Ъгълчетата на устните й разцъфнаха в благодарна усмивка. Мъжът, когото вземаше за съпруг, беше мъж в разцвета на силите си, красив като ангел. Гласът му, повтарящ словата на епископа, беше ясен и гърлен, със съвсем лек шотландски акцент.

Трепет премина по тялото й, когато той произнесе: «Ще бъдат двамата една плът». Гази нощ, след вечерята, давана в тяхна чест от краля и лейди Касълмейн, те щяха да започнат брачния си живот. Двама непознати, които ще трябва да делят общо легло, да сплетат телата си в едно. Мариса знаеше какво се очаква от нея тази нощ. Майка й, щастливо омъжена повторно за съсед на братовчеда Килрун, я беше подготвила за това. Някои неща Мариса знаеше и от братовчедка си Браяна, сестрата на Килрун, самата тя отскоро вдовица и нейна компаньонка след завръщането й в Англия.

Докосването му беше толкова леко, че тя дори не усети пръстена, който свързваше съдбите им, да се плъзга по пръста й.

— И което Бог е съчетал, човек да не разлъчва.

Съпругът й, който отсега нататък щеше да носи древната титла, за последен път принадлежала на нейния баща, бавно пристъпи напред, излизайки от полумрака на църквата.

Усмивката, с която го очакваше, застина върху лицето й. Мариса потисна възгласа, който се надигна в нея. Милостиви Боже, що за човек стоеше пред нея? Това ли беше човекът, на когото току-що бе врекла живота си?

Светлината разкри онова, което сенките бяха скривали. Красота и грозота едновременно. Небе и ад. Дясната страна и шията на съпруга й бяха обезобразени от страшни белези. Черна превръзка закриваше окото му. Мариса сведе поглед. Дясната му ръка също бе ужасна — сгърчена и съсухрена като черен корен.

Той пристъпи към нея и тя с ужас видя, че е куц.

— Красавице. — Гласът му бе леден. — Няма ли да целунете своя звяр?

Глава втора

Той почувства допира на хладните й устни върху своите като нежното докосване на лек ветрец. Тя се владееше напълно; с нищо не издаде това, което — той бе сигурен — изпитваше. Никакви външни признаци на отвращение и погнуса не помрачиха хубавите й черти. «Да — помисли си Камерън, — тя наистина е хубава девойка, достойна за жена на самия крал.»

Чарлз — Барбара Палмър го държеше под ръка — положи десницата си върху рамото на Кам:

— Много добре, приятелю. Гордеем се с теб. — После се обърна към Мариса: — Много сме доволни и от вас, графиньо. — Наведе се и положи целувка върху нежната буза на девойката. И с топла усмивка и весело проблясващи тъмни очи добави: — Оказвате ни чест като носите подаръка ни.

— Вие сте този, който ме удостоява с честта си, Ваше величество — усмихна се Мариса, повдигна ръка и докосна с връхчетата на пръстите си красиво шлифования скъпоценен камък.

— Хайде, нека да започваме вечерята — подкани ги Чарлз и заедно с Барбара поведе гостите към трапезарията. Тя прошепна на ухото му нещо, което го разсмя от все сърце.

— Изглежда, че графиня Касълмейн все още властва над чувствата на Чарлз — изрече един глас зад гърба на Кам.

За изненада на Мариса гласът принадлежеше на Джейми Ковингтън. Тя се досети, че той вероятно бе стоял непосредствено до Камерън Бюканън през цялата церемония. При по-обичайни обстоятелства тя може би щеше да обърне по-голямо внимание на хората и на останалите подробности около себе си. Тази вечер обаче съвсем не беше обикновена.

— Така си е — съгласи се Камерън, като се извърна леко към Джейми. — В това отношение нищо не се е променило от времето, когато напуснах двора преди няколко месеца. Лейди Касълмейн е като екзотична подправка, която, щом веднъж си вкусил, не ще забравиш лесно.

Забележката от страна на съпруга, за когото току-що се беше омъжила, накара Мариса да спре. Загледа го замислено. Дали не беше опитал прелестите на любовницата на краля? Мариса знаеше, че верността не е на особена почит в кралския двор. Тук, сред великолепието и разкоша на възстановената монархия, мъжете и жените свободно задоволяваха всеки свой каприз в играта на любов.

— Мога ли да поздравя и двама ви? — попита Джейми, като целуна ръка на Мариса. — Желая ви щастие във всичко.

