Мариса за миг се обърна с гръб към него. Трябваше да овладее чувствата си. Трябваше да остане спокойна, заради успеха на собствения си план.

— Дрехата ви е шотландска, нали? — попита тя, сядайки на масата. — Седнете, моля. — Правеше всичко възможно, за да бъде гостоприемна. Дрехите му някак го променяха. Той изглеждаше по-спокоен и в същото време по-далечен.

— Да, подарък е от баща ми. — Камерън мина през стаята, седна на ниския стол и се огледа. — Къде е Лайънхарт? — Бе свикнал да вижда котето, където и да беше Мариса.

— Занесох го горе в детската стая. Помислих си, че може би на Елзбет ще й хареса да си поиграе. Може да разсее страха й от това, че е в нов дом. Животното напомня че макар и някои неща да се променят, други си остават същите независимо къде живее човек.

Кам бе трогнат от грижата на Мариса към чувствата на дъщеря му.

— Имах намерение да ви разкажа за момиченцето — започна той.

— Това няма значение — увери го Мариса.

— Напротив, има — подчерта Кам. — Аз обичам малката си дъщеричка.

— А очевидно и тя ви обича — забеляза Мариса. — Тя ми показа един сребърен медальон. Вътре беше вашият миниатюрен портрет. Тя ми го посочи гордо и каза: «Това е моят баща».

— Наистина ли?

Мариса долови копнежа в гласа му, потребността да повярва, че е обичан.

— Наистина. Елзбет бе много щастлива, че вече ще бъде с вас. — Мариса отпи от виното. Кога ли и Камерън щеше да направи същото? Планът й зависеше от това. — Тя дори ме попита дали ще остане тук с вас, или ще трябва да се върне със семейството ви.

— И какво й отговорихте? — попита спокойно Кам, отпивайки голяма глътка вино: опитваше се да се престори на безразличен към отговора й.

— Че е добре дошла и искам да остане да живее с нас. Нали това бихте желали и вие?

Кам сведе поглед към масата.

— Много великодушно от ваша страна.

— Глупости — възпротиви се Мариса. — Тя ви е дъщеря, Камерън. Майка ви ми каза, ме майката на Елзбет е поминала при раждането. Мога ли да я направя сираче за втори път, като я откъсна от собствения й баща?

— Тя е незаконородена — призна той. — Не бях женен за майка й.

— За мен това няма знамение.

— Благодаря ви — рече просто Кам.

— Винаги съм искала да имам деца, милорд — каза тя и свали ленената салфетка от подноса, върху който беше натрупано всевъзможно студено печено месо — пилешко, гъше, еленово и шунка. Друго, по-малко блюдо бе пълно с пушена сьомга, а трето — със смокини, фурми и ябълки. — Заповядайте, вземете си — нежно го покани тя и си отряза резен сирене. После с преднамерено спокойствие продължи: — Когато излизах от стаята й, Елзбет ме попита дали може да ме нарича «мамо».

— А вие какво й казахте? — Кам с мъка овладя вълнението си. Боеше се да разкрие колко много означава отговорът й за него.

— Отговорих, че за мен ще е чест да ме нарича така, както и аз да я наричам «дъще». — Зелените очи на Мариса се впиха в лицето му. — Имам ли вашето одобрение?

Чувствените устни на Кам се извиха в усмивка.

— Би ми доставило огромно удоволствие.

— Тогава отлично.

Той я гледаше, окъпана в светлината на свещите. През изминалите няколко седмици те се бяха отчуждили един от друг, а сетне, тази вечер, тя му бе изпратила покана да вечерят заедно сами. Защо ли? И защо се бе облякла така, че да съблазни всеки мъж, и най-вече него, свръх мяра?

Мариса забеляза, че Кам вдигна ръка, за да скрие прозявката си. Изглежда, билките за сън във виното му започваха да действат. Те нямаше да му сторят нищо лошо: просто щеше да заспи, може би за около час. Достатъчно, та тя да направи онова, което възнамеряваше. А и колко я улесняваше съпругът й с избора си на дрехи тази вечер.

Кам се прозя отново.

— Простете ми, моля — рече той, без да разбира защо внезапно се е почувствал толкова уморен.

— Колко ще останат майка ви и баща ви при нас? — попита го Мариса, скривайки вълнението си, че планът й започва да действа.

— Не зная със сигурност — промърмори той и главата му клюмна. Той рязко се изправи. За Бога, какво ставаше с него? Не се бе чувствал уморен преди да влезе в стаята и преди видът на прелестната му съпруга, облечена в рокля, която подчертаваше тънкия й кръст, високите й гърди и закръглените й бедра, да възбуди собственото му тяло.

