— Няма нищо, на което да си закача шапката — заяви Хънтър.

— Какво значи това.

— Има много следи, но са оставени само от бика. Предполагам, че те нападна, само защото е изкуфял. Понякога това се случва, особено с биковете.

Елиса изпусна дъх с облекчение.

— Опасявах се, че ще намерим премазано някое от кучетата — каза тя. — Ако бяха открили Проклетия и се бяха опитали да го подкарат към нас, той сигурно щеше да се нахвърли върху им.

Хънтър присви очи. Скочи от гърба на Бъгъл Бой и се приведе към едно влажно петно върху земята. После огледа с особено внимание околните следи.

И не видя нищо, което да заслужава внимание.

Следващите няколко крачки наоколо бяха същите. Следите на бика се различаваха с лекота. Не намираше други следи в отъпканата пръст.

— Е? — додаде нетърпеливо Елиса.

— Повикай кучетата си.

Елиса изсвири три пъти рязко през зъби.

Кучетата се появиха не след дълго. Спряха на няколко метра от тях и внимателно загледаха Елиса.

— Могат ли да вървят по следа? — попита я Хънтър.

— Ако е оставена от говеда — да.

— Изпрати ги по следата на бика.

Няколко минути по-късно конете отново напредваха нагоре по долината, предвождани от кучетата. Движеха се бързо, защото следата беше още прясна.

След по-малко от половин километър покрай следите на бика се появиха отпечатъците от конски копита. Следите от коня бързо се отклониха встрани. Беше невъзможно да се каже кой бе преминал пръв — коня или бика, тъй като пътищата им не се пресичаха.

— Спри кучетата — каза й Хънтър.

Три бързи подсвирквания върнаха кучетата при тях.

Хънтър слезе от коня и огледа внимателно конските следи, които се доближаваха до тези на бика, но не ги пресичаха. Конят беше подкован. Подковите му бяха се врязали в земята от допълнителната тежест на ездач със седло. Бяха следи от дребен кон.

— Познаваш ли тези следи? — попита Хънтър.

— Не. Не съм много добра в разчитането на следи. Мога да различа кон от крава, елен или лос, но това е всичко.

— Явно в английските салони не се обръща особено внимание на умението да се разчитат следи.

— Само дотолкова, че човек да може да намери вратата — отвърна му Елиса.

Усмивката на Хънтър беше достатъчно широка, за да могат белите му зъби да проблеснат под черните мустаци. Въпреки че се бе бръснал тази сутрин, брадата му вече беше набола и чернееше на фона на загорялото му лице.

Хънтър мълчаливо приклекна и огледа отпечатъците от копита. Отбеляза и запомни всяка особеност — рязка на мястото, където копито се бе ударило в камък, по-слаб отпечатък от едната страна, където подковата се бе износила, различни размери подкови на различните копита, склонност към по-силна стъпка с левия преден крак.

Когато най-накрая се изправи, Хънтър беше сигурен, че ще успее да разпознае следите, ако ги види отново. Хвана се за седлото на Бъгъл Бой и се метна отгоре му с бързо, котешко движение.

— Е? — припряно го подкани Елиса.

— Възможно е да е преминал оттук по всяко време след последния дъжд.

— Преди три дни?

— Следите навярно са от днес — поясни Хънтър. — Ръбовете им още не са изсъхнали.

После намести по здраво шапката на главата си.

— Но пък тук е влажно и сенчесто — добави той. — Трудно е да се каже от колко време са. Още по-трудно е да се познае от кого са. Навярно просто е бил някой скитник, който е търсил вода за коня си.

— Значи мислиш, че Проклетия просто е пощурял?

— Случва се понякога, както вече казах.

Елиса изглеждаше облекчена от отговора му.

— Боях се… — започна тя, но замлъкна насред думите си.

— Аз също.

Тя погледна Хънтър с изненада.

— Така ли? — недоверчиво попита Елиса. — Определено нямаше такъв вид.

— Нито пък ти. Цяло чудо е, че Леопард не те хвърли от седлото, като се има предвид как се извъртя и скочи настрана.

— Ако не беше отскочил Проклетия щеше да ни прободе.

Хънтър замълча. Тази картина му се явяваше със смразяваща упоритост, откакто дългорогият беше изскочил от храсталака.

— Е — въздъхна Елиса, — Проклетия беше единственото ни пакостливо говедо, така че подобна случка едва ли ще се повтори.

Хънтър кимна утвърдително, но въпреки това не прибра оръжието си в кобура.

Елиса усети, че отново я обхваща неспокойство. Хънтър явно се боеше от същото, от което се страхуваше и тя самата.

