Вероника Хол - Девицата и звярът

Преоблечена като млекарка, Фейт Белами си бе осигурила временен достъп в имението Фиц Хол. Бе боядисала косата си тъмна с отвара от орехови черупки и носеше бяла шапка. Груба престилка от домашно тъкан плат покриваше тялото й — напомняше пуританска рокля и бе по-голяма от дрехите, които обикновено носеше. Груби вълнени чорапи и плоски черни обувки допълваха маскировката.

Неприятно й бе да носи тези сиви дрехи, но планът й го изискваше. Трябваше да премахне опасността, която представляваше за нея Камерън Бюканън, а това означаваше да го убие, за да може да се наслаждава спокойно на парите, които я очакваха в Лондон.

Фейт работеше в имението вече почти седмица, наблюдаваше и чакаше възможност да убие Камерън. Засега не й се удаваше и тя ставаше нервна. Изглежда, че никога не оставаше сам. След изненадващото пристигане на семейството му той бе обкръжен с още повече хора. Беше обмисляла да го отрови, но отхвърли идеята като прекалено рискована. Само да бе излязъл да поязди на някой от тези страхотни жребци, които показваше на баща си! Тя би могла да открадне кон и да го проследи. Куршумът бе по-ефикасен от отровата, макар че бе прекалено опасно да се опита да го застреля тук.

Почти се бе простила с надеждата да изпълни целта си, но внезапно й хрумна нова идея, когато подслуша клюките за незаконороденото дете на графа. Изглежда, негово благородие обичаше дъщеря си. След като чу всичко това, Фейт започна внимателно да наблюдава обстановката, докато вършеше работата си. Реши, че ще си помогне, като открадне детето. Ако успееше да го отвлече, баща му със сигурност щеше да тръгне след него. И да даде живота си заради детето.

Дива радост проблесна в очите й. Можеше да получи огромна изгода от малкото шотландско копеле, като го отведе в Лондон. Знаеше, че една определена организация би платила добри пари за неразглезено момиче с руси коси и сини очи. Няколко седмици по-късно щеше да прати на Камерън писмо, в което да му съобщи местонахождението на момичето. Той щеше да побърза да отиде в Лондон, за да освободи детето, и с него щеше да се случи злополука. Ограбен и убит от неизвестни подлеци.

Да, идеята й харесваше. Пък и щеше да направи на графинята огромна услуга, като я направи вдовица и я освободи от копелето на графа.

Прекрачи прага на кухнята с тежките ведра и малко мляко се лисна на пода.

Наблюдателната готвачка, която държеше в едната си ръка нож и дереше кожата на току-що убит заек, забеляза досадата по лицето на Фейт.

— Хей, ти там, внимавай с кофата, плискаш по пода. Сама ще си го чистиш.

Дощя й се да завре главата на тази глупава кучка във ведрото или поне да я залее цялата, но стисна зъби и сведе очи, за да не проличи, че е ядосана. После забеляза задните стълби, които водеха към стаите на графа и графинята. Изля млякото в чутурата, в която друга слугиня се готвеше да избие прясно масло, и погледът й се насочи към ножовете на готвачката.

Пот се стичаше по раменете и между гърдите й. Цялата миришеше като оборско животно. Копнееше за ароматна баня, за да измие зловонието от тялото си, но трябваше да почака, докато не свърши онова, за което бе тук. Заслуша се как готвачката нарежда на няколко момичета от кухнята да приготвят зеленчуци и да наберат пресни подправки. Вечерята щяла да бъде специална, тъй като графинята очаквала да присъстват цялото й семейство и гостите.

Фейт чу това и се усмихна. Късно тази вечер щеше да има чудесна възможност да отвлече детето: може би, докато всички бяха на вечеря и в кухнята имаше работа, или пък когато всички заспяха.

Нямаше право на провал.