— Благодаря ви, сър — отвърна Мариса. — Признавам, че не очаквах да ви срещна отново толкова скоро.

Кам повдигна озадачено едната от русите си вежди.

— Вие двамата сте се срещали и преди?

— Да, Кам — каза Джейми. — По време на една малка вечеря в чест на твоята съпруга преди няколко седмици.

— Странно, че си забравил да го споменеш пред мен — отбеляза Кам и стисна бастуна си. Твърде дълго беше стоял прав и болката се обади, пронизвайки крака му. — Елате, миледи — подкани той Мариса с глух глас, в който прозвучаха нотки на раздразнение. — Не бива да караме Негово величество да чака. — Изправи снага и подаде лявата си ръка на Мариса.

Тя колебливо положи ръка върху ръкавицата на съпруга си и усети силата му под меката кадифена тъкан.



Когато един от лакеите напълни отново чашата му, Кам за момент вдигна очи. Седеше на единия край на масата от черешово дърво, отдясно на графиня Касълмейн, Джейми седеше срещу него, младоженката беше в другия край на масата, до краля. Отпивайки от виното, Кам се възползва от възможността да огледа по-внимателно жена си. Изглежда, беше развеселена от нещо, което бе казал Чарлз, защото Кам чуваше веселия й смях — звучеше нежно и искрено, а не беше фалшив кикот, целящ да омилостиви или да поласкае краля. Кестенявата й коса бе подредена красиво около шията, тежките къдрици се спускаха над ушите, едва докосвайки нежните разголени рамене. Кремавият оттенък на перлите, които носеше около врата си и на ушите, подсилвайте млечната белота на кожата й. Гръдта й, която се надигаше и спускаше при дишането й, привлече погледа му. Очите му се спряха на скъпоценния камък, положен върху нея. Колко добре й стоеше тази рокля в наситенорозово! За Бога, тя беше безупречна. И беше негова, можеше да я има, да я държи в прегръдките си. Ръката му стисна здраво тънкото крехко столче на чаша та.

От толкова време не беше спал с жена.

— Красива е — каза Джейми, забелязал как Камерън гледа младата си жена.

Пръстите му отпуснаха чашата при звука на приятелския глас, който прекъсна болезнените му мисли. Отпи голяма глътка — чувстваше нужда от някаква, макар и временна утеха.

— Да, прав си — съгласи се той. Хвърли още веднъж поглед към нея и забеляза, че тя почти не е хапнала от изобилните ястия. Кралските готвачи бяха направили чудо наслада както за очите, така и за стомаха.

Имаше риба, птици, дивеч и какви ли не сладкиши, които биха съблазнили и най-големия въздържател. Може би тя беше твърде деликатна и нямаше добър апетит. Не, от друга страна, не приличаше на крехко дете, което се нуждае от усилено хранене. По-вероятно беше тази вечер да няма желание за ядене. Възможно ли бе очакваната брачна нощ с него да разваля апетита й? Добри мисли, няма що — да си представя, че физиономията му е в състояние да отнеме желанието за ядене на една жена. Той хвърли поглед към любовницата на краля. Очевидно за нея това нямаше значение, защото тя се хранеше с явно удоволствие.

— Ще трябва да ми кажеш как точно се запозна с жена ми, Джейми.

— Беше на неофициална вечеря, дадена от един от роднините на майка й. Пристигнах късно, но все пак навреме, за да я видя как напуска компанията и как един човек я последва.

— Кой?

— Хартуел. Изглежда, беше си въобразил, че може да я има. Смяташе да се възползва от благоволението й. — Джейми се усмихна широко. — Аз просто се намесих и го накарах да разбере, че греши.

Проклятие! Кам изруга наум, чувствайки как го изпълва безсилен гняв. Беше време, когато славата му на човек, който умело си служи със сабята, бе достатъчна, за да не позволи на никого да предизвика гнева му. А сега всеки можеше да му се подиграе. И с какво би могъл да отвърне самият той? Яростта го преряза като бръснач. При толкова красива жена като Мариса Фицджералд Хартуел една ли щеше да бъде единственият, който би му нанесъл обида.

— Хартуел е досадно магаре — намеси се Барбара. — Без съмнение не е могъл да устои на чара на една девица от село. — Шегуваше се. Сините й очи се впиха в Камерън. — Тази нощ едва ли ще ти достави удоволствие, Кам. Мили Боже! — Барбара изви поглед към тавана. — Тя, изглежда, е от онези девойки, които припадат само като видят оголената мъжка шпага.