Възможно бе Проклетия да е бил изплашен и подгонен по долината, докато накрая не бе изхвръкнал срещу тях като куршум от пушка.

И подобно на куршум Проклетия можеше да я убие.

8.

— Проклети мухи — промърмори Елиса.

Тя потърка буза в рамото си, за да обезкуражи насекомото, но продължи да дои кравата Сметанка, без да спира. Мухата побръмча още малко наоколо, после отлетя да досажда на конете.

Млякото църцореше в кофата и се пенеше. Сметанка продължаваше да хрупа сено с волско търпение, дори когато я дояха.

Кюпид мъркаше настойчиво и гледаше всяка струйка мляко с алчните си жълти очи.

— Ще си получиш дажбата, коте — успокои я Елиса, — но първо трябва да издоя достатъчно за пудинг и сос, за мляко и сирене.

Елиса доеше ритмично, със затворени очи, опряла буза в топлия хълбок на кравата. Бавно започна да си тананика любимия си валс. Заедно с мелодията в главата й се завъртя представата как танцува с Хънтър.

Може би трябваше да спомене на Пени, че няма да е лошо някой път да потанцуват валс. Хънтър беше готов да направи всичко за нея.

Тази мисъл я накара да извие устни в усмивка. През последните осем дни, откакто Хънтър беше дошъл в Ладър Ес, Елиса беше прекарала много часове на коня в обиколки из земите на ранчото. Само с него.

Нито веднъж той не бе нарушил деловия характер на отношенията им.

Сигурно й се бяха привидели нежността и гладът в очите му в деня, когато Гейлорд Кълпепър бе дошъл да я заплашва и Хънтър почти я бе целунал.

Почти.

Господи, тя изобщо не беше предполагала, че би могла така силно да желае нещо, което никога не бе имала.

Една мечта, това беше всичко.

Но след това, когато миг по-късно бе погледнала в очите му, тя беше разбрала, че желанието й изобщо не беше само мечта. Беше видяла отломките от синьо и зелено, разбити сред живачния блясък на очите му, а покрай тях пламтяха загрижеността и желанието му.

Желанието му да я има.

Споменът спохождаше Елиса също тъй често, както неспокойната топлина, която обливаше тялото й. Няколко пъти се бе събуждала от сънища, които я караха да се изчервява само при спомена за тях. Никога в живота си не бе лягала гола с мъж по този начин.

Освен с Хънтър в сънищата си.

Защо не се опитваше пак да я целуне? Сигурно се досещаше, че тя няма да му откаже. Готова беше да направи всичко, за да привлече вниманието му.

Сигурно трябваше да го спъне, за да я забележи.

Елиса въздъхна и обърна другата си буза към топлия хълбок на Сметанка, напявайки си по-силно валса, за да заглуши кръжащите в главата й мисли. Виолетовата коприна на роклята й проблясваше и гореше като лилав пламък при всяко помръдване на тялото й, дори от дишането й.

Хънтър се държеше безцеремонно с нея и се задяваше нежно с Пени. Но ако се обърнеше бързо към него, Елиса откриваше, че той гледаше не Пени, а нея.

Нея!

Въпреки това не си правеше труда да я ухажва. Точно обратното. Държеше се като същинско копеле всеки път, когато се опиташе да го въвлече в цивилизован разговор.

Може би все още не беше преодолял загубата на жена си, въпреки че това се бе случило преди повече от две години.

Елиса се почуди колко време бе нужно на един мъж, за да бъде готов отново да обича.

За съжаление навярно щеше да му бъде нужно повече време, отколкото щеше да остане в Ладър Ес. Крайният срок за доставката на армията беше съвсем скоро. Ако Ладър Ес успееше да предаде животните навреме, Хънтър щеше да си тръгне.

Елиса го чувстваше така сигурно, както бруталността, която се криеше непосредствено под бавния говор и пресметливите очи на Гейлорд Кълпепър.

А ако Ладър Ес не успееше да изпълни заявката, тогава на Елиса не й оставаше нищо. Дори мечти.

Не трябваше да мисли за това. Мислите нямаше да помогнат. Само работата.

И молитвите.

— Е, нека сега някой да каже, че не си хубава като картина — обади се Мики.

Елиса се сепна и погледна през рамо. Върху носа й падна един кичур коса. Тя нетърпеливо го издуха и погледна младия каубой, който само я дебнеше да излезе от къщата, за да се появи до нея.

Мики се беше облегнал на вратата на яслата. Погледът му, гладен и търсещ, навярно би доставил удоволствие на Елиса, ако го бе видяла в очите на Хънтър.

