Ема се намръщи.

— Защо те мрази толкова много?

Теър вирна глава и я погледна така, че Ема веднага се досети — Сътън би трябвало да знае отговора на този въпрос.

— Искам да кажа… — продължи тя и замълча с надеждата Теър да я осветли по някакъв начин за ситуацията. Но той я погледна многозначително, с присвити очи.

— Трябва да вървя — каза най-накрая той и се запъти към магазина. Но след няколко крачки се обърна и потърка врата си с ръка. — Всъщност има едно нещо, което исках да те попитам.

Ема преглътна тежко. Някъде встрани се включи алармата на някаква кола. Един възрастен мъж остави пазарската си количка при останалите. Тя погледна Теър и зачака въпроса му. Надяваше се да знае отговора.

Теър погледна към очукания си корвет.

— Защо не отговори на съобщенията ми?

Ема се опита да измисли отговор. Когато бе споменал за тях, тя бе решила, че говори за бележката, която някой бе пъхнал под чистачката на Лоръл. В нея той предупреждаваше Ема, че Сътън е мъртва и тя трябва да продължи да се преструва на нея. Но сега тя осъзна, че той е имал предвид нещо съвсем различно.

— Не спирах да ти пращам имейли — продължи Теър. — Но ти така и не ми отговори. Катастрофата ли е причината? Защото си счупих крака и вече не мога да бъда страхотния атлет?

— Няма такова нещо — отвърна тихо Ема.

„Разбира се, че няма“, прошепнах и аз.

Умът на Ема препускаше, навързвайки късчетата информация, подадени от Теър. Сътън и Теър си бяха кореспондирали тайно чрез имейли. Естествено, че тя нямаше как да му отговори след последната нощ, която бяха прекарали заедно — нали беше мъртва. И естествено, когато Ема зае мястото й, тя нямаше как да знае тайния имейл адрес.

— Съжалявам, че не ти отговорих — отвърна тя. — Щях, ако…

— Забрави — прекъсна я Теър. Той сви рамене и я изгледа продължително с присвити очи. — Липсваше ми, Сътън. Толкова се ядосах, когато ме прогони от живота си. Ти единствена ме разбираше. Но сега се държиш така, сякаш не ме познаваш. Дойдох онази нощ в стаята ти, защото исках да ти кажа къде съм бил. Пратих ти имейл, че идвам, но сигурно не си го получила. А след това ти се държеше така, сякаш се страхуваш от мен. Сякаш се канех да те нараня.

— Знам и съжалявам — наведе очи Ема. — Бях объркана и изненадана. Постъпих глупаво. Това беше грешка.

— Просто исках да ме изслушаш — каза Теър. Той изглеждаше толкова изгубен, че Ема протегна ръка и докосна неговата. Той не се отдръпна, затова тя се приближи до него, прегърна го през раменете и силно го прегърна. Първоначално Теър остана напрегнат и дистанциран, но постепенно омекна в ръцете й и зарови лице във врата й. Реакцията му беше толкова искрена и страстна. За Ема бе пределно ясно колко много обичаше Сътън.

А болката в гърдите ми показваше ясно колко много го обичах аз. И колко глупаво бях постъпила, като го оставих да си отиде. Защо не бях отишла с Лоръл в болницата! Ако бяхме заминали заедно, сега сигурно нямаше да съм мъртва.

Теър погали ръката на Ема, преди да се отдръпне и да я погледне смутено.

— Всъщност не трябваше да се ядосвам — каза той. — Ти имаше причина да не четеш писмата ми и да не ми отговаряш. Знам, че съм твърде напорист. Знам, че съм твърде избухлив. И не ти казвах всичко. Ти искаше да знаеш какво ми се е случило, а аз така и не ти казах. Но не защото не ти вярвах. А защото… добре де, притеснявах се. — Устните му се разтеглиха в тъжна усмивка. — Бях в клиника, Сътън. За алкохолици. Просто трябваше да го направя сам. През цялото време изпитвах ужасен гняв. Пиех, за да го заглуша, но алкохолът само влошаваше нещата.

— Клиника? — Ема примигна. — Ти… добре ли си?

Теър кимна.

— Имах страхотен лекар. Преживяването беше невероятно и много ми помогна. Накрая се сдобих с това. — Той нави ръкава си и й показа татуировката на орела.

