Нито в двореца на баща му, нито тук беше виждал някой от връстниците му да бъде подлаган на подобно мъчение.

Щом се оплачеше на майка си, че не иска да ходи на лов с кафтан, тя имаше готов отговор:

– Не е редно, степно цвете мое. Ти не си дете, а наследник на султана.

Цвете! Степно цвете! А нима е редно да наричаш наследник на султана "степно цвете"! Сигурно това са били първите думи на майка му към него. Откак се помнеше, все така го наричаше. "Аз съм полско, а ти – степно цвете" – повтаряше тя.

Всеки път, когато Джем искаше да направи нещо интересно, например да отиде на лов за мечки, всички възпитатели, служители и прислужници гракваха в един глас:

– На лов за мечки? Господарю, та вие сте още дете!

Нощем Джем се терзаеше какъв е: потомък на султана или дете. Не се смяташе за султански наследник. Ако беше такъв, думата му трябваше да се слуша. Но и дете не беше. Нима е редно едно дете да се облича по този начин, да бъде преследвано от цяла армия възрастни, които се разкрещяват "Недейте, господарю!", "Ще паднете, господарю!", "Спрете, господарю!" всеки път, когато тичаше и лудуваше или се опитваше да покаже смелостта и ловкостта си. Джем искаше да бъде свободен. Поне в любимата си планина. Да язди, да преследва елените и да опъва лъка. Но ето че не можеше да го стори.

Една вечер промълви пред майка си:

– Чувствам се като пленник.

– Шшт! – опита се тя да го накара да млъкне.

Но Джем нямаше намерение да мълчи тази вечер.

– Ако не бях наследник на султана, щях ли да мога да правя каквото си искам?

Майка му втренчи в него сините си очи.

– Да се обличам както искам, да ходя където поискам, а щом ми хрумне – да яхна коня си и сам да обикалям планините надлъж и нашир.

Майка му направи знак да мълчи, като постави пръст пред устните си.

– А вие бихте ли дошли в тази планина по своя воля, ако не бяхте моя майка?

Тя, която винаги имаше готов отговор за всичко, този път замълча и сведе глава. Синът ѝ сам се досети за отговора. Не би дошла!

Джем я погледна изпитателно.

– Кажете – заговори той, запъвайки се, – ако не бях престолонаследник, нямаше ли да съм по-щастлив, по-свободен?

Майка му се огледа дали някой не подслушва разговора им и прошепна:

– Не знам. Сигурно щеше да си.

– Добре! Тогава не искам да съм престолонаследник. При първа възможност ще говоря с баща ми Тя го погледна уплашено.

– На един наследник на султана не подхожда да говори такива неща!

Джем дори не ѝ беше разказал за гласа, които чуваше от няколко месеца. Гласът в главата му. Той бе толкова ясен, толкова жив и осезаем, сякаш идваше от дълбините на съзнанието му.

– Ела! – зовеше го гласът. – Ела, спаси ме! Тук съм, султански сине. Елааа! Побързай!

Чуваше го почти всяка вечер. Понякога Джем се стряскаше в съня си:

– Кой е? Лала[3], ти ли си?

Нямаше никой.

Джем не бе споделил с никого, че чува гласове. Възнамеряваше да поговори с майка си тази вечер, но като видя уплахата в очите ѝ, се отказа. И да ѝ беше разказал, какво щеше да спечели? Тя със сигурност щеше да отвърне:

– На един султански наследник не подхожда да мисли за такива неща! Нито да чува гласове, нали, юначе мое!

Тогава Джем си каза: "Прав съм. Водя живот, в който е предварително отредено какво да мисля, какво да говоря, как да се обличам. Все едно съм пленник".

Но наближаваше денят, в който пленникът щеше да се разбунтува.

Ловът на сърни и елени вече не му беше достатъчен. Искаше да изпробва лъка си по друго животно.

Вълците не му излизаха от ума. Нощем излизаше на чардака и слушаше воя им. Сякаш му говореха: "Не се възгордявай, принце. Ти си син на султана, но ние сме повелители на планините".

Знаеше, че е детинско да си въобразява такива неща, но не се притесняваше. Нали непрекъснато му повтаряха, че е дете.

