— През цялата година казваш, а? — замислено подхвърли Хънтър.

Елиса кимна мълчаливо.

— Проклятие — промърмори той.

Тя се разсмя, привличайки към себе си погледа на Хънтър.

— Мак го наричаше с това име — Проклятие — обясни Елиса. — Отдавна щеше да го е застрелял, но татко не даваше. Той обичаше опаките, опасни животни.

— Струва ми се, че ще е добре да изпратим Проклятие на армията.

— От това добиче чакай само неприятности. Ако сложиш в едно стадо Проклятие, всичките животни ще се втурнат да бягат панически. Оставиш ли го на мира и той не те закача. Всъщност…

Елиса млъкна по средата на думата, възпряна от един рязък жест на Хънтър. Той спря Бъгъл Бой на място. Елиса понечи да го попита какво не е наред, после премисли и замълча.

Хънтър се ослушваше с онази напрегната неподвижност, която Елиса за първи път бе забелязала у него, когато го бе видяла да излиза от мрака пред верандата предишната вечер. После той бавно наклони глава на една страна и я обърна първо на едната страна, после на другата.

След няколко минути Хънтър се намести в седлото си и побутна Бъгъл Бой да тръгва отново.

— Какво стана? — попита Елиса.

— Мисля, че чух нещо — сви рамене той. — Може би е бил само вятърът в онези клисури горе в планината.

Скритата му в ръкавица ръка махна в посока на Рубиновите планини, които се извисяваха от лявата страна на ездачите.

— Събирате ли сено за през зимата? — попита Хънтър.

— Обикновено да. Шотландските и английските крави, които Мак предпочиташе, изобщо не са така добри в търсенето на храна под снега, както дългорогите говеда.

Елиса размърда полата на костюма си с надеждата да вкара малко свеж въздух към краката си. Дрехата прилепваше към тялото й като топъл компрес.

— Но питомните крави дават много повече месо — възрази тя сама на себе си. — Дългорогите говеда са кльощави като елени и два пъти по-диви.

Хънтър се усмихна леко и изхъмка окуражително, за да покаже, че я слуша. Тя говореше, а очите му непрестанно оглеждаха околността.

Елиса продължи с описанието на достойнствата на херефордските говеда, които притежава Ладър Ес. След това спомена по-широко разпространената млечна порода холщайн. Накрая завърши с агресивните дългороги говеда и масивните волове.

Всички те бяха част от добитъка на Ладър Ес. Разнообразието от породи бе дошло на запад заедно с имигрантските кервани. Животните бяха следвали стопаните си, дотам, докъдето се простираше водата, годна за пиене и тревата, годна за паша. После добитъкът биваше изоставян. Някои от тях изяждаха индианците, други лешоядите, трети подивяваха, а част беше отишла в Ладър Ес.

Обширните познания на Елиса за положителните и отрицателните страни на всяка порода говеда изненада Хънтър.

Още по-голяма бе изненадата му от плана й да подобри качеството на добитъка в Ладър Ес. Елиса смяташе да увеличи броя на белоглавите говеда, които даваха повече месо и постепенно да прочисти стадото от млекодойните крави, воловете и неуправляемите дългороги говеда. В плановете й влизаше дори поставянето на огради, които да държат настрана мустангите и подивелите крави.

Хънтър слисано и заинтригувано слушаше мечтите на Елиса. Във времето, когато малцина заселници си правеха труда да събират сено за храна на животните през зимата, Елиса искаше да засажда внесена от Европа люцерна, която беше много по-хранителна от ливадната трева. Освен това имаше идея да напоява не само зеленчуковите лехи и овощната градина, които Ладър Ес вече имаше.

На едно от челните места във списъка й с мечти бяха поставени конете. Елиса искаше да развъжда пъстри коне, които да имат силата и скоростта на Леопард. Смяташе внимателно да огледа кобилите, когато съберяха стадото мустанги за армията. Най-добрите искаше да остави и да ги заплоди от Леопард.

— А какво ще кажеш за жребец като Бъгъл Бой? — попита Хънтър.

— Той е кръстоска между арабски кон и английска кобила, нали? Навярно ирландски ловен кон?

Хънтър само кимна.

— Съвършени крака, широки гърди, мощен, но с елегантни движения — продължи Елиса, като оглеждаше коня на Хънтър.

А също и самия Хънтър.

— Спокойни очи и достатъчно разстояние между тях, където да се побере ум, ако изобщо някога реши да го използва — добави Елиса. — А под всичките тези мускули и инат се крие кротък нрав…

Закачливите й думи внезапно се смениха от изненадан писък. От долчинката на трийсетина метра от тях изхвръкна като шарена лавина един огромен бик.

