Шимшек закова намясто. От известно време конят пристъпваше едва-едва. Двамата се ослушаха внимателно. Ноздрите на Шимшек се разшириха.

– Какво става, момчето ми? – прошепна Джем на жребеца. – Измори ли се? Да не би да надушваш нещо?

– Не спирай! – призова го отново викът от гората. Този път гласът като че ли идваше някъде отпред. Но там нямаше човек. А може би мъглата го скриваше? Джем се поколеба.

– Продължавай, синко! – Сега гласът се разнесе звънък като камбана. – Не се отказвай! Не спирай! Елааа!

Кой ли го викаше?

– Ела, Джем… Ела, сине… Не се отказвай. Върви. Не спирай!

Джем подкара отново коня си. Шимшек направи две крачки и спря. Вдигна глава и се ослуша, започна да души въздуха. Не обърна внимание на командата на Джем да продължи напред. Риеше снега с предните си копита. Започна да пръхти, наостри уши и неспокойно разтърси глава.

Шимшек бе чул нещо. Уплаши се от нещо.

Джем погали коня, за да го успокои. Тогава до него долетя страшният вой:

– Аууу! Аууу!

Страховитият рев, който раздра смълчаната гора, накара Джем да подскочи.

– Вълк! Най-после го открих! – пое си той въздух с облекчение.

Обзелият го преди малко страх веднага се стопи. "Не трябва ли сега да се уплаша? – мина му през ума. – Пред себе си имам вълк! А може би дори цяла глутница!"

Всеки друг на мястото на Джем би побягнал. Но той не можеше да избяга. Не му бе позволено. Нямаше да е достоен син на султан Мехмед Завоевателя, ако побегне. Както баща му се бе хвърлил срещу крепостните стени на византийските неверници, възседнал сурия си кон, така и Джем щеше да отнеме душата на вълка, яхнал Шимшек. От месеци мечтаеше за този миг. Бе поел голям риск, за да се случи тази среща.

Тъмата и мъглата скриваха всичко от взора му, но Джем знаеше, че вълкът е там някъде, сред дърветата.

Пришпори отново Шимшек. Конят се възпротиви. Изправи се на задни крака и изцвили.

Вълкът нададе още по-страшен вой:

– Аууу!

Джем целият настръхна. От страх Шимшек отново се изправи на задните си крака и размаха копита във въздуха. Джем усети, че започва да се плъзга по гърба на животното. Ако паднеше и конят му избягаше, беше обречен. Знаеше толкова истории за изядени от вълци хора. Сега разбра каква е ползата от упражненията и тренировките по езда. Хвана се здраво за юздите и ги дръпна с всичка сила, без да обръща внимание на болката в мускулите си, както и на отчаяното цвилене и пръхтене на Шимшек.

Но ето че се случи нещо съвсем неочаквано.

Внезапно мъглата се вдигна. Клоните на дърветата се разтвориха и Джем се озова на една поляна. Там стоеше някакъв дервиш, а зад него риж вълк с огнени очи.




Дервишът като че ли не подозираше, че зад гърба му стои страшен звяр. Лицето на стареца бе озарено от ярка светлина. Имаше дълга до гърдите брада. На главата си носеше висока плъстена шапка, омотана със зелен шал. Стоеше с протегнати към небето ръце и гледаше Джем. Сякаш го очакваше.

Принцът отново чу онзи глас:

– Най-сетне дойде, чедо… Пристигна при мен.

Невероятно! Старецът дори не помръдваше устни, но Джем бе убеден, че чува неговия глас. Той ли бе човекът, който го зовеше от толкова месеци?

Вероятно бе някой светец.

Изведнъж Шимшек се успокои. Наведе глава и започна да рие земята с предните си копита. Явно и той като ездача си се готвеше за битка.

Джем сякаш загуби дар слово. Искаше да каже нещо, но не можеше.

"Старче, зад гърба ти има вълк!" – мина му през ума, но думите не излязоха от устата му.

Дервишът стоеше, протегнал ръце към небето. Заливаше го мека светлина. Джем не можеше да определи откъде идва тя. Нима това са слънчеви лъчи? Та нали е почти тъмно?

Веждите и миглите на стареца бяха бели като снега. Лицето му излъчваше непоклатимо спокойствие. Усмивката му вдъхваше увереност и щастие.

Въпреки надвисналата опасност, Джем се почувства спокоен и на сигурно място.

