Младата жена се загледа в тавана. Не бе ли достатъчен фактът, че тя знае за незаконната връзка на братовчед й с индианката, та трябваше да й го показват на дело?

Момичето придърпа юргана и сгуши глава във възглавницата, изпълнена със съжаление за това, че е довела Тимоти в подобно обкръжение, въпреки че не бе имала правото на избор! Беше обещала на баща си! Независимо от това, ако нещата вземат по-лош обрат, тя ще намери начин да избави себе си и Тимоти от подобна ситуация. Сега съжаляваше, че бе отказала на толкова много предложения за женитба, които бе получила през последните няколко години. Ако бе омъжена, мъжът й би имал благотворно мъжко въздействие върху Тимоти. За момента бе се отказала напълно от каквито и да било амбиции за себе си. Бе решила да работи редом с баща си до момента, в който ще има знанията, необходими за това самата тя да стане лекарка със своя собствена клиентела. Когато постигнеше целта си, щеше да потърси мъж, който не би имал нищо против една еманципирана жена за съпруга. Но тези планове бяха се превърнали в облак дим. Пред нея бе реалният живот и собствените й желания отстъпваха на заден план. Най-важно беше бъдещето на брат й и то бе изцяло нейно задължение сега. Тя не можеше да пренебрегне и факта, че е много важно в процеса на израстването му да има мъжка подкрепа до себе си. „Но не и на кой да е мъж — промълви тихо момичето. — Не и на братовчеда Джонатан!“

Изпълнена със съмнения и до смърт уморена от грижите си за нещата, които завари във форт Калхуун, Дамита се постара да се съсредоточи върху нещо по-приятно или поне по-интригуващо.

Индианецът!

Тръпка на удоволствие премина нагоре и надолу по гърба на момичето при спомена за очите му, вперени в нейните, за дълбочината и топлотата, която излъчваха, докато само секунда преди това бе видяла в тях силен гняв!

Знаеше, че тя е причината за неочакваната промяна в настроението му и естествено се ласкаеше от това.

„А аз дори не зная как се казва“ — прошепна Дамита и най-сетне се отдаде на отморяващия сън. А индианецът сякаш наистина бе там, галеше бузата и дългата й златисторуса коса…

Беше чудесно вниманието на този индианец с пронизващи, огромни, черни очи, които сякаш гледаха право в душата й — и още по-точно — в сърцето й!

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

След три дни.

Детската глъч в пълната с индианци канцелария на правителствения чиновник изнервяше Дамита и караше сърцето й да се свива от съчувствие към представителите на различни племена, дошли да получат обещаната им от правителството годишна помощ. В очите им се четеше злочестина, страдание и глад. Отпуснатият им вид показваше, че са се предали.

Дамита се срамуваше да бъде на страната на онези, които отнемаха духа, истинския дух, от тези толкова горди хора.

Мислите й отново я върнаха към красивия индианец. Той бе дошъл сам да говори от името на своите хора, по всяка вероятност защото не искаше да ги види оскърбени, подобно на дошлите днес червенокожи. Те се чувстваха опозорени, сякаш не бяха човешки същества.

Раздаването на провизии и дрехи за индианците не беше достатъчно, за да изличи срама, който Дамита изпитваше, тъй като тя бе в състояние да прецени, че с взетото те едва ли ще изкарат дълго време. Повечето от дрехите бяха евтини, а и храната не й вдъхваше доверие.

Момичето отново си припомни красивия индианец. Беше съгласна с отношението му към нейния братовчед и правителството на Съединените щати и желаеше да има възможност да му го каже. Тя погледна към Джонатан, който всеки път категорично отбягваше въпроса й, когато попиташе за името на воина, като че, изговаряйки името му, би се омърсил!

— Фанатик! — прошепна Дамита и лицето й почервеня от смущение, когато една индианка от опашката на чудесен английски я запита какво е казала, защото мислеше, че се отнася за нея.

Дамита й се усмихна с неудобство, като гледаше надолу, защото червенокожата бе доста по-ниска на ръст от нея самата.

— Съжалявам — промърмори тя, като й подаде поредния пакет дрехи. — Аз просто… си мислех на глас.

Жената с благодарност пое дрехата. Но усмивката й се стопи, когато погледна облеклото на младата дама. Дамита отново почувства неудобство. Жената сравняваше дрехите й с това, което тя самата и семейството й бяха принудени да носят. Момичето осъзна истината, когато погледна към скъпата си рокля, купена в един от най-изисканите магазини на Бостън. Цялата набрана, от коприна с цвят на бледа орхидея, украсена по края на яката и на красивите дълги ръкави с прелестна дантела. До талията блузата бе цялата на басти, които падаха красиво върху добре оформения й бюст.