Мариса обличаше роклята, която й беше приготвила Чарити. Пое дълбоко дъх, докато прислужницата я стягаше на гърба. Бе елегантна официална рокля от розова и кремава коприна, с подходящи пантофки. Макар че щяха да вечерят в малката семейна трапезария, вместо в голямата пищна официална зала, на нея й се искаше всичко да е колкото се може по-красиво.

Очите й се насочиха към широкото легло, което сякаш изпълваше цялата стая. Бузите й се изчервиха, щом си спомни за насладата, която бе открила там.

Помисли си дали да не заеме онази книга на братовчедка си Браяна. Със сигурност щеше да й бъде от полза, най-меко казано.

— Мариса.

Тя се извърна към вратата. Съпругът й беше там с ръка на бастуна си. Мариса изтича при него.

Кам разтвори ръце и я грабна в сигурните си обятия. Наведе глава и устните им се срещнаха — жажда, на която никой от двамата не можеше да устои. Най-сетне Кам се отдръпна задъхан. Проклятие, той я желаеше! Вгледа се в блесналите зелени очи на Мариса и откри там същата дълбока страст, същия буен плам. Тя бе блян и реалност, богиня и жена, сирена и светица едновременно. Неговата жена.

Някогашното му безпътно, цинично его би му се присмяло. «Любов» някога бе дума, която използваше за удобство; лесно я казваше и също така лесно я забравяше. Сега, след като бе открил дълбините на любовта, той разбираше, че сексуалният живот, който бе водил, е бил непълноценен.

Как му се искаше да може да отложи вечерята поне с час! Би предпочел да прекара времето в ръцете на Мариса, да науми повече за нея, да разкрие цялата й чувствена природа.

Мариса докосна нежно страната му, погали устните му. Кам захапа показалеца й и го всмука в топлата си уста: тя бавно го издърпа навън. Нито тя, нито Кам се притесняваха, че Чарити наблюдава сцената.

— Вечерята ни очаква, съпруже.

Кам сниши гласа си до дрезгав шепот.

— Както и леглото ни, жено.

— Тогава да не губим време — отвърна Мариса и го хвана под ръка, — защото краят на първото ни задължение ни води успешно към удоволствието.

Тръгнаха бавно по дългия коридор към стълбището и срещнаха Ангъс и Алана Бюканън да идват от другото крило на къщата. Двойките се усмихнаха и размениха любезни бележки за избора си на дрехи за вечерта, с цел да прикрият истинските си чувства.

Кам и майка му размениха изпитателни погледи. Лицето на Алана бе открито — тя явно умоляваше сина си за малко обич.

Кам мислеше за другата жена в живота си. Бе променил отношението към майка си. Алана Бюканън вече не бе детският му образец за съвършенство, неговият висш идеал; отношението му към нея бе станало по-зряло — вече я възприемаше като земна жена, способна да допуска грешки като самия него. Все още не знаеше дали изобщо би могъл да й прости онова, което бе сторила — със сигурност никога не би могъл да й прости, че го загърби точно когато имаше най-голяма нужда от нейната утеха.

Но любовта на Мариса го бе променила. В ума му все още бе жив споменът за нейната загриженост, която бе разпръснала донякъде загнездилата се у него горчилка от ударите на съдбата и от някои хора. Това, че Мариса бе приела белезите му, го бе освободило от оковите на гнева и отчаянието. Отблъскването на Алана го бе наранило, бе го опустошило, но сега той можеше да прогони този спомен в миналото, където му беше мястото.

Кам отправи на Мариса любяща усмивка и попита:

— Майко, мога ли да ви придружа на вечеря?

Сините очи на Алана се напълниха със сълзи, тя пусна ръката на мъжа си и въздъхна:

— С удоволствие, Камерън.

Кам протегна дясната си ръка.

— Да тръгваме тогава!

