвин след кратка пауза. — Колкото до ергенското парти… ще бъде неповторимо! Всички са на линия и както ти обещах, ще помниш тази нощ до края на дните си.

— Не забравяй обаче — никакви танцьорки! И не искам дами по бельо да изскачат от торта и тем подобни.

— О, хайде! Това е традиция!

— Не се шегувам, Алвин. Влюбен съм.



— Лекси се тревожи за теб — каза Дорис.

Двамата обядваха в „Хърбс“. Повечето клиенти вече се разотиваха и в ресторанта беше спокойно. Както обикновено Дорис настоя да похапнат; мернеше ли го, винаги обявяваше, че Джеръми е „кожа и кости“. Днес го угояваше с пилешки сандвич с ръжен хляб.

— Няма нищо тревожно! — възрази Джеръми. — Промените просто следват една през друга.

— Разбира те. Но тя иска да се почувстваш в свои води тук. Да си щастлив.

— Щастлив съм.

— Щастлив си, защото си с Лекси, и тя го знае. Но иска да обикнеш Бун Крийк като нея. Иска да си тук не само заради нея, а и защото имаш приятели. Защото тук се чувстваш като у дома си. Знае каква жертва направи, напускайки Ню Йорк, но не иска да се чувстваш така.

— Не се чувствам така. Пръв ще й кажа, ако се почувствам. Но… моля те… Родни и Джед?

— Колкото и да не ти се вярва, те са добри момчета. Джед разказва най-смешните истории, които съм чувала. Но, да, ако не споделяш интересите им, те не са подходящите хора. — Тя потупа замислено с показалец брадичката си. — Какво правеше с приятелите си в Ню Йорк?

„Обикалях баровете с Алвин, флиртувах с момичета“, помисли си Джеръми.

— Мъжки работи… — каза. — Гледахме мачове, ходехме да плуваме понякога, размотавахме се. Сигурен съм, че и тук ще си намеря приятели, но в момента наистина съм много зает.

Дорис обмисли отговора му.

— Лекси казва, че не пишеш.

— Не пиша.

— Защото…?

— Не, не — поклати глава Джеръми. — Не защото живея на чуждо място. Писането не е като другите професии — появяваш се в офиса и изпълняваш обичайните задачи. Изисква вдъхновение, идеи, а понякога… понякога идеите пресъхват. Ще ми се да умеех да пускам кранчето, но нейсе! Знам от опит обаче, че рано или късно вдъхновението се завръща.

— Не можеш да измислиш идея?

— Не ми хрумва нищо оригинално. Принтирах стотици страници от компютъра в библиотеката, но се оказа, че вече съм писал по тези теми. Обикновено повече от веднъж.

Дорис се замисли.

— Искаш ли да използваш дневника ми? — попита. — Убедена съм, че няма да повярваш, но може би… Не знам, може да проучиш прочетеното и да напишеш статия.

Дорис твърдеше, че умее да предвижда пола на бебетата и си записваше случаите. Дневникът й съдържаше стотици имена и дати, включително предсказанието за раждането на Лекси.

Джеръми всъщност бе обмислял въпроса. Дорис му беше предлагала неведнъж. Първия път й отказа, понеже знаеше, че способностите й няма как да са действителни, после — защото не искаше убежденията му да помрачат отношенията му с Дорис. Та нали скоро щяха да станат роднини!

— Не знам…

— Слушай! Разгледай дневника и после вземи решение. Не бой се — обещавам ти, че ще понеса славата, ако в крайна сметка напишеш за мен. Не се безпокой. Ще си остана същата чаровна жена. Дневникът е в кабинета ми. Чакай ме тук!

Преди Джеръми да успее да възрази, Дорис стана и тръгна към кухнята. Когато тя се скри от погледа му, входната врата на ресторанта се отвори със скърцане и той видя Джъркин да влиза.

— Джеръми, момчето ми! — възкликна кметът и го тупна по гърба. — Не очаквах да те сваря тук. Мислех, че вземаш проби от водата, за да разбулиш поредната местна загадка.

Сомовете.

— Съжалявам, че ви разочаровах, кмете. Как сте?

— Добре, добре. Но затрупан с работа. Градските дела край нямат. Почти не спя напоследък, но не се тревожи за мен. Стигат ми по час-два сън, откакто ме удари ток преди дванайсет години. Уредът против влага даде накъсо. Водата и електричеството не се съвместяват.

— Чух за това — отвърна Джеръми. — Хей, слушай! Радвам се, че те виждам. Лекси ме помоли да поговоря с теб за сватбата.

Джъркин повдигна вежди.

— Решили сте да приемете предложението ми да се ожените тържествено пред целия град и да поканим губернатора?

— Не. Лекси иска да проведем церемонията при фара на нос Хатерас. Не успявам обаче да се свържа с управлението на парка, за да получа разрешение. Ще ни помогнеш ли?

Кметът се позамисли, после подсвирна тихо.

— Трудна работа — поклати глава. — Държавните власти са костелив орех. Много костелив. Все едно ходиш по минно поле. Някой трябва да ти посочва пътя.

— Затова ми е необходима помощта ти.

— С радост ще ти помогна, но съм много зает с Фестивала на чаплите. Провежда се през лятото и е най-тържественото събитие в града, по-тържествено дори от Деня на историческите паметници. Организираме карнавални шествия за децата, паради, състезания. Търговците разпъват сергии по главната улица. Както и да е… Почетният гост на парада трябваше да е Мирна Джаксън от Савана, но ми се обади, че съпругът й се разболял и няма да успее да участва. Чувал ли си за Мирна Джаксън?