Момичето несъзнателно опипа косите си, докосна сатенената панделка, с която бе прихванала назад къдриците си, докато помагаше на братовчед си. Тя осъзна, че индианката я гледа с възхищение.

Без да се замисля, Дамита отвърза панделката и я подаде на жената. В очите й се появиха сълзи, когато видя с какво достойнство индианката отказва да я вземе.

— Моля! — окуражи я младата жена. — Искам да я вземете. Аз… аз имам много.

Идеше й да си прехапе езика, когато осъзна какво бе изрекла. Разбира се, че има много панделки! Та нали това ще накара индианката да осъзнае още по-ясно своето жалко положение!

Момичето отново протегна панделката към жената.

— Ще ми доставите удоволствие, ако я вземете — прошепна тя. — Ако не за себе си, то за вашата дъщеря? Имате ли дъщеря?

— Не, нямам момиче — отвърна жената, като сви рамене и погледна към Тимоти, който подаваше в момента чифт обувки на един нагизден индианец. — Имам синове. Няколко сина. А момчето, което даде обувки на синовете ми, твое дете ли е? — попита индианката.

Дамита погледна своя петнадесетгодишен брат. Ако някога имаше синове, би желала да приличат на него, помисли си тя с гордост! Толкова много неща в него й напомняха за баща им: русочервеникавата коса, къдрите, които обграждаха лицето му, блясъкът в златистокафявите му очи, както и усмивката, която проблясваше в тях.

Тимоти беше начетен младеж. Много любознателен и схватлив! Съжаляваше, че няма да има възможност да посещава повече бостънското училище. Тя бе наблюдавала интереса му към учението. Момчето попиваше всичко, което мозъкът му бе в състояние да побере.

Днес с тъмния си брич, който плътно обгръщаше краката му, и с бялата риза, с едва подаваща се малка дантела по края на яката и на коравите маншети, той имаше вид на бизнесмен, на какъвто се правеше сега, като помагаше на братовчед си.

Тимоти бързо се беше примирил със загубата на майка си и баща си или поне изкусно се преструваше пред сестра си, както изведнъж осъзна Дамита.

— Твой син ли е? — повтори въпроса си индианката. Английският й бе доста отчетлив и правилен.

Младата жена отклони поглед от брат си и отново й се усмихна.

— Не — промърмори момичето, — брат ми е.

Когато отново се обърна към момчето, видя гордостта в очите му, докато проследяваше отдалечаващите се двама млади индианци, преметнали по чифт обувки върху голите си гърди.

— Аз много се гордея с него — тихо каза Дамита с усмивка. Вдигна панделката високо, за да я види отново индианката. — Ще ми доставите удоволствие…

Жената също се усмихна и без да се колебае повече, я взе.

— Добро момиче си — каза тя и се отдалечи, като се радваше по женски и показваше панделката на двамата си сина, които вървяха от двете й страни.

Неочаквано нечие присъствие смути Дамита и я накара да се обърне. Озова се очи в очи със сърдития Джонатан. Наложи се да остави за момент жената, която очакваше поредното количество дрехи, тъй като братовчед й я грабна за ръката и я отведе встрани.

Той я изгледа остро. В първия миг момичето се уплаши, но после почувства силен прилив на гняв.

— Повече никога не прави подобна глупост! — просъска той.

— Нима говориш за панделката, която дадох? — попита Дамита, смутена от реакцията му за малката проява на доброжелателност от нейна страна.

— Ако им даваме неща, които те не заслужават, ще започнат да мислят, че просто сме им длъжни — изкрещя Джонатан в лицето й. — Не само тази, на която даде подаяние, но и всички останали. Слуховете тръгват веднага. Това, което стори, бързо ще се разчуе. Тъй че, не го повтаряй, чуваш ли ме, Дамита?

— Но това е абсурдно — отвърна момичето, и се отдръпна, за да не усеща неприятния му дъх, лъхащ на тютюн и алкохол. — Ти нямаш особено доверие в индианците, нали Джонатан? Смяташ ги за малоумни идиоти! Третираш ги като просяци!