Привел рога напред, хвърлящ чимове трева и пръст с копитата си на всяка своя стъпка, дългорогият се носеше право към Леопард.

— Бягай! — изкрещя Хънтър.

Елиса силно дръпна юздите на Леопард и заби пети в хълбоците му, като същевременно сграбчи пушката, затъкната в кобура на седлото. Бикът беше толкова близо, че се виждаше бялото на изблещените му очи и накъсаното му дишане.

Ужасена видя, че животното е вече прекалено близо. Нямаше да има време за изстрел. Господи, този бик наистина беше бърз!

Елиса трескаво обърна Леопард и измъкна оръжието от кобура. Вдигна го за изстрел, макар да знаеше, че вече беше прекалено късно.

Бикът вече се беше насочил да ги намушка. Рогата му проблясваха зловещо.

Един след друг изтрещяха три пушечни изстрела, които бяха направени толкова начесто, че прозвучаха като един кратък гръм.

Шареният бик се наклони, направи още една крачка и се строполи в краката на Леопард. Едрият кон залитна, преди да успее отново да стъпи здраво на крака и продължи своя бяг.

Елиса с мъка успя да го спре.

Все още насочил пушката си към добичето, Хънтър насочи с колене Бъгъл Бой към падналия бик. Привикнал на изненадите, шумовете и кръвта на битките, Бъгъл Бой се подчини, макар ушите му да потрепваха нервно, а крачките му да бяха малки и отсечени.

Говедото беше съвършено мъртво. Два от трите куршума бяха преминали през сърцето му.

Хънтър вдигна глава и видя Леопард на не повече от десет метра да приближава със ситни крачки и неспокойни очи. Елиса беше пребледняла, но дулото на пушката й сочеше към падналия бик, без да потрепва.

Очите на Хънтър се плъзнаха като бързи ръце по тялото й, като търсеха някаква следа от нараняване. Не се забелязваше нищо подобно. Изпусна дъх облекчено.

Ако бяха го накарали да се обзаложи за шансовете й при тази стремителна атака на бика, той не би дал дори петаче в нейна полза.

Никога през живота си Хънтър не бе вадил оръжието си и стрелял така бързо. Надяваше се вече никога да не му се наложи да го прави.

Едва ли щеше да има този късмет повторно.

— Нали ти казах да бягаш — дрезгаво каза той.

— Така направих.

— Но не достатъчно надалеч. Ако не бях уцелил…

— Но уцели — прекъсна го Елиса. — Благодаря ти.

Хънтър отново изпусна силно дъх и погледна към падналото говедо.

— Имах късмет — рече той с равен глас.

— Ти си отличен стрелец. Ако не беше толкова бърз бикът щеше да прободе Леопард.

— Или тебе.

— Да — прошепна тя. — Или мене.

Елиса затвори очи, после бързо ги отвори. Щом затвореше очи отново виждаше спускащия се към нея бик и изпитваше повторно неизбежността на удара му и последващата смърт.

— Благодаря ти — повтори тя с треперещи устни.

Хънтър с рязко движение отклони благодарностите й. Беше ядосан сам на себе си, задето така силно желаеше да защити Елиса. Беше ядосан и на нея, задето с всеки дъх, който тя поемаше, го караше да забелязва колко е съблазнителна.

Колкото по-дълго я гледаше Хънтър, толкова по-трудно щеше да му бъде да стои настрана от нея.

С горчивина си помисли, че той сякаш не е онзи човек, който все си повтаряше „парен каша духа“.

Защо му беше толкова трудно да запомни, че Елиса беше една малка кокетка с големи очи, която е готова да съблазни всеки мъж пред очите си?

Нима беше забравил Мики? Та тя почти е била сгодена за него, а сега минава покрай горкия Мики като край мръсен парцал, за да дойде и да флиртува с него.

Защо не си спомняше нищо подобно, когато я гледаше и желаеше с такава сила, че не можеше да мисли за нищо друго, освен за огъня, разпален в кръвта му?

Нямаше отговор на безмълвните, сурови въпроси на Хънтър.

Нито пък имаше облекчение за яростната възбуда, която бе последвала облекчението от уплахата му за Елиса.

— Това говедо не е ли от онези високопланински дългорози, за които ми спомена? — попита Хънтър.

Грубостта на гласа му беше за Елиса също тъй явно предупреждение, както мрачният поглед в очите му.

Хънтър беше бесен.