Алана се опря на лакътя му, плъзна пръсти по кадифения жакет и докосна обезобразените кокалчета на дясната му ръка. Трудните времена бяха отминали, тя бе сигурна в това. Любовта безвъзвратно бе променила сина й — в погледите, които си бяха разменили Кам и Мариса, тя бе открила любов, а заедно с нея и толерантност. Алана имаше за какво да благодари на снаха си, и най-вече за щастието, което можеше да прочете в езерно-синьото око на сина си, за желанието да я допусне отново в живота си. Искрените й молитви бяха чути.

Майка и син тръгнаха надолу по стълбите, а Ангъс и Мариса се спряха за момент.

Брадатото лице на Ангъс сияеше. Широка усмивка грееше на устните му.

— Вие предизвикахте огромна промяна в момчето ми — отбеляза той.

Мариса скромно замълча, но Ангъс продължи:

— Така е, момичето ми. Днес виждам в него онова момче, което отгледах. — За нейна изненада Ангъс постави големите си загрубели ръце на раменете й и я целуна шумно по двете страни. — Обичам сина си и искам да бъде щастлив.

— Аз също — отвърна Мариса.

— Изпитвах известни съмнения, когато ми казаха, че ще се венчава за някаква жена по заповед на краля. Признавам, не ми бе особено приятно да разбера, че изборът на краля се е спрял на англичанка. Но вие не сте някаква ревла, от което се опасявах. Изглежда, че сте съвсем подходяща за най-малкия ми син. Точно от това се нуждае Камерън. Той е истински Бюканън в това отношение. Ние винаги сме обичали предизвикателството. — Тъмните очи на Ангъс проблеснаха весело. — Особено в жените ни.

— Това е добре — каза Мариса, — защото и ние, от рода Фицджералд, сме известни с любовта си към предизвикателството и особено — добави тя лукаво — към мъжете си.

Ангъс се разсмя от сърце и едрото му тяло се разтресе.

— Сега отлично разбирам избора на краля. Да, момичето ми, вие наистина сте жена за моя син.

— Единствената жена — увери го тя. Мариса изобщо не приемаше изкривената представа за любовта, която се бе наложила в двора. За нея имаше само един мъж и тя не възнамеряваше да го споделя с друга.

— Ще се присъединим ли към останалите долу? — попита тя мило. Внезапно й олекна.

— Не е нужно да ме каните повторно — отвърна Ангъс. — Ваш покорен слуга, графиньо.

Джейми и Браяна очакваха останалите, нетърпеливи да споделят новината. Седнали на осветената маса един до друг, те се държаха за ръце и тихо разговаряха. Лицата им бяха радостно възбудени.

— Днес разговарях с графинята. Тя одобрява женитбата ни.

Браяна стисна ръката на Джейми.

— Знаех го.

— И желае сватбата да бъде тук, във Фиц Хол. Имаш ли някакви възражения?

— Никакви — отвърна Браяна. — Изпратих писмо на брат си, графа на Килрун, за да му съобщя решението си. Помолих го и да ми изпрати онова, което ми принадлежи. — Тя отправи на Джейми любяща усмивка. — Искам да кажа, че къщата ти в Лондон никога вече няма да бъде същата, когато пристигнат куфарите ми.

Джейми погали с пръсти китката й.

— Мога да се справя с няколко рокли, мила.

— Гардеробът ми е доста по-пълен, любов моя.

— Наистина ли? — попита я той. — Колко по-пълен?

— Зестра, достойна за сестрата на Килрун.

Джейми се засмя.

— Аз искам само теб, Браяна, не е нужно нищо друго.

— Но не и за една О’Далей.

Той усети дълбоката гордост в думите на ирландската си годеница. Колкото и да му се искаше да каже на брат й, че може да осигури добър, макар и навярно не разкошен живот на лейди Браяна, Джейми не желаеше да оскърбява семейството й заради нещо, което нямаше особено значение за него.

— Много добре, любов моя, ще приема зестрата ти с признателност.

— Умно решение — каза Мариса, влизайки в стаята с граф Тейрн, следвани от графиня Тейрн и граф Деран.