— Не ядете нищо, милорд. Не ви ли харесва? Да изпратя ли за нещо друго? Кажете ми какво желаете и ще го имате.

Кам чу гласа й сякаш отдалеч. Единственото, което желаеше, бе самата нея, да я има в прегръдките си, нейното великодушно и любящо сърце да го обича. Но вече се бе уморил от безнадеждните си копнежи. Тя би била като всички останали и нямаше желание да прегърне истината за неговата грозота.

«И все пак — шепнеше му някакъв вътрешен глас, — твоята дъщеря те обича.»

«Това е различно — оспори безгласно той, — тя е плът от моята плът.»

И отново се обади спокойният глас: «Такава беше и майка ти. Това не доказва нищо.»

Кам насочи вниманието си към жена си, която седеше на масата срещу него. Мариса бе обещание за живот и за надежда. Защото в нея го привличаше нещо повече от несъмнената красота на тялото й; привличаше го красотата на душата й, силата на нейната цел, верността й към близките й и към нейния крал. Тя бе всичко, за което той никога не бе знаел, че копнее, и всичко, което се съмняваше, че би могъл да притежава.

Чувствайки главата си силно натежала, Кам реши, че е най-добре да си тръгне, колкото и да му се искаше да остане. Този миг бе прекалено ценен, за да го прахоса. Той се изправи на крака и стаята мигновено потъмня.

— Камерън! — извика Мариса и се хвърли към него. Ръцете й го прегърнаха, за да не падне. — Нека ви помогна — настоя тя и го поведе към леглото.

— Не — възпротиви се той, — мога да ходя. — Мразеше да се чувства безпомощен пред нея, сякаш бе инвалид. Премига. Ръката му я обгърна, за да се опре на нея, лявата му длан допря за миг гърдите й. Какво ставаше? Едва ли бе толкова уморен. Виното? Невъзможно. Главата му винаги бе носила на пиене. А освен това бе изпил само една чаша, както и Мариса. Усети дебелия дюшек под тялото си.

— В… моята стая — успя да каже той. Гласът му отслабваше все повече и повече.

— Успокойте се, милорд. — Гласът на Мариса достигаше до него от някаква огромна далечина. — Трябва да си починете. — Тя го побутна нежно по гърдите, за да се отпусне назад, върху дебелите възглавници. Около главата му се носеше аромат на рози; бе загубил битката да остане буден.

Мариса изчака няколко минути, наблюдавайки дълбокото, спокойно дишане на съпруга си, после се наведе и докосна рамото му.

— Камерън — повика го тя. Той не отговори и тя разбра, че е заспал дълбоко. Дясната страна на лицето му почиваше върху възглавницата. «Прилича на ангел!» — помисли си тя и се наведе, за да свали обувките от краката му. Гъстите златисти мигли на лявото му око докосваха страната му.

Докато преместваше тялото му, Мариса забеляза нещо, което бе пропуснала да види по-рано. На дясното му коляно имаше белези. Костите бяха заздравели, макар и не така, както преди. С връхчетата на пръстите си тя леко го докосна. Очите й се върнаха върху лицето му, спокойно в съня. «О, любов моя, да можех да облекча болката ти!»

Стана, извади шалчетата от куфара и ги отнесе при леглото.

Върна се при масата, за да довърши вечерята си. Усмихна се, вземайки си от подноса голямо парче от крехкото бяло пилешко месо. Взе сребърната солница и го посоли. Навярно щяха да изминат няколко часа преди Камерън да се събуди и тя щеше да има нужда от цялата си енергия за битката, която все още предстоеше.



Кам се събуди объркан. Все още беше в спалнята на жена си. Изглежда, че бе спал известно време в леглото й.

Опита се да се раздвижи, но усети пречка. Обзе го паника. Мили Боже! Бе завързан за леглото. Копринени шалчета свързваха ръцете и краката му. Помъчи, се да ги разхлаби, но те бяха стегнати здраво, а и той все още се чувстваше уморен. Как бе успяла Мариса да направи това? А и с каква цел?

Виното!

Упоила го е. Сложила е нещо във виното му. Как бе дръзнала?

— Мариса! — извика той. — Развържете ме!

— Успокойте се, моля ви. Тук съм, мили съпруже — прошепна тя сладко.

— Какво означава това? — Той за пореден път се опита да се развърже.

