Майката индианка кимна утвърдително с глава, а когато Дамита пожела да вземе детето, тя не се възпротиви.

Момичето хвана детето с едната си ръка, а с другата отмахна внимателно ъгъла на одеялцето от мека кожа, в която детето бе увито, за да може да види малкото, с цвят на мед, личице. Дамита пребледня от разкритието си — детето бе тежко болно от морбили.

— Шарка — с мъка продума тя, съзнавайки опасностите, които тази болест крие. Неотдавна в Бостън, както и в цялата страна, много хора бяха измрели от такава епидемия. Това бе една от най-заразните болести, описани в книгите, които бе чела в желанието си някога да стане доктор. При индианците, които не притежаваха стабилната имунна система на белите хора, е възможно детето само за няколко месеца да бъде погубено.

— Правилно ли чух, че казваш нещо за „морбили“? — попита Джонатан, който се беше приближил светкавично до братовчедка си. Той цял се разтрепери, а цветът на лицето му се промени при вида на болното от шарка дете. Въздъхна тежко от страх, като осъзна, че Дамита държи в ръцете си болното, излагайки се на всякакъв род опасности, може би дори на смърт!

Той грабна бързо детето от братовчедка си и го пъхна отново в ръцете на майка му.

— По дяволите, Дамита, какво си въобразяваш? — изкрещя той. Гласът му достигна неочаквани височини, докато избутваше майката с детето през тълпата индианци към изхода.

— За бога, момиче, дъщеря си на лекар. Не знаеш ли за рисковете, на които се излагаш? По дяволите! В момента, в който си видяла, че малкото копеле е болно от морбили, трябваше веднага да го разкараш оттук заедно с майка му!

Дамита за момент загуби почва под краката си, като наблюдаваше, без да вярва на очите си, отношението на братовчед си към изплашената майка и болното й дете.

След това се затича и хвана Джонатан за ръката. Спря него и жената.

— Нямаш право просто така да я отпратиш! — извика тя в лицето му с нетърпящ възражение глас. — Детето се нуждае от помощ. Може би цялото им племе се нуждае от помощ. Тя сиукс ли е? Или е омаха? От кое племе е жената?

— Сиукс е — изкрещя й Джонатан, без да се съобразява, че всички индианци се бяха вторачили в тях. — Но какво от това? Трябва да я махнем оттук. Била е достатъчно глупава, за да дойде в агенцията!

— Не от глупост е тук! — противопостави му се Дамита и яростно зарови ръка в разпуснатите си коси. — Жената е в беда! Не си ли тук, за да помагаш на тези нещастници, когато се нуждаят от подкрепата ти? Така е, нали?

— Това не е обикновен случай, нуждаещ се от помощ, при който да се намеси представителството — Джонатан се обърна към изплашената индианка и успя най-сетне да я преведе през тълпата.

Дамита ги последва навън, където беше заслепена от яркото следобедно слънце. Тя осъзна, че в тази битка никога няма да излезе победителка и само наблюдаваше как братовчед й дава нареждания на един войник.

— Погрижи се тази червенокожа и изчадието й да напуснат веднага форт Калхуун — заповяда Джонатан, като побутна жената към коня на войника, тъй че жената едва се задържа на крака, но здраво стискаше детето в обятията си.

Агентът се приближи до войника, който бе възседнал коня си, и тихо, тъй че само той да го чуе, нареди:

— Постарай се тя да не стигне в резервата, за да не разпространи болестта — промърмори той. — Не искам да ме сполети такава катастрофа.

— Какво й е? — попита войникът, като свъси гъстите си рижави вежди и погледна майката с детето на ръце.

— Тя не е проблем — отвърна Джонатан. — Детето е пипнало проклетата болест — морбили.

Сержантът пребледня и като погледна към индианката и детето й, тихо каза:

— Ще сторя всичко, за да нямат контакт нито с мен, нито с когото и да било друг. Постави ръка на кобура си. — Зная единствения начин, по който да отърва земята от подобна зараза.

— Добре си разбрал какво се иска от теб — усмихна се Джонатан и потупа задницата на коня. — Хайде, тръгвай! Не е нужно да отлагаш нещата. Имам твърде много грижи.

Дамита се опита да чуе думите, разменени между братовчед си и войника, но те говореха твърде тихо.