– Добре дошъл, султански сине! – закънтя гласът в главата му. – Имам да ти казвам важни неща.

– Дядо! – успя най-после да продума Джем. – Вълк!

Старецът явно не го разбра или не го чу.

Вълкът крадешком се промъкваше към дервиша. Внезапно спря. Вдигна глава и впери поглед в Джем.

"Точно като в приказките!" – помисли си принцът.

"Дяволът надява вълчата кожа и така идва в нашия свят. Затова в очите на вълка горят пламъците на ада" – все това му разказваха. Не го вярваше. Сега за пръв път в живота си се изправяше лице в лице с вълк и видя как святкат зениците в очите на звяра.

Пламъците на ада!

Значи самият дявол с остри като кинжали зъби се промъкваше зад гърба на светлоликия старец.

– Зад теб има вълк! – извика Джем, или поне му се стори, че извика.

– Пред мен си ти, султански сине!

"Боже – помисли си Джем, – та той говори на мен!"

Но сега не беше време за разговори. Рижият вълк се готвеше за нападение.

Джем бързо посегна към колчана. Изтръпна от ужас. Имаше една-единствена стрела. Конят се изправи на задните си крака. Друг на мястото на Джем щеше да падне. В същото време вълкът бързо приближаваше дервиша. Всеки момент щеше да скочи. Джем осъзна, че няма право на грешка. Ако не уцелеше звяра, и дервишът, и той щяха да намерят смъртта си.

– Не се колебай, султански сине! – звънна гласът в главата му. – Не се бави! Направи, каквото си намислил!

С едно движение постави стрелата в лъка. Опъна тетивата. Прониза безпогрешно гръкляна на хвърлилия се към стареца звяр.

Стенещият дявол се стовари в краката на дервиша.




– Успя! – усмихна се дервишът. Този път устните му помръдваха и гласът му вече не отекваше като камбана в главата на Джем. – Дойде, откри, уби! Спаси ме! Време е за отплата!

– Отплата ли?

– Да, отплата, султански сине! Ще ти дам безценен съвет.

– Знаеш, че аз съм син на султана, а ти кой си?

– Не е важно кой съм – усмихна се старецът. – Важно е ти какъв ще станеш. Или какъв няма да станеш.

– Нищо не разбрах от тези недомлъвки. Как ме викаше толкова отдалеч? И какво означават думите ти? Какъв е смисълът от този безценен съвет, като е забулен в мистерия.

– Времето е малко, имам да ти казвам много. Не допускай високомерието и честолюбието в сърцето си! Не позволявай на алчността и егоизма да те заслепят и покварят.

Очите на стареца станаха прозрачни като лед. Тръпки побиха Джем.

– Не се поддавай на жаждата за власт! Не поглеждай към престола!

Престолът ли? Джем се разсмя. Очите на стареца върнаха нормалния си вид. На лицето му отново се изписа благото изражение.

– Не се тревожи, старче. Далече съм аз от престола, а и престолът е далеч от мен. Нима не знаеш, че имам двама по-големи братя? Дори не ми е хрумвало, че някога може да дойде и моят ред.

– Чудесно! – въздъхна старецът. – Дяволът обаче нашепва в човешкото ухо какво ли не! И ти, като всеки раб божи, не си безгрешен. Сатаната е готов да се възползва от всяка възможност. Ще те отклони от правия път, ще замъгли разума ти, ще ти каже, че правото е твое. Знай, султански сине, че правото е в ръцете на Аллах! Той решава на кого да го даде. Последният ми съвет е: Не допускай дяволът да те изкуши!

Дервишът рязко се обърна и започна да се отдалечава. Сякаш не вървеше, а летеше. Отдалечи се от поляната сякаш за миг.

– А ако допусна? – провикна се Джем. – Това не ми каза. Какво ще стане, ако дяволът ме изкуши?

Дервишът рязко се обърна. С тоягата си посочи трупа на звяра.

– Вълкът ще се върне!

И изведнъж всичко се промени. Дервишът се изгуби между дърветата. Тъмата и мъглата отново се спуснаха над гората.

Ако не беше мъртвият вълк на земята, Джем щеше да си помисли, че всичко е било само сън.

Постоя неподвижно още няколко мига. Внезапно чу викове:

– Господарю!

"Идват! – зарадва се Джем. – Намериха ме!"

– Господарю! ... Къде сте?

Джем разпозна гласа на възпитателя си Сюлейман Челеби.

– Ако не го намерите, всички ще останете без уши! – заплашваше субашията.

