— Уви, не ще мога да го сторя — въздъхна кралят. — Не е редно аз да ви разказвам за това.

— Тогава ще възпра любопитството си, Ваше величество. — Тя леко сви малките си пълни устни. — Поне засега.

Мариса насочи вниманието си към храната, макар че изобщо не я беше грижа за това, което се сервира. Тъй като не беше редно да обижда краля и неговото гостоприемство, тя се насили да хапне малко повече. Всъщност сърцето й бе изпълнено с уплаха от приближаващата нощ. Тя знаеше че при други обстоятелства на сватбата й щеше да има много хора, че сватбата й щете да бъде бляскава дворцова церемония, на която щяха да присъстват роднините й, дошли от своите имения от Ирландия и Уелс, за да споделят радостта й. Тя щеше да очаква и родствениците на мъжа й да празнуват брачния съюз. Вместо уединена стая с неколцина музиканти, свирещи нежни мелодии, щеше да има богата сватбена трапеза, много танци и веселие в някоя от големите банкетни зали на двореца Уайтхол. Може би даже бал с маски за развлечение. Щяха да се разменят пиперливи шегички за това, което се случва под завивките, а след това щеше да последва публично настаняване в леглото. И тя, и съпругът й щяха да бъдат разсъблечени и прегледани, така че всички да са сигурни в липсата на пречка за брака. Тази вечер обаче нямаше да има подобна церемония. Когато сядаха на трапезата, кралят я уведоми, че Бюканън е решил да пренебрегне традицията. Тя можеше да си представи защо. Той не желаеше да се подлага на шеги и закачки. Единствено тя щеше да се изправи пред него.

Крадешком тя пак хвърли поглед към съпруга си и забеляза, че се е умълчал. И тогава, сякаш почувствал погледа и върху себе си, той повдигна глава и я погледна право в лицето, с леко шеговит блясък в яркосините си очи. Веднъж като малко дете тя беше посетила планинските части на Шотландия заедно с майка си и баща си; точно там, в студените води на едно от езера, бе видяла подобен оттенък на синьото ярко и наситено като сапфира, който носеше. В очите, които я гледаха, липсваше топлота. Всъщност тя се почувства леко объркана от силата на погледа, който той й отправи.

Нима тази нощ когато я обладаеше, той щеше да бъде също така студен? Вярно, че любовта не влизаше като условие в брачния й договор, но въпреки това тя се беше надявала на някакъв, макар и блед израз на обич и грижовност. На пръста си носеше неговия пръстен. Сега името и съдбата й бяха безвъзвратно свързани с неговите. Кръвта нахлу в страните й и тя сведе очи.

Камерън забеляза червенината, която обагри бузите й. Очевидно девойчето си представяше нещата, които го очакват тази нощ. Барбара беше права — провинциална девственица, свежа и недокосвана, очакваща брачното ложе. И все пак той долавяше нотка на предизвикателство в тези наситено-зелени очи. Вече бе забелязал гордостта и изяществото й. Всеки мъж би бил щастлив да държи девойка като нея в прегръдките си, да я дари с името си, да дели с нея ложето си. Мъжът, който той самият някога беше, сигурно би чувствал същото. Тогава навярно би забелязал предчувствие за щастие в очите й, нетърпеливо очакване да му бъде партньорка в танца на живота.

Отново го обзе студен, яростен гняв; чувстваше се така, сякаш го бяха настанили на богата празнична трапеза и му бяха казали, че му се забранява да яде каквото и да било от предложените блюда. Страстта бушуваше във вените му, търсеше удовлетворение.

Той не можеше повече да издържа на това бавно мъчение. По-добре бързо да приключи с тази комедия, преди да се е превърнала в трагедия.

— Благодаря на Негово величество и на графиня Касълмейн за великолепната гощавка. Време е обаче моята съпруга и аз да се сбогуваме с вас — надигна се Камерън и протегна ръка към бастуна си.

«Глупава девственица» — помисли си Барбара, която забеляза размяната на погледи между младоженците, докато поглъщаше сочно парче птиче месо и отпиваше френско вино. Би се обзаложила на сто сребърни монети, че тази госпожица Фицджералд е прекалено уплашена, за да направи каквото и да било тази нощ, освен да плаче. Погледът й проследи Бюканън, които се изправяше от стола. За нея изобщо нямаше значение, че той е куц. Барбара смяташе, че това, което наистина има значение, си намира между краката му, и ако можеше да се вярва на всички приказки за него, той беше досущ като нейния Чарлз, истински жребец. Тази мисъл предизвика пулсираща топлина в слабините й. Милостиви Боже, как само желаеше своя Чарлз. Тъкмо сега. Тя облиза устни, предвкусвайки удоволствието, което скоро щеше да изпита. Имаше настроение за дълга и страстна любовна нощ.