Щеше й се да вярва, че майката и детето ще бъдат отведени при племето, където ще ги отделят от останалите, докато болестта премине. Тя знаеше, че това няма да е последният случай, но се надяваше да е единствен сред сиуксите. Катастрофата наистина би била страхотна, ако болестта се разпространеше сред индианците.

Когато братовчед й се върна обратно, момичето се смрази от погледа на високия метър и петдесет мъж. Тя сърдито го изгледа, когато той започна тирадата си:

— Иди, вземи Тимоти, след това и двамата вървете на реката и с два калъпа пепеляв сапун измийте ръцете си до претъркване — задъхано каза Джонатан. — Не съм ви поканил тук, за да те лекувам, нито пък да умреш от шарка, а аз да остана с чувство за вина цял живот.

— Мисля, че ще се радваш да се отървеш от нас — отвърна Дамита, като сложи ръце на кръста си. — Получи достатъчно пари от баща ми, които ще ти стигнат за цял живот. Сигурна съм, че наистина ни най-малко не те е еня дали ще оживеем, или ще умрем. Единственото, от което се боиш, е, че и ти би могъл да прихванеш болестта от нас. На масата в къщата ти има три нови калъпа пепеляв сапун, тъй че най-добре ще е и ти да дойдеш с нас на реката и да се изкъпеш, защото бе точно толкова близо до бебето, колкото и ние.

Джонатан хвана с ръка гърлото си, преглътна с усилие, а очите му бяха готови да изскочат от орбитите си.

— Не бях и помислил за това — каза той, след това побягна към кантората. Само след минути Дамита го видя да излиза от къщата със сапун и кърпа в ръка, забързан към реката.

Тя се засмя, защото знаеше от баща си, че нищо, дори парче сапун, не би могло да предотврати заболяването от дребна шарка след контакт с болен. Тя се върна спокойно в кантората при индианците и продължи да сортира и раздава помощите. Но не можеше да прогони страха си. Имаше пряк допир с болното от шарка дете. Момичето не спираше да се тревожи и за съдбата на жената и бебето й. Мисълта за това, какво можеше да стане с тях, я караше да изтръпва от страх.

ПЕТА ГЛАВА

Високо в небето грееше луната, а отдалеч се чуваше протяжен вълчи вой. Облечен в кожения си индиански костюм с ресни, Железния облак смело седеше на гърба на сивата апалуза, в края на гората. Очите му бяха вперени в къщата на Джонатан. Индианецът се усмихна, когато видя гаснещата светлина в дома. Можеше да почака малко, така че всички да заспят, а след това ще отиде и ще грабне бялата жена, братовчедката на проклетия агент. Не искаше да го прави, но това бе единствената за него възможност да изпрати мълчаливото си предупреждение до Джонатан Джейкъбс, който трябваше да промени поведението си.

Усмивката му се смени от гримаса, когато си помисли за агента. Независимо от удоволствието да опре ножа си в гърлото му, за да види уплахата в безцветните му, жестоки очи, Железния облак предпочиташе да си представя суматохата, която щеше да настъпи, когато откриеха, че красивата му братовчедка я няма!

Вождът отново се усмихна, защото знаеше, че той и момичето ще са твърде далеч, когато открият отсъствието й. Твърде много хора — страшно много индианци — ненавиждаха правителствения агент, за да може той да набеди един от тях!

Джонатан ще свикне да бъде предпазлив с всекиго — да се отнася с необходимия респект и уважение, които те заслужават.

Ще разбере, че и по-лоши неща от изчезването на братовчедката му могат да го сполетят, ако не го стори.

— Да, това е единственият начин — прошепна Железния облак. — Само да мога да свърша това! Ще се погрижа нищо лошо да не се случи на бялата жена. Добре е, че аз се заемам с това, тъй като някой друг би могъл да я убие, като си отмъсти за всички злини, които подлият агент е извършил през годините!

Като почувства, че е минало достатъчно време и вероятно всички в къщата са заспали, Железния облак слезе от коня си и го привърза към един нисък клон. Крадешком излезе от сянката на дърветата, като пантера пробяга побелялото от ярка лунна светлина поле и стигна до стената на къщата. Опря гърба си на две греди близо до прозореца, покрит единствено с бизонска кожа, като държеше ръката си върху кобура на заредения пистолет. Червенокожият допря ухото си до прозореца и се ослуша за шумове, които биха му подсказали, че там, вътре, някой все още бодърства. Усмихна се, когато чу само тихото ръмжене на хъркащите, което се носеше през кожената преграда.