Безцеремонните забележки на графиня Касълмейн накараха Кам да се усмихне. Той харесваше Барбара, защото тя не се преструваше на по-добра, отколкото е; беше чувствена жена и се гордееше с това. Удоволствията запълваха живота й. Беше красива и безскрупулна. Вече беше дарила краля с един син и сега носеше второ дете от него в утробата си. Харесваше положението си на куртизанка в двореца, беше ухажвана от мнозина заради влиянието си върху краля. Можеше да бъде както предан приятел, така и безмилостен враг. Тя единствената жена от свитата на краля, която не се бе отвърнала с уплаха и отвращение при вида на обезобразеното лице на Кам. Той й беше благодарен за това. Както и за щастието, с което даряваше Чарлз. Тъй като бе споделял изгнаничеството на краля, Кам добре знаеше колко малко са щастливите мигове в живота — когато ги има, човек здраво се вкопчва в тях, за да им се наслади.

— Кълна се в Бога — продължи Барбара, — девствеността наистина е нещо твърде досадно. Бях много доволна, когато се отървах от моята. — Тъмносините й очи се забулиха в спомени. — Желая ги всичко хубаво обърна се тя към Кам и за миг положи ръката си върху неговата. — Но се обзалагам, че те очаква студено легло. Тази красавица ми се струва твърде кротка за звяр като теб — добави тя с обич в гласа.

Камерън не се засегна от думите на Барбара, защото знаеше, че тя не иска да го обиди. Иронична усмивка пробяга по устните му. Това, което нито Барбара, нито жена му можеха да знаят, беше, че звярът в него бе завинаги окован в тъмните кътчета на душата му. Никакъв физически акт не би могъл да разклати решетките, които грижливо бе издигнал сам.

— Какво мислите, миледи? — попита Чарлз.

— За кое, Ваше величество? — отвърна Мариса.

— Добре знаете какво имам предвид. Какво мислите за мъжа, когото ви дадох за съпруг.

Мариса избърса устни с фина дантелена салфетка.

— Честно казано, Ваше величество, бях изненадана. — Пръстите и си играеха с ножа за хранене, като го прокарваха през къс печено месо от глиган. — Никой не пожела да ми каже нещо предварително, дори и вие.

— Аз ви казах най-важното — прекъсна я Чарлз.

— А хората от свитата ви решиха, че ще бъде най-добре по никакъв начин да не науча нищо повече. Дори Джейми Ковингтън не ми даде сведения. — Тя наведе очи и погледът й се спря на златната халка около пръста й. — Беше ваше право да ми осигурите брак, който подхожда на произхода и положението ми. Аз съм от рода Фицджералд, Ваше величество — изрече Мариса, вдигна глава и погледът на зелените й очи срещна този на краля, — и добре съзнавам отговорността, която нося заедно с това име. Загубих баща си при битката за Устър; двамата ми братя, както и неколцина от братовчедите ми, загинаха за вашата кауза. Верността е в кръвта ми. Ако искате да знаете дали приемам шотландеца за свой съпруг, ще ви кажа, че го направих още в мига, когато узнах за вашия избор. — Мариса за миг хвърли поглед към съпруга си. — Наистина, надявах се, че мъжът, когото сте избрали за мен, не ще бъде стар или пък болен.

— И той наистина не е нито едното, нито другото — отвърна Чарлз.

— В такъв случай Ваше величество е проявил и милосърдие, и е изпълнил дълга си.

— Нима смятате, че само съм изпълнил дълга си? — Кралят направи знак на лакея да им налее вино. — Много добре съзнавам отговорността си към вас и вашето, семейство, графиньо. Ето защо дълго обмислях кого да избера за ваш съпруг.

Въпреки че настойничеството под съдебна опека бе отменено от парламента през 1645 година и отмяната бе официално потвърдена при реставрацията на монархията, Чарлз беше морално задължен на покойния граф Деран, който бе поставил в завещанието си условие, че ако нещо се случи с него или със синовете му, то кралят би следвало да стане настойник на дъщеря му.

— Бюканън напълно ви подхожда по произход. Той е най-малкият син на граф Тайърн и получи от мене титлата барон. Беше с мен по време на изгнанието ми и направи много за мен и за короната. — За момент Чарлз замълча, очите му помръкнаха. — Вие все още не казвате нищо за най-очевидното.

— Трябва да призная, че съм любопитна, сир — отвърна Мариса.

— Би било трудно да го отречете.

— Ще ми кажете ли на какво се дължи сегашният му вид?