— Как се чувствате — попита Мариса и седна на леглото до него.

— Как мислите, че се чувствам? — възкликна той гневно. — Като затворник.

— В такъв случай разбирате как съм се чувствала аз, милорд — припомни му тя, — когато вие ме завързахте за леглото в онази къща.

— Беше различно — каза той.

Мариса вдигна кестенявите си вежди.

— Нима? И защо? Защото сте мъж, а аз съм само една жена?

— Не — промълви Кам. — Аз бях принуден да го направя.

— Защо? — попита го тя, като постави ръка на широките му гърди и с едно дръпване развърза панделката на ризата му. Плъзна пръст между ленените гънки и загали меките му косми.

Той затвори окото си, ръцете му се свиха в юмруци. Докосването й го влудяваше.

— Имах си причини — отвърна той, отказвайки да й даде подробен отговор.

Мариса му отправи сладка усмивка.

— Не достатъчно добри, милорд.

— Трябваше.

— Помислете си пак, милорд — предизвика го тя, после се наведе да провери дали е вързан добре, давайки му възможност да зърне гърдите й.

Камерън усети незабавната реакция на члена си. Проклятие! Бе завързан като затворник, а видът на плътта й го възбуждаше.

И изведнъж откри, че не се страхува. Ядосан — да; ужасно. Но уплашен? Кам се взря в зелените очи на жена си. Предишният път, когато бе вързан така, той бе пленник и от дяволските очи на Фейт Белами се излъчваше злоба като змийска отрова. В очите на Мариса нямаше нищо подобно. Те бяха мили и ясни, в техните смарагдови дълбини бе виждал гняв, но не и омраза, отмъстителност или предателство.

Би ли могъл да й каже истината?

Мариса го чакаше да отговори. В тишината можеше да се чуе тиктакането на часовника. Крясъкът на някаква нощна птица долетя през отворения прозорец. Последва го възбуден лай на куче.

— Не беше ли защото си мислехте, че ще ме отблъснете със свидетелствата за престъплението на онази жена? — Мариса протегна ръка и докосна обезобразената му страна. Кам рязко отдръпна глава.

— Камерън, моля ви, изслушайте ме. Зная как сте били обезобразен. Зная за майка ви и зная какво ви е сторила след завръщането ви в Шотландия.

— Тя ли ви разказа? — Кам не можеше да повярва, че майка му би могла да признае постъпката си на жена му.

— Да. Онова, което е направила, заслужава порицание, но — наблегна на думите Мариса — аз не съм тя.

Кам се засмя язвително.

— Да, така казвате сега. Зная как изглежда лицето ми за неподготвените. Забравете това!

— Не, няма да го забравя. — Мариса плъзна поглед по лицето му, сведе го към широките му гърди, към колана, който придържаше поличката му. Издърпа ризата му изпод колана.

Стана от леглото и се върна със сребърна ножичка в ръка.

— Какво ще правите?

— Ще се избавя от този нежелан плат — отвърна тя и разряза ризата през средата, като разголи широките му гърди, покрити с тъмнозлатисти косми.

Пусна ножицата на пода и доразкъса ризата с ръце. Кам се завъртя неспокойно.

— По дяволите, недейте!

Мариса забеляза разкъсаната плът от дясната страна на гърдите му. Дъхът й секна, тя притисна ръка към устните си.

— Достатъчно ли видяхте? — запита я той с леден глас.

Мариса докосна белега.

— Това е знак за доблест, милорд, защото е спечелен в служба на краля.

— Това е знак за глупост, защото спах с жената, с която не трябваше — заяви той, — и я подцених.

— Всички допускаме грешки, Камерън — каза Мариса. — Вярвайте ми.

— Зная кое е най-добре…

— Престанете! — настоя Мариса.

— Не — отвърна той, — вие престанете. — Искаше да я вразуми преди да е станало твърде късно и да е стигнала до точка, от която връщане назад няма. — Иначе ще съжалявате. Послушайте ме.

— Как смеете да се отнасяте с мен като с дете, което не може да мисли самостоятелно? — възмути се тя. — Зная какво искам и кого обичам — вас!

— Обичате ме? — попита той. Страстните думи на жена му го смаяха. Мили Боже, щеше да стане още по-трудно, когато го отблъснеше такъв, какъвто беше.

— Да, обичам ви — отвърна тя нежно. Гневното й избухване бе преминало. Единственото, което искаше, бе да му докаже истината на думите си. Ръцете й разкопчаха плоската сребърна тока на широкия кожен колан.