Сега!

Сега бе моментът да направи своя ход! Ако някой се опиташе да го спре, вождът на омахите не би се поколебал да стреля. Надяваше се единствено жената да не се развика в стремежа си да се освободи. Тя беше последният човек, на когото би искал да причини зло. В нея бе прозрял благородство и загриженост. Без да разменят дума, те с поглед бяха споделили нещо съкровено.

Тръгна смело, приближи се до вратата и внимателно постави ръка на дръжката, като се опита да я отвори. Най-сетне успя да я открехне толкова, че да се промъкне в колибата, влезе леко и безшумно и се намери в помещение, огряно единствено от жарта в огнището. Но светлината му бе достатъчна, за да различи всеки и всичко в къщата, която се състоеше от една единствена стая…

Забеляза тавана и отново чу похъркването горе. Помисли си, че именно там е спалнята на Джонатан и жена му. Погледна надолу и видя момчето, което бе легнало върху сламеник на земята до огнището. Отново премести поглед и сърцето му странно се стопли при вида на момичето, което спеше на леглото до отсрещната стена.

В този момент се усъмни в правилността на взетото решение. Ако в следващия миг се случеше нещо непредвидено на момичето и то пострадаше заради него, щеше да съжалява за случилото се, докато е жив.

Сега, независимо от всичко вече твърдо реши! Намираше се на крачка от Дамита. Връщане назад нямаше.

Обут с мокасини, той леко се промъкна през стаята и се наведе над Дамита. Нещо го сграбчи за гърлото в момента, в който видя непорочната хубост на спящото момиче, златистите й къдрици, разпилени като слънчеви лъчи върху възглавницата. Погледът му се плъзна надолу, забеляза как красивият многоцветен юрган се беше отметнал, нощницата на момичето се бе вдигнала леко над коленете така, че откриваше дългите й красиво оформени крака. Девойката се обърна в съня си, а сърцето му силно заби в момента, в който едната й гръд леко се показа през разкопчаната отпред нощница. Железния облак трябваше да събере цялата си воля, за да преодолее желанието си да погали нежната й розова плът, открита пред прехласнатия му поглед.

Несъзнателно, почувствало в съня си неудобството на увитата си нощница, момичето посегна с една ръка и я измъкна изпод себе си. Той се изплаши, че е закъснял да осъществи намерението си. Всеки момент очакваше момичето да отвори очи и да го види, преди да е успял да запуши устата й.

Затаи дъх и замръзна на мястото си, докато момичето отново се успокои и клепките й се отпуснаха в спокоен сън. Той посегна към кърпата, затъкната в колана на панталоните му, но се спря, отново загледан в тънката й памучна нощница.

Смръщи вежди, защото знаеше, че това не е най-подходящото облекло за път. Огледа още веднъж внимателно стаята и забеляза роклята й, преметната върху един стол, шала, метнат на закачалката на стената и малките пантофки до леглото й. В тъмното очите му различиха куфара, пълен с красиво подредено бельо и четката за коса в края на леглото.

На пода, до куфарите на Дамита, забеляза един чувал, внимателно напъха дрехите вътре, сложи и четката за коса, след това се върна до леглото и остави чувала на пода. За секунда върза с кърпата устата на момичето. Изведнъж очите й широко се отвориха и се втренчиха в него.

Нямаше да се бори, за да се освободи, тъй като мъжът светкавично върза китките на ръцете й отпред.

Дамита безпомощно гледаше красивия индианец, който не напускаше мислите й от момента на пристигането им във форт Калхуун. А сега той я отвличаше! Гневът му щеше да се излее върху нея заради онова, което братовчед й бе сторил, независимо че тя нямаше никаква вина.

Опита се да скочи от леглото и да избяга от него, но Железния облак реагира мигновено, възпирайки я със здравата си, силна ръка.

Наведе се над нея.

— Върви тихо — прошепна той — или някой може да пострада.

Уплаха и разочарование се смесиха у Дамита, когато осъзна казаното. Гледаше скъпия Тимоти и си мислеше какво би могло да му се случи, ако се опита шумно да разбуди братовчед им Джонатан. Не искаше да повярва, че този достоен войн ще навреди на едно дете. Обидата и гневът му го бяха накарали да стори това, което до вчера тя не би могла да си представи, че може да се случи.

Заради брат си младата жена последва съвета на Железния облак. Боеше се да го остави под попечителството на Джонатан.