Ема погледна към разнасящия се облак газове. Какво беше това, по дяволите? Застаналият до нея Теър изцъка с език.

— Защо ти и приятелките ти не оставите горкото момче на мира?

— Какво искаш да кажеш? — сопна му се Ема.

Теър вдигна примирено ръце.

— Не ми се нахвърляй така. — Той стъпи с единия си крак на верандата и се наведе напред, разтягайки бедрото си. — Сериозно, Сътън. Първо онзи номер, заради който изгуби стипендията си, а сега се преструваш, че ходиш с него?

Ема го погледна, опитвайки се да разбере. Постепенно започна да се досеща. Теър предполагаше, че щом Сътън целува Итън, това трябва да е част от някой номер, който тя и приятелките са решили да му скроят. Ема отвори уста, за да му обясни, че двамата с Итън наистина са двойка, но си спомни колко наранен изглеждаше тази сутрин на паркинга и не искаше да сипва сол в раната.

— А ти какво правиш тук? — попита тя, променяйки темата. — Мислех, че се страхуваш от баща ми.

Теър сви рамене.

— Лоръл ми се обади, че теренът е чист. Дойдох да се видя с нея — не сме разговаряли от векове.

Той тръгна към вратата и се спря за секунда до Ема, сякаш искаше да й каже още нещо. Намираше се толкова близо, че тя усещаше боровия му сапун и ухаещите на чисто дрехи. Голите му крака бяха дълги и мускулести. Белите му маратонки бяха мръсни и протрити, сякаш пристигаше направо от игрището. Той й напомняше за готините, недостижими атлети, с които беше ходила в едно училище, но които никога не й обръщаха внимание.

Тя бързо се върна в реалността. Добре, Теър беше сладък. Но сега Итън беше нейният приятел.

Изведнъж по гърба й полазиха тръпки. Тя рязко се обърна, сигурна, че някой я гледа. Вятърът разлюля листата на високата плачеща върба. Наблизо прелетя ято птици, които писукаха. Ема се огледа и най-накрая забеляза едно лице на прозореца. Това беше Лоръл, която гледаше към нея и Теър от дневната. Ема й махна с ръка, но Лоръл не сваляше поглед от тях. Светлите й очи пронизваха Ема до костите. Тя изглеждаше толкова разгневена, че сякаш бе готова да убие.

Епилог

Докато наблюдавах как Лоръл гледа Ема, в съзнанието ми се появи откъс от последния ми спомен. Видях как се крия в храстите, след като колата блъсна Теър. Чувствах се толкова объркана, толкова изпълнена с вина и страх за него. И тогава видях две очи, които се взираха в мен. Лоръл ме гледаше, пламнала от гняв. Всичко показваше, че според нея аз съм виновна за случилото се с Теър. А аз имах странното усещане, че тя ще направи и нещо друго, освен просто да ме гледа. Видът й подсказваше, че й се иска да изтича до храсталака и да ми даде добър урок за това, че съм съсипала всичко.

Изглеждаше готова да ме нарани — а сега изглеждаше готова да нарани Ема.

След миг лицето на Лоръл изчезна от прозореца. Теър влезе в къщата, за да се видят. Близначката ми остана на верандата, замаяна от онова, което се беше случило, твърде уплашена да си признае какво е видяла току-що.

А аз не можех да не се замисля. Да, бях отхвърлила Лоръл като заподозряна. Тя бе прекарала в дома на Ниша нощта, в която бях умряла. Но тук имаше нещо, което не се връзваше. Щом Лоръл бе спасила Теър в каньона Сабино, значи тя не е прекарала цялата нощ в дома на Ниша. Значи или Ниша бъркаше… или лъжеше… или пък Лоръл се беше измъкнала, без да се обади.

А ако го беше направила, значи тя би могла да се измъкне и от болницата, където бе отвела Теър, нали? Оставила го е там и се е върнала за мен, докато той е бил в хирургията. Изглеждаше толкова ядосана. Аз бях съсипала живота на любимия й. Имах тайна връзка с него, за каквато копнееше самата тя. Винаги бях получавала онова, което иска тя.

Не ми се щеше да мисля, че собствената ми плът и кръв бе способна на нещо такова. Но точно тук бе проблемът: Лоръл не беше моя плът и кръв. Вярно, че бяхме израснали под един покрив и живеехме според еднакви правила, определени ни от нашите родители, но между нас винаги бе имало голяма пропаст. Аз бях осиновена; тя не беше. Никоя от нас не го забравяше. Единствената моя плът и кръв бе Ема.

А сега тя се нуждаеше спешно от отговори. Защото по всичко личеше, че убиецът ми може би се намираше по-близо, отколкото смятахме — може би дори под същия покрив.

Благодарности

Както винаги, бих искала да благодаря на великолепния екип на Алой, и по-точно на Лейни Дейвис, Сара Шандлър, Джош Банк и Лес Моргенщерн, както и на Кари Съдърланд и Фарин Джейкъбс от „Харпър“ — беше ми трудно да напиша тази книга, предвид обстоятелствата, но ние всички работихме заедно, за да се получи. Освен това искам да благодаря на Кристин Маранг за интернетската и рекламната й гениалност — не знам как щях да се справя без теб! Огромно браво на всички, които работят по телевизионния сериал „Игра на лъжи“, включително Джина Джироламо, Андрю Уонг, Чарлз Прат младши и всички невероятни сценаристи, продуценти и екип — да не забравя и прекрасната Александра Чандо, която играе най-добрата Сътън и Ема, които бих могла да си представя. С нетърпение очаквам да видя какви заплетени събития ни очакват!

Но най-вече бих искала да благодаря на Кейти Сее — без теб тази книга нямаше да съществува. Благодаря, благодаря, благодаря!