Джейми Ковингтън отмести поглед от приятеля си и се взря в младата жена, която стоеше до краля. Потърси следи от колебание или страх по лицето й. С облекчение обаче съзря по него единствено мълчаливо достойнство. Тя не приличаше на жертвен агнец, нито пък на треперещо от страх дете. Той си пое дълбоко дъх, като се молеше наум всичко да се нареди добре за новобрачната двойка. Камерън беше с избухлив характер и заядлив език, когато изпаднеше в някое от мрачните си настроения, и Джейми се боеше, че това, което предстоеше тази нощ, щеше да разруши напредъка, постигнат от Кам до момента. И само като си помисли човек, че някога Джейми бе завиждал на лекотата, с която Кам покоряваше жените, те веднага откликваха на чара му и изгаряха от нетърпение да приютят в леглото си този красив мъж с лице на ангел. Сега, поради болката и гордостта, лицето на ангела беше помръкнало, изхвърлено от рая на всеобщото обожание. Може би още по-добре да си съвсем обикновен мъж. Така човек по-спокойно приема света.

Чарлз се обърна към младоженците, посочи вратата в дървената ламперия и каза:

— Отключено е. Слезте по стъпалата и ще излезете пред портата. Там ви чака карета. Името на кочияша е Джак. — И като ги погледна благосклонно, добави: — Помислих, че ще е по-добре да започнете брачния си живот далеч от любопитния взор на моите царедворци.

Кам разбра, че това се прави за негово добро. Още един жест на внимание от страна на краля. По дяволите! Можеше ли да понесе още прояви на милосърдие? Чарлз се стараеше да го защити. Или може би се стремеше да защити наследницата на Фицджералд, в случай че побегне с ужасен писък от леглото на мъжа си. Това нямаше да се случи, мислено се закле Кам. Той нямаше да допусне да се стигне дотам.

Камерън помълча за миг, преди да каже:

— Ваше величество е много щедър и милостив. Жена ми и аз ви благодарим.

— Аз ще изляза заедно с вас — обади се Джейми. — Късно е и трябва да потърся подслон и за себе си.

След като и тримата си тръгнаха, Барбара се обърна към музикантите и нареди:

— Напуснете. Кралят и аз искаме да останем сами.

Музикантите, които познаваха нравите в двореца и властта, с която разполагате любовницата на краля, се подчиниха на заповедта без колебание.

— По дяволите, Барбара, дали постъпих правилно? — запита високо Чарлз, докато хвърляше богато украсения си жакет на пода.

— Разбира се, любов моя — отвърна тя, изрита обувките си настрана и с едно движение на ръката запрати порцелановите сервизи и стъклените чаши на земята. Доволна усмивка се изписа на устните й при вида на счупените, разпилени по пода сервизи. После тя се облегна на масата, разкопча корсажа си и откри гърдите си. Наклони се назад и като облиза устни, изрече: — А сега не се бави нито миг. Ела и вземи десерта си.



— Лека нощ и на двама ви — пожела им Джейми, когато излязоха на двора, където ги очакваше каретата.

— Моля ви, отбивайте се винаги, когато пожелаете, в Деран Хаус. Моята… — тя млъкна за миг, доловила погледа на мъжа до себе си, — нашата врата винаги ще бъде отворена за вас. — После се опря на ръката на Джейми и се качи в каретата.

Джейми й се поклони за довиждане и се обърна към Камерън. В очите му се четеше загриженост.

— Внимавай, приятел. Жена ти не е някоя обикновена девойка.

— Да не мислиш, че не го зная? — отвърна Кам, като с лекота мина на шотландския акцент, познат му от детските години. — Но — добави той с нотка на горчивина, — въпреки всичко тя е жена и аз никога вече не ще бъда предишния глупак.

Тази мисъл не го напусна, докато изминаха в мълчание краткото разстояние от двореца Уайтхол до къщата й на Странд. Той я следеше с поглед през присвитите си клепачи, отбелязвайки спокойното й държание. Белотата на ръцете й, скръстени чинно в скута, се открояваше на фона на тъмната й наметка. Лицето й беше обърнато към прозореца и той виждаше изящния й профил. Дълги ресници, своенравно носле, упорита брадичка. Кожата й беше свежа, без грим и пудра. Красива девойка, наистина, с гордост и поведение на кралица.