— Когато постоиш достатъчно дълго тук и ти омръзнат мошеничествата им, ще ти писне, както и на мен — каза Джонатан, като сърдито гледаше чакащите индианци. — Все едно и също: „Болки в стомаха, болки, болки.“ Само това чувам. Непрекъснати стомашни болки!

— Тук съм от сутринта и нито един не е дошъл да ми се оплаче — опита се да ги защити Дамита. — Стоят отсреща и кротко приемат нещата, които им даваме, независимо че едва ли ще могат да изкарат много дълго с тези дрехи.

— Така е днес — вдигна рамене агентът. — Имай търпение до утре.

Младата жена тъжно огледа опашката от хора.

— Не съм сигурна, че ще съм тук утре — унило каза тя. — Не мисля, че мога да бъда съучастник… в подобна измама — обърна се и отвисоко погледна братовчед си. — Добре знаеш, че не получават достатъчно провизии. Твоя ли е вината? Или на правителството?

— Няма значение — каза Джонатан и я прихвана през кръста. Той я отведе обратно при индианците, които стояха на опашката, проточила се от офиса през вратата навън. — И хич не си въобразявай, че няма да ми помагаш. Сега, когато ти и брат ти живеете тук, ще трябва да работите, за да си изкарвате прехраната.

Той махна с ръка към индианците, които бяха изпълнили форта.

— Това е точно толкова добро, колкото и всичко останало — каза той кисело. — Ще държиш настрана тези отрепки от мен.

Мъжът отново се доближи до лицето й, а сините му очи пронизваха нейните.

— Предлагам ти да се държиш добре — заплаши я той. — Сред индианците, които обслужваш днес, няма нито един добър. Почни да се държиш приятелски с тях и те ще се възползват много бързо от това, а когато ти омръзне миризмата им и те го осъзнаят, русата ти косица ще стане чудесен скалп в нечий северен дом.

Дамита бе пребледняла и дишаше тежко, докато гледаше с невярващи очи към Джонатан, убедена напълно, че трябва да намери начин да се махне от него и от дяволските му приумици, а най-вече от ужасните му заплахи. Но момичето не можеше да не мисли с тревога за това, къде ще отидат. И как?

Тимоти бе само на петнадесет години. Животът му сега започваше. Те нямаха и пукната пара, след като бяха платили билетите си до Небраска. Охолството, сред което живееше семейството й беше до голяма степен само привидно. След като Дамита се разплати с кредиторите на родителите си, останаха достатъчно пари единствено за това, което баща й беше завещал на Джонатан, за да се грижи за нея и Тимоти, и пари за двамата, за да се доберат до неговия дом.

Тя се вгледа тъжно в Тимоти. Виждаше колко добре свиква с промяната. Каквото и решение да вземе тя, ще бъде за негово добро.

Дамита се върна при чакащите вътре индианци и се усмихна на всеки един от тях. Те й правеха път да мине, а очите им нетърпеливо следяха как момичето сортира дрехите, за да даде точно исканите размери. Всеки път, когато погледът й се спираше на млада индианка с нейния ръст и почти на нейната възраст, тя не можеше да не помисли за множеството неотваряни куфари в къщата на братовчед й, където лежаха толкова много красиви дрехи — прекалено много, за да може да ги износи някога, особено тук — в Небраска. Едва ли ще има нужда да се облича за забави или каквото и да било гостуване. Така й се искаше да хване за ръце младите жени, да ги заведе в къщи и да им покаже своите дрехи, за да си изберат от тях.

Но момичето знаеше, че братовчед й веднага ще я спре и ще унижи не само нея самата, но и индианките. Тя нямаше избор, освен да изпълнява задълженията си, докато намери някакъв изход, който да е от полза за нея и Тимоти, а също така и начин да стори добро на индианците.

Дамита беше върната към действителността от лека кашлица. Тя се вгледа в един малък вързоп в ръцете на млада, нежна индианка и отново чу кашлянето. Разбра, че идва от детето, което жената бе прегърнала, увито в одеяло. Наведе се и внимателно погледна индианката, като се чудеше дали и тя, като предишната, с която беше говорила, не знае английски. Заговори бавно, произнасяйки ясно всяка своя дума:

— Болно ли е детето ви? — попита тя. Искаше да помогне, въпреки че братовчед й щеше да се разсърди. Но това беше нещо различно. Отнасяше се до болно дете. Баща й беше лекар и тя работи редом с него доста време преди неговата неочаквана кончина. Младата жена познаваше много болести и знаеше как да лекува доста от тях.