Би разпознала това лице при всякакви обстоятелства.

Скочи от леглото и се втурна към телевизора… като че това щеше да помогне. На екрана се появи картината на красива гостна стая, последвана от панорамни кадри от парка около бяла плантаторска къща. Говореха за специално предаване на живо… По време на което щяха да се опитат да покажат призрака на активист от Гражданската война, за когото имаше безброй твърдения, че все още броди из коридорите и земите на имението, в което някога беше живял.

Отново се заслуша в коментарите, като отчаяно се опитваше да разбере къде е въпросното имение. Вероятно би могла… Съвсем близо до Чарлстън, Южна Каролина. Там се намираше. Отстъпи назад, прасците й се блъснаха в леглото и тя седна. Първата й мисъл беше да отиде на място и да провери дали става въпрос за бившия й любовник или за истински призрак. Или пък просто някой амбициозен телевизионен продуцент вдигаше прекалено много шум.

Но логиката надделя над първоначалния й импулс. Последния път, когато беше видяла Мърдър, той й даде ясно да разбере, че не желае да има нищо общо с нея. Само защото образът върху някакво старо маслено платно прилича на него, не означаваше, че той се е настанил във въпросното имение и се прави на Каспар.

Макар че портретът си го биваше. А и да тероризира хората беше съвсем в негов стил.

По дяволите… Тя му желаеше всичко най-добро. Наистина беше така. И ако не беше убедена, че ще е точно толкова добре дошла, колкото и тайната, която бе пропуснала да сподели с него в началото на връзката им, би предприела пътуването. Но понякога най-доброто, което можеш да сториш за някого, е да стоиш настрана от него. Той имаше адреса на къщата й при река Хъдсън. Знаеше къде да я намери.

Боже, надяваше се наистина да е добре.

Почукването на вратата я накара да вдигне глава.

— Хей — подвикна тя.

— Това значи ли, че мога да вляза? — прозвуча плътен мъжки глас.

Тя се изправи на крака и се намръщи, като си помисли, че със сигурност не звучеше като доген.

— Да, отключено е.

Вратата се отвори със замах, за да разкрие… ракла-куфар. Ракла-куфар за дрехи. Стар модел ракла-куфар „Луи Вюитон“. И тя предположи, че онзи, който я държеше в ръцете си, беше брат… ако се съдеше по ботушите и кожените панталони, които се виждаха под товара му.

Освен ако Фриц не беше заменил обичайното си облекло с нещо от гардероба на Ви. И не беше качил петдесет килограма.

Раклата се снижи достатъчно, че да разкрие лицето на Тормент. Братът имаше сериозно изражение, но той по начало не беше от най-жизнерадостния тип… И предвид всичко, случило се в живота му, едва ли някога щеше да бъде.

Той прочисти гърло и кимна към намиращото се в ръцете му.

— Донесох ти нещо. За церемонията.

— Ами… С Джон не сме правили списък с подаръците. — Тя го покани с жест да влезе. — В оръжейните магазини май не приемат сватбени поръчки. Но благодаря.

Братът пристъпи през прага и остави раклата на земята. Тя беше висока около метър и половина и широка към деветдесет сантиметра. Изглежда се отваряше по средата.

В последвалата тишина очите на Тормент обходиха лицето й и за пореден път тя имаше странното усещане, че мъжът знае прекалено много за нея. Той се прокашля.

— Обичаят повелява при обвързване семейството на жената да осигури дрехите за церемонията.

Хекс отново се намръщи.

— Аз нямам семейство. Наистина нямам.

Боже, този сериозен и изпълнен със знание поглед наистина я плашеше… Симпатската й същност излезе наяве, за да проучи емоционалната му решетка, преценявайки, претегляйки.

Добре. В това нямаше никаква логика. Дълбоката тъга, гордостта и радостта, които изпитваше… биха били разбираеми само ако я познаваше. А доколкото й беше известно, те бяха чужди един за друг.

За да открие отговора тя се опита да проникне в съзнанието и спомените му… Но той я блокираше и не я допускаше в главата си. Вместо да долови мислите му, тя видя единствено сцена от „Годзила“.

