— Влизайте вътре! — изкрещя господин Мърсър, който излетя от спалнята на Сътън и хукна надолу по стълбището. Ема се втурна подире му, следвана по петите от госпожа Мърсър, Лоръл и Мадлин. На вратата на дневната се появиха Шарлът и близначките Туитър, които изглеждаха сънливи и объркани.

Всички се събраха край отворената врата. Господин Мърсър бе стигнал до средата на двора.

— Ще се обадя на ченгетата! — извика той. — Веднага се връщай, по дяволите!

Не последва никакъв отговор. Зад ъгъла се разнесе свистене на гуми. Теър изчезна също толкова внезапно, както се беше появил.

Мадлин се обърна и впери поглед в Ема. Сините й очи бяха пълни със сълзи, а лицето й бе червено и подпухнало.

— Ти ли го извика тук?

Ема ахна.

— Какво? Не!

Но Мадлин изтича бързо през вратата. Тишината бе пронизана от няколко силни пиукания и светлините на колата й озариха мрака.

Лоръл стрелна Ема с раздразнен поглед.

— Виж какво направи.

— Нищо не съм направила — възрази Ема.

Лоръл потърси подкрепа у останалите. Шарлът се прокашля. Близначките Туитър пишеха нещо на айфоните си; сигурно бързаха да пуснат новината във всичките си социални сайтове. Лоръл я гледаше студено и недоверчиво и Ема можеше да се досети защо. Преди да изчезне, Теър бе най-добрият й приятел и Лоръл страшно си падаше по него. Но в спалнята на Сътън той не й беше обърнал никакво внимание. Според информацията, която Ема бе събрала през последните няколко седмици, между Теър и Сътън се беше случило нещо важно, точно преди той да изчезне.

— Не си направила нищо ли? — Лоръл се обърна рязко към Ема. — Вкара го в неприятности! Отново.

Госпожа Мърсър потърка лицето си с ръце.

— Моля те, Лоръл. Сега не е моментът. — Тя пристъпи към Ема, пристягайки колана на розовия си халат, който бе грабнала от спалнята, докато слизаха надолу. — Добре ли си, Сътън?

Лоръл завъртя очи.

— Погледни я само. Тя е супер.

Най-накрая и Дрейк слезе по стълбите и мушна студения си нос в ръката на госпожа Мърсър.

— Ама и ти си едно куче-пазач — промърмори госпожа Мърсър. После се обърна към Ема, Лоръл и другите три момичета. — Мисля, че трябва да се приберете по домовете си — рече тихо тя.

Без да кажат нито дума, Шарлът и близначките Туитър се върнаха в дневната, за да си съберат багажа. Ема се чувстваше прекалено замаяна, за да ги последва, затова се изкачи бавно по стълбите и се скри в стаята на Сътън, за да обмисли случилото се. Стаята изглеждаше точно така, както я беше оставила: стари броеве на „Воуг“ лежаха на спретната купчинка върху рафтовете за книги, огърлиците й висяха в гардероба, тетрадките й бяха струпани върху бюрото и на екрана на компютъра се въртяха образите на Мадлин, Шарлът, Лоръл и Сътън, прегърнати през раменете — вероятно празнуваха някой идеално изигран номер от Играта на лъжи. Нищо не липсваше. Каквато и да бе причината за нахлуването на Теър, той не бе дошъл да краде.

Ема се отпусна на пода и пред очите й отново проблесна измъченото лице на Мадлин. Теър бе успял да открадне поне едно нещо — и без това крехкия мир, който бе успяла да сключи с приятелките на Сътън и Лоръл. Докато беше жива, близначката й бе успяла да разроши доста пера и Ема бе вложила огромни усилия да възроди приятелствата й.

Аз настръхнах, прочитайки мислите й. Тук ставаше въпрос за моите приятели. Хората, които бях познавала през целия си живот, бях ги обичала, и те също ме обичаха. Но не можех да не призная, че бях взела доста спорни решения. Бях откраднала гаджето на Шарлът, Гарет. Определено имах доста странни отношения с брата на Мадлин. Бях докарала припадък на Габи по време на един от номерата в Играта на лъжи — а след това бях предупредила сестра й, че ако разкаже на някого какво съм направила, ще превърна живота й в ад. Безброй пъти бях пренебрегвала чувствата на Лоръл. Едно от нещата, които научих като мъртва бе, че докато съм била жива, съм извършила много грешки. Които никога нямаше да мога да поправя. Но може би Ема щеше да успее.