Ема го погледна и си спомни разговора със сестрата на д-р Шелдън Роуз.

— Цялата програма ли изкара?

— Ами първо трябваше да лежа в болницата заради крака ми, а след това напуснах малко по-рано. Лекарят ми искаше да остана още, но аз се чувствах готов да се върна в Тусон. За да те видя. — Теър беше напълно откровен. — Казах и на родителите ми къде съм. Баща ми беше ужасен, разбира се, но започна да се примирява, особено след като вече съм чист. Дори ми позволи да се нанеса у дома, да видим как ще се развият нещата.

— Това е… страхотно — каза бавно Ема, обмисляйки думите му. Тя се замисли за уеб страницата на СПБ. Ема просто бе приела, че Теър е затворен в психиатричното отделение на болницата, но рехабилитационната клиника също можеше да бъде част от него.

— Не бива да забравяме и това. — Теър хвана въжената гривна на китката си и се усмихна тъжно. — Помниш ли как се карахме заради нея, защото бе направена от момиче? Но, Сътън, тя е на петдесет и две години и има съпруг и три деца.

Аз въздъхнах дълбоко, спомняйки си за скарването между нас в каньона Сабино, същото, което постави началото на цялата странна поредица от събития. Наистина изпитвах ревност, сигурна, че Теър обира овациите някъде, само че без мен. Само ако беше откровен. Само ако не си бях правила погрешни изводи.

Теър въздъхна и опря длан върху капака на колата си.

— Знаеш ли, Сътън, изглеждаш ми… различна. Какво се е променило?

Ема прехапа долната си устна и усети динения вкус на гланца си. Несъмнено Теър познаваше добре близначката й. Част от нея копнееше да му каже истината, особено сега, след като знаеше, че е невинен. Той толкова обичаше сестра й, че би могъл да помогне на двамата с Итън да разкрият убийството й. Но Ема не го познаваше достатъчно добре, за да му довери тайната си — поне не още.

— Нищо не се е променило — рече тъжно тя. — Аз съм си съвсем същата. Просто… малко пораснах.

Теър кимна, макар да изглеждаше така, като че ли не разбира съвсем.

— Предполагам, че и аз съм пораснал — промърмори той. — Клиниката и затворът са способни на такива неща.

Двамата се спогледаха. Ема не беше съвсем сигурна какво друго да каже. Тя сви рамене, махна му с ръка и тръгна към магазина. Когато погледна през рамо, Теър все още я гледаше, може би с надеждата, че ще се върне при него. Но тя не го направи. Не беше негова, сега беше с Итън.

Когато Ема не се върна при него, лицето на Теър увехна. Той изглеждаше съкрушен.

Аз също бях съкрушена. Теър не разбираше защо вече не го обичам. И ако Ема не успееше да разкрие кой е убиецът ми, той никога нямаше да получи отговор.

31.

Запознайте се със семейство Мърсър

Същия следобед Ема седеше на предната веранда на семейство Мърсър и разгръщаше лъскавия брой на „Ел“, собственост на Лоръл. От лимоновото дърво на съседите се носеше слаб цитрусов аромат, придружен от подрънкването на камиона на сладоледаджията от съседната улица. Майката на една от съотборничките й по тенис притича по тротоара заедно със златистия си ретривър, и й махна с ръка. В този миг очуканата хонда на Итън спря на завоя. Двигателят се закашля и угасна.

Когато той излезе от колата, сърцето на Ема потрепна. Помаха й с ръка, но й се стори притеснен. В този момент от гаража изникна господин Мърсър, който стискаше бял парцал, омазан с грес. Изглеждаше изненадан, но после сви рамене и леко се усмихна на Ема.

Итън се приближи до верандата и също забеляза бащата на Сътън.

— Нали не преча нещо?

— Съвсем не — отвърна Ема. — Казах им за нас на закуска. — Оттук нататък нямаше да има никакво криене. Те можеха открито да бъдат приятели — дори повече.

Телефонът на господин Мърсър внезапно иззвъня. Бащата на Сътън, който се преструваше на погълнат от лъскането на мотоциклета си, но всъщност наблюдаваше Ема и Итън, погледна към екрана. Лицето му помръкна и той шумно изруга. После се скри вътре, за да приеме разговора.