— Какъв си ми ти? — прошепна.

Братът кимна към раклата.

— Донесох ти нещо… което да облечеш.

— Добре, но повече ме интересува защо го правиш. — Казаното със сигурност прозвуча като проява на неблагодарност, но добрите маниери открай време не бяха силната й страна. — Защо изобщо те интересува?

— Конкретните причини не са от значение, но са напълно достатъчни. — В превод това означаваше, че не възнамерява да навлиза в подробности. — Ще ми позволиш ли да ти ги покажа?

При обикновени обстоятелства тя щеше да откаже директно, но денят не беше обикновен и тя не се намираше в обичайното си настроение. И имаше странното усещане, че блокирайки съзнанието си, той предпазваше нея. Не искаше да узнае за събития, които биха могли да я разтърсят до дъното на душата й.

— Да. Добре. — Тя скръсти ръце пред гърдите си и се почувства неловко. — Отвори я.

Ставите на брата изпукаха, когато той коленичи пред раклата и извади от задния си джоб месингов ключ. Чу се изщракване и той освободи ключалките в горния и в долния край, а после застана зад раклата куфар. Но не я отвори. Вместо това пръстите му я докосваха с нежност… А емоционалната му решетка почти се срина заради болката, която изпитваше.

Загрижена за психическото му равновесие, тя вдигна ръка, за да го спре.

— Почакай. Сигурен ли си, че…

Той дръпна двете вратички и отвори широко предната част на раклата… Метри червен атлаз… От вътрешността й се изсипаха метри кървавочервен атлаз и се разстлаха върху килима.

Истинска рокля, предназначена за церемония по обвързване. Такава, която се предаваше от жена на жена. Рокля, която би накарала дъха ти да спре, дори да не си падаш по момичешки глупости.

Хекс стрелна брата с очи. Той не поглеждаше към подаръка, който й беше донесъл. Погледът му беше впит в срещуположната стена на стаята, а лицето му излъчваше примирение, като че ли това, което правеше, го убиваше.

— Защо ми я даваш? — прошепна тя, разбирайки какво й е донесъл. Знаеше малко неща за брата, но беше наясно, че неговата шелан е била убита от врага. И това очевидно беше роклята на Уелесандра от тяхната церемония. — За теб е истинска агония.

— Защото всяка жена трябва да облече подходяща рокля в този важен за нея момент. — Отново му се наложи да прочисти гърлото си. — Тази рокля е обличана за последно от сестрата на Джон, когато се обвърза с краля.

Хекс присви очи.

— Значи е от Джон?

— Да — отговори той дрезгаво.

— Лъжеш ме… без да искам да те обиждам, усещам, че не ми казваш истината. — Тя погледна надолу към червения атлаз. — Невероятно красива е. Но не мога да разбера защо си тук и ми предлагаш да я облека… По емоциите ти разбирам, че тя представлява нещо много лично и дори нямаш сили да я погледнеш.

— Както вече казах, имам причини за това, но би било… чудесно да се обвържеш, облечена в нея.

— Защо е толкова важно за теб?

Бяха прекъснати от женски глас.

— Защото той беше там от самото начало.

Хекс се обърна. На прага, в рамката на вратата, стоеше облечена в черно фигура с качулка на главата и първата й мисъл беше, че е Скрайб Върджин… Само че изпод робата не струеше светлина. Втората хрумнала й мисъл беше, че решетката на тази жена… представляваше копие на нейната собствена.

Бяха направо идентични.

Фигурата се приближи, накуцвайки, и Хекс усети как се препъна, вървейки заднишком, и се блъсна в нещо. Политна и се опита да се задържи за леглото, но не успя и падна на пода. Решетките им бяха напълно еднакви не по отношение на емоциите, а в самата си структура. Еднакви… Като на майка и дъщеря. Жената посегна с ръце към качулката си и бавно вдигна плата, покриващ лицето й.

— Мили… боже.

Възклицанието се откъсна от устата на Тормент и гласът му накара жената да извърне към него оловносивите си очи. Тя се поклони бавно.

— Тормент… син на Харм. Един от моите спасители.

Хекс отбеляза разсеяно, че братът потърси опора в раклата пред себе си, като че коленете му бяха решили да си вземат непредвиден отпуск. Но повече я вълнуваха чертите върху разкрилото се пред нея лице.

Бяха толкова подобни на нейните, малко по-закръглени и деликатни… По-деликатни със сигурност… Но костната структура беше същата.

— Майко… — произнесе Хекс, останала без дъх.

Очите на жената се насочиха обратно към нея и тя заоглежда лицето й с интерес.

— Няма съмнение… красива си.

Хекс докосна бузата си.

— Как…

Когато се намеси настоятелно, гласът на Тормент изразяваше потрес.

— Да… Как?

Жената се приближи още малко, накуцвайки… и на Хекс мигом й се прииска да знае кой и как я беше наранил. Макар че във всичко това нямаше никаква логика… Бяха й казали, че родната й майка е умряла по време на раждането й… Не искаше това тъжно и прекрасно създание, облечено в роба, някога да е било наранявано.

— В нощта на твоето раждане, дъще моя… аз умрях. Но когато се опитах да вляза в Небитието, не ми беше позволено. Скрайб Върджин обаче, при цялата й милост, допусна да потърся уединение от Другата страна и аз останах там в служба на Избраниците и в очакване на… смъртта си. Все още служа на една Избраница и се наложи да дойда тук, за да се грижа за нея. Но… Истината е, че дойдох главно, за да те намеря. Дълго те търсих и се молех за теб в Светилището… И сега, когато те виждам, съм напълно наясно, че има много неща, които се налага да разбереш и да ти бъдат обяснени, както и много причини за гнева ти… Но ако си склонна да отвориш сърцето си за мен, ще съм щастлива да ти покажа… обичта си. Мога да те разбера, ако сметнеш, че е прекалено късно за това.

Хекс примигна. Колкото и нелепо да изглеждаше, не можа да стори нищо друго… освен да попие в себе си огромната тъга на другата жена.

Най-накрая в опит да разбере нещо от случващото се, каквото и да е, тя се опита да проникне в съзнанието на покритата с роба фигура, но не стигна далече. Също както и Тормент, тя я блокираше и беше невъзможно да долови каквито и да е конкретни спомени и мисли. Долавяше някакъв емоционален контекст, но не и подробности. Знаеше обаче, че жената казва истината.

И въпреки безбройните случаи, в които се беше чувствала изоставена от онази, която й бе дала живот, тя не беше глупава. Като се имаше предвид какъв бе баща й, не можеше да се предполага, че обстоятелствата около зачеването й са били щастливи.

Ужасяващи беше по-точно казано.

Хекс винаги бе чувствала, че е била проклятие за майка си и сега, когато се беше озовала лице в лице с нея, не изпитваше озлобление към смирената жена пред себе си.

Изправи се на крака и почувства колко покрусен и смаян беше Тормент. Тя самата не изпитваше нещо много по-различно. Но нямаше да обърне гръб на тази възможност… На този дар, който съдбата й предоставяше в нощта на обвързването й.

Тръгна бавно по килима. Когато се приближи до майка си, забеляза, че жената беше много по-дребна от нея, по-ниска и по-крехка по природа.

— Как е името ти? — попита тя остро.

— Казвам се… Ноуан — последва отговорът. — Аз съм Ноуан.

Пронизително изсвирване с уста накара всички да обърнат глави към вратата. Джон стоеше там със сестра си, кралицата, до себе си, а в ръката си държеше малка червена торбичка с надпис „Бижутерия Маркъс Райнхард“. Очевидно не беше ходил да тренира. Беше отишъл заедно с Бет в света на хората… за да й избере пръстен за церемонията.

Хекс огледа събралите се и живата картина, която оформяха: стоящия до раклата за дрехи Тормент, Джон и Бет до вратата, и Ноуан, застанала до леглото.

Щеше да помни този миг до края на дните си. И макар в главата й да се въртяха повече въпроси, отколкото отговори, тя намери у себе си сили да даде отговор на безмълвния въпрос на Джон във връзка с мистериозната й гостенка.