След като диша тежко няколко минути, Ема се измъкна от стаята на Сътън и бавно слезе по стълбите. В кухнята я посрещна ароматът на печени лешници. Бащата на Сътън се взираше в чаша черно кафе, а лицето му все още бе изкривено в гневна маска, която го правеше почти неузнаваем. Госпожа Мърсър шареше с пръсти по гърба му между лопатките и шепнеше нещо в ухото му. Лоръл гледаше апатично през прозореца и въртеше в ръце стъклената фигурка на ананас.

Когато госпожа Мърсър забеляза Ема, тя леко й се усмихна.

— Полицията ще пристигне всеки момент, Сътън — каза тихо тя.

Ема примигна, питаше се как да реагира. Дали родителите на Сътън очакваха от нея да почувства облекчение… или да започне яростно да защитава Теър? Тя залепи на лицето си безизразно изражение, скръсти ръце и погледна бащата на Сътън.

— Разбираш ли колко опасно е това момче? — попита господин Мърсър и поклати глава.

Ема отвори уста да отговори, но Лоръл я изпревари. Тя профуча покрай Ема и сграбчи облегалката на един от дървените столове, подредени около масата.

— Това момче е един от най-добрите ми приятели, татко — изръмжа тя. — И хрумвало ли ти е някога, че Сътън — а не Теър — е виновна за всички проблеми?

— Моля? — изписка възмутено Ема. — И как точно аз съм виновна за това?

Прекъсна ги далечен вой на сирени. Господин Мърсър тръгна към коридора, следван от госпожа Мърсър. Сирените се приближаваха все повече, докато накрая спряха точно пред къщата им. Ема чу как някаква кола спира в алеята и видя проблясващите червени и сини светлини пред верандата. Тъкмо се накани да последва родителите на Сътън, когато Лоръл я хвана за ръката.

— Ще хвърлиш Теър на вълците, нали? — изсъска тя с пламнали очи.

Ема я погледна.

— За какво говориш?

— Не знам защо винаги идва първо при теб — продължи Лоръл, сякаш не бе чула въпроса на Ема. — Ти просто му стъжняваш живота. И никога не си до него, за да му помогнеш да се оправи. Оставяш на мен да сглобявам парчетата, нали?

Ема завъртя медальона на Сътън, който висеше на врата й, като не спираше да умолява мислено Лоръл да й обясни какво става, но сестра й просто я гледаше обвиняващо. Очевидно от Сътън се очакваше да бъде наясно.

Само че… аз не бях.

— Направили сме кафе — дочу се гласът на госпожа Мърсър от фоайето. Ема се обърна тъкмо навреме, за да види как родителите на Сътън водят двама полицаи към кухнята. Единият от тях имаше рижа коса и лунички, и не изглеждаше по-голям от Ема. Другият бе по-възрастен, с големи уши и одеколон с аромат на гора. Ема веднага го позна.

— Здравейте отново, госпожице Мърсър — каза второто ченге, поглеждайки изморено към Ема. Това беше детектив Куинлън, полицаят, който не й бе повярвал, когато му беше разкрила истинската си самоличност в деня на пристигането си в Тусон. Той бе предположил, че историята с отдавна изгубената близначка е поредният номер на Сътън — тусонската полиция имаше цяла папка, посветена на простъпките на Сътън като част от Играта на лъжи, клубът, който тя и приятелките й бяха създали пет години по-рано с цел да погаждат жестоки номера на нищо неподозиращи жертви. В един от най-ужасяващите номера Сътън се бе престорила, че колата й се е счупила точно върху влаковата линия, минути преди мотрисата да се появи с пълна скорост. Всичко свърши с откарването на Габи в болницата, след като бе получила епилептичен припадък. Ема бе научила за това предишната седмица, след като умишлено позволи да я заловят за кражба в магазин, за да може да надникне в досието на Сътън. Докопа се до него и успя да го разгледа, но не умираше от особено желание да се срещне отново с тусонската полиция.

Куинлън седна на един от кухненските столове.

— Госпожице Мърсър, защо всеки път, когато получа обаждане по време на смяната ми, вие имате нещо общо с това? — попита той с изморен глас. — Вие ли уредихте срещата си с господин Вега? Знаете ли къде е бил през всичкото това време?

Ема се облегна на масата и впери поглед в Куинлън. Той й имаше зъб — всъщност на Сътън — още от първия ден, когато се срещнаха.

— Не съм направила нищо лошо — каза бързо тя, отмахвайки кичур кестенява коса от рамото си.

Господин Мърсър разпери ръце.