Но не беше.

С едва прикрита досада Елиса се върна към доенето.

— Какво има? — попита тя. — Отново ли си изгубил бруса? Или този път не можеш да намериш къде си оставил дъгите за новата бъчва?

— Свърших с каците. Кажи му.

Елиса не попита на кого трябваше да каже. Мики не харесваше Хънтър, но беше много предпазлив с по-възрастния мъж.

— Кажи му, че може да ме наеме с надницата на стрелец или си тръгвам на часа.

Без да отрони нито звук Елиса се обърна и издои една струйка мляко към котката. Кюпид отвори уста и хвана течността във въздуха без много да се суети.

— Какво ще кажеш за това? — предизвика я да продължи разговора Мики.

— Какво каза Хънтър?

— Че ще ми каже, преди да е изтекла седмицата.

— Тогава и аз казвам същото.

— А?

Елиса продължи да работи, без да погледне към Мики. Стори й се, че го чу да се отдалечава към вратата на плевнята. Изпусна тиха въздишка на облекчение и продължи да си напява. Най-накрая издои и последната следа от мляко във вимето на Сметанка.

Елиса стана, сложи ръце на кръста си и се изпъна назад. Бавно се протегна. Гърбът я наболяваше от цялата седмица непрестанна езда из Ладър Ес в търсене на крави.

— По дяволите, Палавке, направо можеш да накараш един мъж да седне и да завие срещу луната.

Елиса сепнато се обърна.

Мики все още беше там, облегнат на вратата на обора. Гледаше гърдите й така, сякаш бяха негова собственост.

Елиса ядосано обърна гръб на Мики и оправи шала, който бе завързала, за да прикрие дълбокото деколте на роклята си. По време на доенето шалът се бе изместил настрани и издигащите се извивки на гърдите й издайнически надзъртаха от роклята.

— Е, не бързай веднага да ги скриеш — възрази Мики. — Ако не искаше да ги виждам, нямаше да облечеш тази рокля, нали?

— Ах, ти, нещастно…

Гласът на Хънтър заглуши думите й.

— Мики, ако нямаш друга работа, освен да се облягаш на вратата на обора, можеш да провериш канавките за напояване на зеленчуковата градина.

Мики се изправи така бързо, че залитна. Елиса знаеше, че той беше не по-малко изненадан от появата на Хънтър в плевнята, от нея самата, когато бе открила, че все още стои зад гърба й.

— Не ми се иска да губим от зеленчуковата реколта, само защото си губиш времето в празни приказки с една малка кокетка — продължи Хънтър. — На работа.

— Ама и ти си един егоист — възрази Мики. — Понеже не получаваш нищо, не искаш да дадеш и на другите да се докопат до нещо.

От погледът, който му отправи Хънтър, Елиса я побиха тръпки.

— Погрижи се за градината — тихо изрече Хънтър. — Веднага!

— Ами ако вместо това се метна на коня си.

— Тогава ще те застрелям като конекрадец. Всяка глава добитък наоколо носи клеймото на Ладър Ес.

— Не съвсем — усмихна се злобно Мики. — Напоследък виждам доста коне с клеймото на Слаш Ривър — клеймото на Аб Кълпепър. Направо покрива Ладър Ес като одеяло, а?

— Или се хващай за работа, или се махай от Ладър Ес.

Мики изпсува като моряк и излезе от плевнята, като грабна пътьом една лопата.

— Казах ти да не кокетничиш с мъжете — обади се Хънтър.

Презрението в гласа му смрази Елиса.

А след това я разяри.

— Просто доях червената крава — изръмжа тя.

— Не и когато те видях. Беше се извила на дъга като танцьорка, а гърдите ти… — Хънтър неочаквано млъкна и смени темата. — Престани да ме предизвикваш, Палавке. Обещавам ти, че няма да ти хареса онова, което ще се случи.

Фактът, че Хънтър използваше омразния й прякор разгневи още повече Елиса.

— Ами престани да ме гледаш — рече тя с леден тон. — А ти ме гледаш, Хънтър. Знаеш го така добре, както и аз.

— И ти ме гледаш.

— Да. Защо, тогава, не направиш нещо?

— Не ме ли чу какво казах? Няма да ти хареса.

— По-добре първо опитай.

Някъде в двора се разлая куче. Острият, пронизителен, настойчив звук в миг прати вълна от адреналин из тялото на Елиса. Посегна така бързо към пушката, която бе оставила подпряна в ъгъла на яслата, че насмалко не събори кофата с млякото.