Джем обаче смяташе, че вече е пораснал и бе време да се изправи сам срещу вълците. Те бяха храбри животни. Безстрашни. Хитри. Не бяха беззащитни като елените. Готови бяха да убиват. Джем можеше да докаже, че вече не е дете, като се изправи без страх срещу смъртта. Яздеше уверено, упражняваше се с лъка и стрелите. Измина цяла година, откакто го похвалиха: "Вече не сте неопитен, господарю!". Със сигурност не беше неопитен. Нима не уцелваше безпогрешно учебните мишени? Нима сред придворните имаше младеж, който да изпраща стрелите си по-далеч от неговите? Следователно нямаше причина да се бои от вълците. Без да му мигне окото, щеше да извади стрела от колчана, да опъне тетивата на лъка и да се прицели точно… Докато се въртеше развълнувано в леглото, същата нощ Джем реши: "Само така мога да докажа, че съм достоен син на султан Мехмед Завоевателя, а не като внимавам да не ми падне чалмата пред възпитателите…"

Вълците го очакваха. Както и онзи глас. Гласът, който го молеше за помощ. Гласът, който го подканваше да побърза.

– Идвам! – прошепна Джем към гората. – Почакайте, идвам!




Денят на бунта дойде. Ако планът му успееше, Степното цвете щеше да опита вкуса на свободата и да разбере какво е да ловуваш сам.

Сутринта, още преди да се е развиделило, ловната процесия тръгна на път. Най-отпред вървяха следотърсачите. След тях яздеше Джем. На пръв поглед изглеждаше, че той дърпа юздите. Но не беше така. Всеки път, когато се качваше на седлото, от двете му страни заставаха двама слуги. Поводите бяха в техните ръце.

Джем знаеше, че и конят му Шимшек копнее за свобода не по-малко от самия него. Колко пъти бе прошепвал в ухото на жребеца: "Търпение! Скоро ще дойде денят, в който ще тичаме на воля".

И ето че очакваният миг дойде. Днес или щеше да се изплъзне на ловната дружина и да навлезе сам в гората, за да предизвика вълците, или други щяха да му държат поводите, докато е жив.

Джем се обърна и погледна назад, като придържаше чалмата с една ръка. Вдясно зад него яздеха субашията и помощникът му. По-младият от двамата възпитатели на принца, Сюлейман Челеби, беше вляво. Ако можеше да се съди по изражението на лицето му, никак не му бе приятно да бъде тук в този ранен час. Следваха ги трийсетина войници и още толкова коняри и слуги.

За един момент Джем се усъмни, че ще успее да се изплъзне на тази многобройна свита. Беше почти невъзможно, но трябваше да опита. Щом го смятаха за дете, можеше да си позволи една лудория.

Когато наближиха стръмнината, сърцето му се разтуптя до пръсване. Тук пътеката свършваше. Всеки сам трябваше да избира пътя си между дърветата на потъналата в сняг гора. Джем чакаше точно този момент.

Не след дълго между хълмовете и скалите се показа заснеженият северен склон на Къзълкая. Сърцето на Джем заби още по-лудо.

В продължение на много дни беше обмислял бягството си. Щеше да изчака, докато дърветата се сгъстят достатъчно, за да не може ловната свита да го следва плътно в определения строй. Тогава рязко щеше да сръчка Шимшек. Слугите от двете му страни със сигурност нямаше да очакват подобен ход. При резкия скок на животното мъжете щяха да изпуснат поводите и конят щеше да понесе господаря си към свободата.

Джем знаеше, че щом се опомнят, веднага ще хукнат да го преследват. Все пак разчиташе на преднината, която щеше да получи от краткия миг на изненада. Всички щяха да сметнат, че Джем ще навлезе с коня си още по-навътре в гората, но той щеше да се скрие в една известна само на него пещера в подножието на Къзълкая.

Мъжете от ловната дружина щяха да викат и да го търсят известно време, и като не го открият – да се приберат в палата. Джем въобще не се интересуваше как ще се оправдават, че са загубили наследника на султан Мехмед.

Принцът щеше да захвърли чалмата, да покори сам гората и да влезе в битка с вълците. После щеше да се върне победоносно в палата, закачил на задницата на Шимшек труп на вълк. Щеше да хвърли вълчето тяло на земята и да слезе от седлото.




Всичко стана, както го бе намислил. Когато стигнаха до мястото, където клоните на дърветата започваха да се преплитат едни в други, Джем се изправи на стремената и изкрещя: "Дий!".

Шимшек, сякаш очаквал този миг, се изправи на задните си крака. Сред мъжете в ловната дружина настъпи смут, щом копитата на жребеца разцепиха въздуха. От рязкото движение на коня чалмата на Джем падна на земята. Сърцето му се разлудува.