— Странно — каза Ема, без да сваля очи от гаража.

— Може да го търсят по работа. — Итън й се усмихна, но Ема веднага усети, че той не се чувства комфортно. — Сигурно някой пациент е полудял.

Затръшна се врата на кола и забръмча двигател. Аудито на господин Мърсър тръгна по алеята. Ема му махна за довиждане, но той дори не я забеляза. Излезе на заден ход на улицата и даде газ. Внезапно две момчета със скейтбордове изскочиха пред него. Той сви рязко встрани и натисна клаксона. Ема се намръщи. Може би това телефонно повикване наистина бе свързано с някой спешен случай в болницата.

— Напомни ми да не му играя по нервите — каза Итън и прокара пръсти през тъмната си коса.

После седна до нея и тя му разказа всичко, което бе научила предишната вечер. На купона беше твърде шумно за разговор, а на връщане возиха Лоръл до дома. Веждите на Итън се вдигаха все повече и повече, докато тя му обясняваше защо Теър не е могъл да убие Сътън.

— Чакай да видя дали съм разбрал всичко — каза Итън, след като Ема завърши разказа си. — В нощта, когато Сътън е умряла, някой друг е ударил Теър с нейната кола.

Ема кимна.

— Със сигурност не го е блъснала Сътън. Сигурно някой е взел колата й и след това я е зарязал в пустинята. Може би същият човек се е върнал и е убил Сътън.

— И кой е бил той?

— Не знам. Исках да попитам Теър, но това може би щеше да изглежда подозрително.

Внезапен полъх на вятъра разклати звънчетата над вратата и Итън потръпна стреснато, което накара Ема да се усмихне.

— Страх те е от малко вятър? — подразни го тя.

— Много смешно — отвърна Итън и погледна към моравата. — Страх ме е, че който е убил Сътън, все още се мотае наоколо — прошепна той.

— Знам — каза Ема и настръхна въпреки горещината. — И мен.

Итън смръщи чело.

— Щом не е Теър, кой би могъл да бъде? Всички следи сочеха към него. Той бе идеалният заподозрян. И аз продължавам да смятам, че е опасен.

Ема сви рамене.

— Макар да създава проблеми, той не го е извършил. Предполагам, че ще е прекалено да се надявам, че убиецът е напуснал града? От бала не съм получавала никакви съобщения от него или нея.

— Може би. — Итън кръстоса крак върху крак и стрелна Ема с поглед. — Но нещо ми подсказва, че това е твърде хубаво, за да е истина. Който го е извършил, все още е някъде наблизо. И ако искаш да откриеш истината, аз съм готов да ти помогна.

— Със сигурност — прошепна Ема. Тя облегна буза на рамото му. Той я целуна по челото и тя леко изви глава, за да го целуне. Итън отвърна на целувката й, прегърна я през кръста и я притисна към себе си. Пръстите му очертаха овала на лицето й, докосвайки меката й коса. Той я целуна силно, устните му прилепваха идеално към нейните и Ема си пожела времето да застине. Никога не бе имала истински приятел, а сега имаше нещо — някой — по-страхотен, отколкото би могла да си представи.

В алеята влезе кола, която ги накара да се откъснат един от друг. Вратата на синьото БМВ се отвори и навън излезе Теър. Ема усети как тялото на Итън се стяга.

— О! — каза Ема. — Здравей, Теър. — Както правеше той тук? Нали сутринта й беше казал, че господин Мърсър го е предупредил да стои надалеч?

— Не ми позволявайте да ви преча — каза Теър със саркастичен глас, скръстил ръце на гърдите си.

Той прекоси бавно предния двор. Макар и накуцвайки, тялото му излъчваше вродена самоувереност.

— И така. Как е?

— Просто си говорим.

— Ние? — Бледите очи на Теър се отместиха встрани. Когато Ема се обърна, тя видя, че Итън бързо се отдалечава от верандата. Чакълът изскърца под маратонките му, докато тичаше към колата си.

— Итън? — извика Ема. — Къде отиваш?

Итън се отдалечи, без да отговори. Изглеждаше така, сякаш се притеснява, че не може да се махне достатъчно бързо. Докато се качваше в колата, ключовете подрънкваха в ръката му. Той натисна газта и след секунда вече го нямаше.