— Сътън, моля те — каза той. — Помогни на полицията. Искам това момче завинаги да се махне от живота ни.

— Нали ти казах, че не зная нищо! — възрази Ема.

Куинлън се обърна към бащата на Сътън.

— В района патрулират три коли. Ще го намерим рано или късно, бъдете сигурен.

Ема долови в гласа му нещо, което я накара да потрепери. Аз потреперих заедно с нея, защото в главите и на двете ни се въртеше един и същ въпрос: Ами ако Теър намери Ема пръв?

2.

Очаквайте от него неприятности

— Сътън? — Гласът на госпожа Мърсър се понесе по стълбището. — Закуската!

Ема бавно отвори очи. Беше неделя сутринта и тя лежеше в леглото на Сътън, което бе милион пъти по-луксозно от всички легла, на които бе лежала досега в домовете на приемните си родители. Човек би си помислил, че плюшеният матрак, копринените чаршафи, пухените възглавници и сатененото шалте щяха да й осигурят идеалните осем часа сън всяка нощ, но откакто бе пристигнала тук, тя спеше на пресекулки. Предишната нощ се беше будила на всеки половин час, за да проверява дали прозорецът на Сътън е заключен. Всеки път, когато заставаше до перваза и поглеждаше към идеално поддържаната ливада, през която само няколко часа по-рано бе избягал Теър, през главата й минаваха едни и същи мисли. Ами ако не беше изпищяла? Ами ако вазата не се беше счупила? Ами ако господин и госпожа Мърсър не се бяха втурнали в стаята? Щеше ли Теър открито да я заплаши? Щеше ли да й каже да спре да души наоколо, защото…?

„Отдавна изгубена близначка се сблъсква с полудял, склонен към убийство беглец“, помисли си Ема. През всичките години като хранениче тя си беше създала навика да озаглавява случилите се през деня събития в кратък вестникарски стил, защото мечтата й бе да стане разследващ журналист. Записваше си заглавията в тетрадка и бе нарекла вестника си „Дейли Ема“. Откакто се премести в Тусон и заживя живота на Сътън, приключенията й наистина си заслужаваха първата страница — не че можеше да разкаже на някого за тях.

Ема се претърколи в леглото и в главата й отново нахлуха спомените за случилото се предишната вечер. Възможно ли бе Теър да е убиецът на Сътън? Поведението му определено не можеше да разсее подозренията й.

— Сътън? — извика отново госпожа Мърсър.

Сладникавият аромат на кленов сироп и гофрети стигна до спалнята на Сътън и червата на Ема закуркаха от глад.

— Идвам! — извика тя.

После се прозя уморено, стана от леглото и измъкна един суичър на „Аризона кардинълс“ от най-горния рафт на белия дървен гардероб. Откъсна етикета с цена 34.99 долара от яката и го навлече през главата си. Блузката сигурно бе подарък от вманиачения на тема „Кардинълс“ Гарет, който бе гадже на Сътън, преди да я убият — и вече бивше гадже, след като Ема отблъсна голото му разгорещено тяло на купона по случай осемнайсетия рожден ден на Сътън. Имаше някои неща, които просто не им беше писано да споделят.

О, да — като например аз да заживея живота й. Очевидно беше твърде късно за това.

Айфонът на Сътън изжужа и Ема погледна към екрана. В горния десен ъгъл се появи малка снимка на Итън Ландри и сърцето й подскочи. „ДОБРЕ ЛИ СИ? — пишеше той. — ЧУХ, ЧЕ СНОЩИ У ВАС Е ДОШЛА ПОЛИЦИЯ. КАКВО СТАНА?“

Ема затвори очи, след което бързо написа отговор. „ДЪЛГА ИСТОРИЯ. ТЕЪР ВЛЕЗЕ ТАЙНО. УМРЯХ ОТ СТРАХ. МОЖЕ ДА Е ОТ ЗАПОДОЗРЕНИТЕ. СРЕЩА ПО-КЪСНО НА ОБИЧАЙНОТО МЯСТО?“

„НЕ СИ ЛИ НАКАЗАНА?“, написа Итън в отговор.

Ема прокара език по зъбите си. Беше забравила, че семейство Мърсър я бяха наказали заради чантичката, която бе откраднала от „Клика“. Позволиха й да отиде на бала само защото се бе представила добре в училище — което очевидно не бе типично за Сътън. „ЩЕ НАМЕРЯ НАЧИН ДА СЕ ИЗМЪКНА — написа в отговор тя. — ЩЕ СЕ ВИДИМ СЛЕД ВЕЧЕРЯ.“