– Хайде, момчето ми! – извика Джем.

Шимшек подскочи и единият от слугите изпусна повода. Жребецът се стрелна напред сред виковете, ругатните и заплахите на мъжете, които се опитваха да го спрат.

– Дръжте го! – дочу се отдалеч гласът на субашията. – Ако изпуснете принца, лично аз ще ви отрежа главите.

Слугата, който яздеше отляво на Джем, все още държеше повода на жребеца. Надяваше се да овладее разлудялото се животно. Джем отпусна леко юздата и сръчка с пети корема на коня. Слугата опита още веднъж да издърпа Шимшек към себе си, но жребецът и Джем вече бяха в плен на устрема.

Най-после бяха свободни. Вятърът размяташе гривата на Шимшек и рошеше буйната черна коса на Джем.

Само след около две минути намериха пещерата. Току се скриха и ловната свита мина покрай тях, хората продължаваха да викат Джем и да проклинат коня му. Докато мъжете разберат, че принцът е тръгнал в друга посока, щеше да е късно. Джем вече щеше да е на място, за което никой не подозира. Там, където го зовяха вълците.


2


Джем се засмя доволно. Погали коня си по врата и гривата. Ослуша се.

– Чуй! – прошепна в ухото на Шимшек. – Чуй вятъра.

Животното наостри уши, сякаш бе разбрало думите на господаря си. Вятърът свиреше в клоните на дърветата.

– Не се чуват никакви гласове. Нито на субашията, нито на конярите и войниците… Напълно сами сме. Само аз, ти и вятърът.

Шимшек изпръхтя доволно.

– Хайде! – подкани го Джем. – да вървим.

Разтърси леко юздите и конят пое с равен ход. Вървяха сред дърветата, опиянени от свободата. Джем загуби представа за време. Погледна към небето, за да се опита да отгатне колко е часът. Клоните бяха толкова гъсти, че над себе си видя само мрак.

Свечеряваше ли се? "Не! – помисли си Джем. – Това не е вечерен здрач. Клоните са толкова гъсти, че не пропускат и един слънчев лъч."

Но така ли бе в действителност?

Час ли мина, откак се изплъзна на свитата, или два? Джем се зачуди накъде е Къзълкая. Огледа се наоколо. Нищо не се виждаше. Клоните скриваха върха. Как щеше да намери обратния път?

– Обратният път ли? – възкликна един глас.

Джем се стресна. Гласът, който чу, беше толкова истински, сякаш някой говореше до него.

Нямаше никой, разбира се. Джем и Шимшек бяха съвсем сами.

– Обратният път ли? – повтори същият непознат глас.

Джем беше убеден, че не си говори сам. Гласът идваше от гората и се чуваше съвсем ясно.

– С празни ръце ли ще тръгнеш да търсиш обратния път?

Гласът казваше истината. Каква щеше да е ползата от бягството му, ако се върнеше в палата, без да е убил вълк? Кой щеше да му повярва, че вече не е дете? Кой би си помислил тогава, че е достоен наследник на баща си и носи завоевателския дух на предците си? Джем трябваше да има доказателство, за да си кажат придворните и възпитателите: "Принцът покори сам планината и уби рижия вълк. Хвърли трупа в краката ни".

Ако Джем се върнеше с празни ръце, бягството му щеше да се окаже пълен провал.

– Добре де – каза си Джем в отговор на гласа. – Какво да правя, като от толкова време яздя, а не срещнах ни един вълк?

Изведнъж го обхвана странно чувство. Не можеше да определи какво бе то. Страх ли? Разтърси рамене. Нямаше от какво да се страхува. Все пак бе син на султан Мехмед Завоевателя. Не знаеше що е страх. И така трябваше да бъде. Тогава какво бе чувството, което го обземаше? Тревога?

Къде ли беше ловната свита? Досега трябваше да са го намерили. Но ето че никой не го викаше по име.

Джем съвсем загуби представа кое време е и къде се намира.

Следваше гласа, който го зовеше, и достигна до непознати части на гората. Стволовете на дърветата сякаш израстваха от самата мъгла. По-лошото бе, че сивата пара постепенно се сгъстяваше и дори клоните вече трудно се виждаха. Скоро съвсем щеше да ги погълне. Вече беше невъзможно ловците да намерят Джем.

Внезапно принцът дръпна юздите.

– Стооой! – изрече той вяло.