– Тук съм! Ето тук!

Сън, кошмар или реалност – каквото и да беше преживял Джем току-що, вече му се искаше да свършва.

На поляната се изсипаха цяла сюрия обезумели от тревога мъже.

Сюлейман Челеби пръв се спусна към Джем. Веднага зад него приближаваше субашията.

– Господарю, уплашихте ни! За миг помислихме, че сме ви изгубили.

Джем не успя да прикрие учудването си. За какъв миг говореха, та той броди сам из гората в продължение на часове

– От колко време ме търсите? – запита Джем.

Сюлейман Челеби, субашията и помощникът му се спогледаха.

– Не много! – отвърна субашията. – Иманяма няколко минути.

После погледът му падна върху убития вълк.

– Господарю! – възкликна субашията. Скочи от седлото и отиде до вълка. – Та това е вашата стрела!

Обърна се към ловците:

– Вижте! Стрелата на принц Джем. С един изстрел е убил вълк. Истински син на султан Мехмед Завоевателя. Вижте и запомнете! Макар да е още дете, вече си личи, че е достоен наследник на нашия повелител.

Помощникът на субашията не остана по-назад с похвалите:

– Прикрепете трупа на вълка за коня на принца. Нека всички в палата видят с очите си какъв силен момък е нашият господар! Нека се знае, че малкият син на всемогъщия ни султан е истински храбрец!

Ловната процесия пое с възхвалителни възгласи.

Шимшек не беше направил и пет крачки, когато Джем съзря Къзълкая.


3


Кастамону, зимата на 1472 г. Резиденцията на принц Джем

Знамената на султан Мехмед Завоевателя и санджакбея принц Джем плющяха едно до друго на вятъра.

Върхът на крепостта отсреща беше забулен в мъгла. Това не бе добър знак. Приближаваше буря. Скоро вятърът щеше да донесе черни облаци и да настане истински ад. Винаги така ставаше.

Първо се събираха облаци над крепостта. После фъртуната се развихряше. Виеше и съскаше като хиляди влечуги в продължение на часове. Накрая внезапно спираше и тогава се възцаряваше пълно безветрие. Над Кастамону се спускаше неземна тишина. Никак не му се нравеше този покой. В него имаше нещо злокобно. Сякаш дебнеше опасност… Предателство… Смърт Не след дълго щеше да дойде и снегът. Той щеше да покрие планини и равнини и да превърне обитателите на палата в пленници. Щом натрупаше сняг, нито човек можеше да дойде дотук, нито пиле да прехвръкне. В планината оставаха да бродят само вълците.

Бе дошъл в тези отдалечени места по задължение. Когато прогласиха малкия син на султан Мехмед Завоевателя за управител на санджак Кастамону, и той, Сюлейман Челеби, трябваше да го последва като негов възпитател.

Сюлейман Челеби не одобряваше тази османска традиция във възпитанието на принцовете. "Каква власт можеш да повериш в ръцете на едно десетгодишно дете? – ядосваше се наум. – Защо пращаш деца, които и една стъпка не правят без одобрението на възпитателите си, да управляват някоя отдалечена област?"

Напразно се измъчваше с разсъждения по тази тема. "Стига вече! – мислено си заповяда той. – Нима съм по-умен от султан Мехмед? Такъв е редът в османската династия и толкоз. Принцовете да стоят далеч от столицата. Даже и да разбера защо изпращат момчетата далеч от султанския двор, каква полза?"

Всъщност той много добре знаеше каква бе причината. Страхът. Султанът се боеше от собствените си деца. Страхуваше се да не се повтори отново нещастието, което сполетя османците след смъртта на Баязид Йълдъръм[4]. Измислиха тази предпазна мярка, за да предотвратят борбите за престола между братя, племенници, чичовци и вуйчовци, ако държавата внезапно остане без предводител.

На все още невръстна възраст изпращаха принцовете в някой отдалечен санджак под претекст, че трябва да изучават и упражняват изкуството на управлението на държавата под ръководството на опитните им възпитатели. Истината обаче бе друга. Властелините се бояха, че в столицата принцовете могат да възприемат някои опасни идеи и да посегнат към престола.

Властта изкушава онзи, който е близо до нея.

Нима Сюлейман Челеби имаше вина за това? Но като възпитател на един от принцовете вече четири години бе принуден да се свива в стария палат на Исфендяроглу Исмаил в подножието на планината Кюре.