Мариса продължаваше да отбягва погледа на мъжа си и се взираше навън пред прозореца. «За какво ли си мисли?» — питаше се тя. Шестото чувство й подсказваше, че той я наблюдава. Почти усещаше погледа му върху себе си. Дали я преценяваше? Може би искаше да отгатне как би изглеждала без дрехи? Не беше ли тялото на една жена подобно на всяко друго женско тяло? Дали не беше свикнал само с жени като лейди Касълмейн? Какво точно би желал?

Отхвърли тези мисли. Каза си, че това не я засяга. Сега тя беше законната му съпруга. Брачният договор включваше и споделянето на леглото и изобщо не предвиждаше човек да харесва или да желае партньора, който му е отреден. Всъщност какво знаеше тя и какво желаеше? Може би беше по-добре, че не познава удоволствията на леглото. По този начин не би била твърде разочарована, ако й липсват.

«И все пак — подигравателно се обади разумът й, — какво ще стане с кръвта, която носиш във вените си? Жарката страстна кръв на рода Фицджералд, която се разпалва, когато се появи любовта?»

Но все пак, разсъждаваше Мариса, в този случай нямаше любов. Най-доброто, на което можеше да се надява, беше привързаност и загриженост. Чудеше се дали и те бяха възможни.

Деран Хаус се издигна пред очите им. Дървета и дебел каменен зид обграждаха имението. Копитата на буйните коне зачаткаха по плочника на входната алея и след малко кочияшът спря пред портата. Едно четиринайсетгодишно момче скокна от мястото си на капрата и отвори вратата на каретата, като разгъна стъпалата за слизане.

Миг след това входното антре се освети в ярка светлина от фенера, който лакей, облечен, в ливрея на рода Фицджералд, държеше издигнат нависоко, докато друг прислужник помагаше на господарката на дома да слезе от каретата.

Мариса се спря, за да изчака съпруга си и дочу приглушеното ахване на икономката, която стоеше на прага със свещник в ръка, докато Камерън слизаше от екипажа.

Той почувства пристъп на болка. Нощната влага измъчваше костите му и го караше да страда. Слизането от колата още повече раздразни болния му крак, така че му се наложи да се облегне още по-тежко на бастуна си.

Уплашена, че Бюканън може да падне, Мариса нареди на лакея, който бе най-близо до него:

— Погрижи се да помогнеш на съпруга ми.

Камерън го отпрати с ядно замахване.

— Нямам нужда от помощ.

— Както желаете, съпруже мой — покорно отвърна Мариса и се изкачи по стълбите. Влезе в къщата и го остави да я следва. Щом прекрачи във вестибюла, Мариса се обърна към икономката: — Как разбрахте, че ще пристигнем тук тази нощ?

— Един слуга дойде от двореца, миледи. Каза, че каляската на краля ще докара вас и съпруга ви тук, в Деран Хаус, след сватбената вечеря. — Едрата представителна жена хвърли неспокоен поглед към мъжа, който бавно влизаше във вестибюла. Бастунът му отчетливо потропваше по излъскания дървен под. — Помислих си, че навярно бихте желали да използвате старите покои на поминалия се господар, вместо собствената ви стая, тъй като са много по-големи и по-представителни. Те са напълно готови, миледи. Вашата камериерка ви чака.

— А къде е братовчедка ми лейди Браяна?

— Тя спи, миледи. Трябваше ли да я будя?

Мариса поклати отрицателно глава:

— Не, ще се видя с нея сутринта.

— Изпратихме в стаята ви поднос с храна, както и малко греяно вино с подправки. Ще ви трябва ли нещо друго?

— Не, госпожо Чатам. Това е достатъчно.

— Тогава лека нощ, миледи — пожела й възрастната жена, без да престава да я гледа загрижено. После си спомни за добрите маниери, отправи лек реверанс към съпруга на графинята и го поздрави: — Добре дошли, милорд. Желая ви много, много радост.

След като икономката се отдалечи, Камерън изкриви устни в злъчен присмех. Явно госпожа Чатам би желала той да е някъде съвсем другаде, а не под нейния покрив. Очите й я издаваха. Тя беше убедена, че господарката й се е омъжила за чудовище. Самият той би трябвало вече да е свикнал с това. И все пак това беше още една рана, сякаш поредната частица от душата му бе изтръгната.

Но той с нищо не показа болката, която го пронизваше. Погледна нагоре към голямото, широко стълбище. И като събра сили, каза: