Елизабет Лоуел - Есенен любовник

Леопард и Бъгъл Бой вървяха един до друг по отъпкания от каруците път, който водеше към Ладър Ес. Ездачите им мълчаливо оглеждаха околността за следи от говеда или разбойници, или и от двете.

Денсър и Виксън тичаха на трийсетина метра от двете страни на ездачите, като проверяваха околните долчинки за добитък. Въпреки острото им обоняние досега те бяха открили само няколко крави, но нито едно биче.

Навсякъде покрай конниците се простираше шумолящата, златна трева, която се разнообразяваше от епизодичните зелени петна на боровете. Отделните дървета се сгъстяваха в миниатюрни горички, които ставаха все по-гъсти нагоре по склоновете на планината. Над главите на ездачите небето се издигаше като огромна празна синя купа.

Беше пладне. Есенното слънце хвърляше достатъчно топлина, за да накара потта да се събере по шиите и хълбоците на конете.

Елиса също страдаше от горещината, но избилата пот беше скрита под плътния костюм за езда. Тя дискретно подръпна високата си яка, но гъстите дантели и платът на дрехата й попречиха да усети някакво облекчение. Бавно разкопча едно копче, после още едно и още едно.

Пръстите й се поколебаха над оставащите копчета. Ако разкопчаеше четвърто или пето копче навярно щяха да се покажат дантелите на ризата й. Сигурно щеше да го стори без колебание, ако беше сама.

Но не беше сама. Яздеше заедно с един мъж, който преди малко беше посегнал да я целуне, но беше спрял на един бездиханен и мъчителен момент разстояние.

Погледът в очите му беше нежен и гладен, и същевременно някак объркан. Навярно самият той не беше предполагал, че ще се наведе към нея насред огрения от слънцето двор с желанието да я целуне.

Ако желанието му все още не беше отминало, то той го криеше с похвален успех.

Малко по-късно Елиса се беше появила в плевнята, облечена в красивия си костюм за езда, но той едва й бе обърнал внимание. Поведението му беше такова, сякаш не би й обърнал внимание, дори ако изобщо беше без дрехи.

Тази мисъл успокои Елиса и тя решително избута още едно копче от илика му. Едва ли Хънтър щеше да забележи, че е разкопчала копче или две. Времето беше прекалено горещо, за да се държи както подобава на една истинска дама.

Хънтър, обаче, беше забелязал как Елиса разкопчава жакета си малко по-малко. Беше видял как пръстите й се колебаят на четвъртото копче. Направо му се прииска да изстене, когато накрая забеляза как бавно то също премина към броя на вече разкопчаните. Пръстите на Елиса бавно започнаха да разтриват нежната й кожа там, където се бяха притискали твърдият плат и дантелата.

Хънтър се опита да не мисли какво ли сладко би било усещането да оближе тези следи, точно както Кюпид би измила някое от котенцата си.

Миг по-късно той грубо си заповяда изобщо да спре да мисли за нея. Беше не само глупаво, но и опасно да се разсейва с мисли за Елиса.

Поне толкова опасно, колкото желанието му да я целуне, преди още прахът от конете на разбойниците да се е слегнал.

После си напомни, че всъщност не я беше целунал. Просто я беше доближил на такова малко разстояние, че Елиса отначало се бе изненадала, а след това се бе предала на желанието му.

Хънтър знаеше, че трябваше да бъде признателен на Мики, който бе излязъл от бараката тъкмо навреме, за да предотврати целувката.

Но не беше.

Напротив, беше готов с радост да одере момчето с тъп нож и после да закачи кожата му да съхне в плевнята.

Елиса предпазливо погледна настрани към Хънтър. Беше усетила, че той тръгва с нея без желание. Всъщност едва ли би искал да язди с когото и да било. Думата „безразсъдно“ се чу няколко пъти от устата му, докато тя оседлаваше Леопард.

Единствено когато тя взе оръжията си от къщата той я погледна с одобрение. Елегантната златна и сребърна украса по цевите на карабината и на ловджийската пушка естествено го накараха да се намръщи, но доброто им състояние и точният им мерник го бяха смекчили.

— Имали ли сте досега неприятности с водните запаси? — попита я Хънтър.

Остро зададеният въпрос сепна Елиса.

— За говедата или за къщата? — попита тя.

— И двете.

— Животните не са проблем. Покрай цялото подножие на планината е пълно с извори, които не пресъхват дори в най-сухите години.

— Ами ручеят, който минава покрай къщата?

— Досега не се е случвало да пресъхне, но… — Елиса млъкна изведнъж.

Изобщо не й се искаше да изброява поредицата от несполуки и лош късмет, които преследваха Ладър Ес, откакто се беше върнала от Англия. Сигурно щеше да прозвучи като че ли се вайка — подробност, която Хънтър не би пропуснал да й посочи.

— Но? — нетърпеливо я подкани Хънтър.

— Имахме някои други проблеми — призна тя.

— Напоследък ли?

Елиса кимна.

— Хайде, изплюй камъчето — отново я подкани той. — Какво се случи?

— О, дребни неща. Едно от дългорогите говеда падна в резервоара и се удави.

Очите на Хънтър се присвиха в тесни цепки.

— Кога?

— Преди да започне да се топи снега. Закъсняхме със събирането на говедата, защото се забавихме доста, докато успеем да почистим всичко и отново да оставим водата да се събира.

— Имали ли сте проблеми след това?

— С резервоара ли? Не. Водата е чиста.

Следващите няколко минути двамата останаха мълчаливи.

Елиса нямаше нищо против. Бързо бе научила, че Хънтър е човек на дългото мълчание и малкото думи.

Освен това тихата песен на вятъра в тревата, ритмичното чаткане на конските копита и подсвиркването на косовете откъм блатото доставяха на Елиса много по-голямо удоволствие, отколкото един безсмислен разговор.

Виксън дотича само на няколко метра от тях и ги погледна с очакване.

— Говеда ли е подушила? — попита Хънтър.

— Не. Ако бяха говеда, щеше да ги подкара към нас.

Елиса подсвирна кратко. Виксън се завъртя и се затича към следващата долчинка, доста по-напред от ездачите.

— Бива си го кучето — подхвърли Хънтър.

— Мак и мама обучаваха всички кучета. Мак се кълнеше, че всяко едно от тях се равнява на петима мъже, когато трябва говедата да се прибират от долчинките или върбалаците покрай блатото.

Мисълта за майка й и за Мак прогони спокойното настроение и доведе тъгата.

Хънтър го забеляза и си помисли, че щеше да бъде по-добре, ако не беше питал за кучетата. А след това се ядоса сам на себе си, че изобщо бе проявил загриженост за Елиса.

Нетърпеливо си напомни, че тя изобщо не беше момиченце с коса, сплетена на плитчици. Във всеки случай беше дошъл тук, за да се разправи с братята Кълпепър, а не за да утешава сирачетата.

По-добре беше да започне да мисли като надзирател на Ладър Ес и да прогони от главата си натрапчивия образ на собственичката му.

— Колко говеда открихте при пролетното преброяване? — внезапно попита Хънтър.

— По-малко от сто. Мъжете започнаха да попадат на засади. Само за една седмица от всичките работници на Ладър Ес останаха само Мак, Мики, Лефти и Гимп. А после убиха и Мак.

— Опитвал ли се е някой да прекъсне водата към къщата на ранчото?

Елиса го погледна изненадано. Замислено прехапа долната си устна.

— Водата спря на няколко пъти, преди да убият Мак — бавно отвърна тя.

— Открихте ли някакви следи?

— Мак не ми каза дали е намерил следи. Просто поправяше счупеното.

— Мак добре ли разчиташе следи?

— Той беше най-добрият ни следотърсач. Тъкмо затова татко го бе довел на запад със себе си. Преди това е бил ловец. После загубил ръката си в един бой с индианците и се заел да работи като фермер.

Хънтър погледна Елиса изкосо.

— Мак — промърмори той. — Това цялото му име ли беше?

— Маколи Джонстън.

— Маколи — усмихна се леко Хънтър. — Баща ми ми е споменавал за един планинец с това име. Негова заслуга са няколко маршрута, които водят оттук до Орегон.

— Това е бил Мак. Звучи странно, но той беше много по-добър фермер от баща ми. Мак познаваше животните. Предпочиташе ги пред хората. Особено пред жените.

— Напълно разбираемо.

Елиса погледна ядосано Хънтър.

Той не й обърна внимание.

— Мак смяташе, че говедата могат да презимуват навсякъде, където бизоните или лосовете успяват да оцелеят през зимата — додаде Елиса.

Хънтър повдигна вежди чак до тъмната периферия на шапката си.

— Чух да се споменава за тази идея в Тексас — рече той. — Някои хора смятаха да откарат говеда на север, но не само за клане, а и за да ги развъждат в Монтана и Уайоминг, а може би дори в Дакота.

— И какво стана?

— Не знам. Те тъкмо събираха стада, за да ги водят към Канзас, когато аз отидох на война.

Хънтър се надигна в седлото и огледа околността с бавен, проницателен поглед. Единственото движение, което забеляза, бяха черно-белите петна на кучетата, които тичаха из тревата и сред боровете.

— Щом дългорогите говеда могат да преживеят зимата в Монтана — продължи Хънтър, — те със сигурност ще успеят да наддадат тегло през лятото. Сигурен съм, че мястото е добро за отглеждане на говеда.

— Нашите говеда се справят добре със зимните студове.

— Но тук зимата не е така сурова, както в Монтана.

— Не е студено в долината, където се намира къщата. Но нагоре из тези високи каньони става доста студено, а снегът е дълбок.

— Значи оставяте кравите да презимуват по високите пасища? — изненадано попита Хънтър.

— Не сме го правили умишлено.

Елиса дискретно подръпна надолу яката на плътния си костюм за езда, опитвайки се да вкара малко свеж въздух под твърдия плат.

Хънтър погледна само веднъж и побърза да извърне глава, като ругаеше под носа си. Кожата й беше бледа и съвършена като източна перла.

— Някои от най-дивите говеда остават тук през цялата година — поясни Елиса. — Едно от тях е един злобен стар шарен бик, рогата на който имат разстояние близо два метра между върховете си.