Елиса погледна към мъртвия бик. На хълбока му се виждаше старо, почти заличено клеймо на Ладър Ес. Под него се виждаше още по-старо, почти неразличимо клеймо.

— Това е Проклетия — изненадано възкликна тя. — Чудя се какво ли го е накарало да слезе от планината.

Хънтър зареди нов патрон в затвора на пушката си. Погледна към обраслата с върби и ниски храсти долчинка, откъдето беше изскочил Проклетия.

— Последвай ме — кратко й каза той. — Стой зад мен и пази тишина, за да може да чуем, ако някой се промъква в храстите.

Хънтър се обърна и фиксира Елиса с погледа си.

— Говоря напълно сериозно. Стой зад мен. Не пришпорвай коня си в галоп, както обичаш да правиш, независимо какво ще се случи.

Елиса вяло кимна.

— Дръж пушката си под ръка — добави Хънтър, докато се обръщаше с гръб към нея. — При близък бой върши по-добра работа от карабината.

Елиса отново кимна. Ръцете й започваха да добиват отвратителния навик да треперят.

Стисна още по-здраво пушката, за да не види Хънтър как силно треперят пръстите й.

Нямаше нужда да се безпокои. Хънтър изобщо не гледаше към нея. В лек тръс той вървеше по следите на бика, стиснал в скута си готовата за стрелба карабина. Не беше трудно да види откъде бе минал бика. Копитата на животното се бяха отпечатали дълбоко в земята от тежестта на стъпките му.

С наострени уши, нервен и предпазлив, Леопард следваше Бъгъл Бой към долината.

Елиса беше също тъй неспокойна както коня си. Наблюдаваше храсталака така, сякаш очакваше от него всеки миг да се втурнат стадо свирепи говеда.

След като навлязоха в долината, стана по-трудно да откриват следите. Пътят беше неравен, обсипан по-често с камъни, отколкото с пръст. По местата, където не достигаше слънчевата светлина се забелязваха петна копринен мъх.

Въпреки това следите бяха достатъчни, за да озадачат Хънтър.

Елиса забеляза изражението му, понечи да го пита какво е привлякло вниманието му, но си спомни предупреждението му да мълчи. С прикрита въздишка тя се отпусна в седлото и се опита да убеди нервите си, че няма нищо страшно.

Хънтър беше също тъй неподвижен, както Елиса, но не защото имаше нужда да се успокои. Беше се съсредоточил върху следите, които виждаше и си мислеше за онези, които не можеше да забележи.

Проклетия или е бил изплашен от нещо или е бил просто един шантав кучи син.

Повечето говеда просто се местеха от пасището до мястото за водопой и обратно, като оставяха криволичещи следи. Проклетия се бе движил целенасочено. Там където бе спирал не си личеше да е пасъл трева. Просто бе тъпкал земята, оставяйки дълбоки следи в пръстта и драскотини по камъните.

Следите на бика изглеждаха така, сякаш се бе борил с някакъв враг. Но онзи, който го бе разгневил, не беше оставил никакви следи.

Лудо ли беше животното или нещо го бе подгонило?

Ако беше вярно второто, кой ли враг бе подгонил бика?

И дали още този враг беше наоколо?

Хънтър се отпусна неподвижно, оставяйки на околните звуци да попият в него.

Вятърът, който духаше и разлюляваше клоните на върбите.

Далечният писък на сокол.

Бърборенето на свраки.

Тихият звън на металните части на юздите.

Шляпането, с което Бъгъл Бой гони мухите с опашката си.

Нищо необичайно. Нищо, което можеше да подскаже на Хънтър защо Проклетия се бе втурнал от долчинката право към Елиса с намерението да я убие.

Може би просто бяха имали лош късмет. Бог му беше свидетел, беше се нагледал на много подобни случки през войната.

Някой добър човек, застанал не където трябва.

Някой добър мъртъв човек.

Никакви коварни интриги или хитри планове, никаква злоумисъл. Просто стигаше малко лош късмет и някой умираше.

Хънтър остана така още минута, заслушан в слабите звуци и необятната тишина на Рубиновите планини.

Лошият късмет беше едно нещо. С него човек не можеше да се бори.

Съвсем друга работа беше лекомислието. Много пъти онова, което наричаха лош късмет беше всъщност проява на лекомислие.

Хънтър не беше лекомислен.

Най-накрая той отново дръпна юздите на Бъгъл Бой. Елиса го наблюдаваше с ясните си, синьо-зелени очи. Макар любопитството й да беше така ясно, както лунното сияние на косата й, тя не каза нито дума.