Хънтър бързо протегна ръка и стисна рамото на Елиса.

— Какво си мислиш, че правиш? — запита той.

— Искам да видя какво е разлаяло кучето.

— Стой тук. Аз ще се погрижа.

Елиса понечи да възрази, но размисли и се отказа.

Хънтър кимна одобрително, взе пушката й и излезе в предверието на плевнята. Застана до вратата и огледа внимателно огрения от слънцето двор.

— Е, време беше — каза си той.

С тези думи той излезе с лека стъпка навън. Миг по-късно Мики пристигна от градината, стиснал пушката си в ръка. Хънтър му махна с ръка да се скрие на мястото си и продължи да върви през двора.

Три групички мъже на коне приближаваха къщата. Дрехите им бяха износени и прашни. Подобно на Хънтър неколцина от мъжете носеха останки от конфедерална униформа. Други носеха сините панталони на Северняците.

Останалите бяха облечени в еленови кожи като прерийните ловци или в кожени панталони и широкополи шапки като мексикански каубои. Мъжете от Тексас носеха върху платнените си панталони кожени гащи без дъно, присъщи за хората от онези места. С тях те се пазеха от трънаците при яздене.

Остатъците от прашни сини и сиви униформи бяха размесени равномерно сред трите групи, както карираните и кожените ризи, кожените гащи, памучните и вълнените панталони. Никой не се делеше според принадлежността си към Севера или Юга.

Бившите войници бяха изоставили армията във всяко отношение, освен едно — всички бяха добре въоръжени. Трапери, скитници и войници носеха оръжията с еднаква неосъзната лекота, така, както носеха ботушите си.

Конете, които мъжете яздеха, бяха във всички размери и цветове без един — белия. Белият кон правеше човек лесна мишена сред всяко обкръжение, независимо дали беше пустиня или прерия, трънак или планинска ливада.

Четири черно-бели кучета обикаляха мъжете на разстояние и лаеха бясно.

Иззад Хънтър се разнесе пронизително изсвирване. Кучетата по сигнал спряха да лаят като гръмнати. Като едно те се обърнаха и се завърнаха към заниманието си, каквото и да беше то, което беше прекъснато от непознатите, изпълнили двора.

Хънтър погледна през рамо. Както се очакваше, Елиса го бе последвала.

Поне бе затъкнала шала си обратно на мястото му.

През главата му като буря премина спомена за полуголите гърди на Елиса, които се надигаха от виолетовата коприна. Всичките му нерви се напрегнаха като един.

Несъмнено трябваше да й каже да спре да носи тези дрехи. Мъжете из тези земи не бяха свикнали да гледат жените да се разхождат небрежно облечени по този начин.

На самият Хънтър не му беше лесно да свикне с тези гледки.

— Мисля, че ти казах да стоиш в плевнята.

— Защо? Няма никаква опасност.

— Откъде знаеш?

Елиса сви рамене. Движението разхлаби шала й и разкри едно петно кожа колкото целувка над деколтето й.

Хънтър се опита да не мисли каква ли мека би била кожата й под устните му, под езика му, под пръстите му. Опита се да прогони спомена за зърната й, които се бяха втвърдили само от едно случайно докосване до него преди осем дни.

Не успя.

Хънтър изруга мислено и се застави да извърне поглед от съблазнителното късче кожа.

— Знаех, че е безопасно в мига, в който излезе от плевнята — додаде Елиса.

— Как го разбра?

— От начина, по който се движеше.

Думите й спряха Хънтър като стена. Не предполагаше, че Елиса се е научила така добре да го разбира.

Белинда му беше съпруга години наред, но тя никога не бе успяла да го разбере.

От това прозрение Хънтър стана само още по-неспокоен. Колкото по-дълго стоеше край Елиса, толкова повече разлики откриваше между нея и Белинда.

За разлика от Белинда Елиса познаваше и разбираше работата, която се вършеше в ранчото.

За разлика от Белинда Елиса истински беше загрижена за конете и говедата, за кучетата и котките, които населяваха Ладър Ес.

За разлика от Белинда Елиса усещаше самата земя, нейната красота и опасностите й. Виждаше в ранчото нещо повече от начин да плаща за красивата си карета или за хубавите драперии за салона, които в тази пустош биха били така неуместни, както самата Белинда.

Хънтър замислено погледна жизнената млада жена, която бе изоставила безопасността на плевнята, за да застане до него на открито посред двора на ранчото.

По-добре да не забравяше, че Белинда и Палавка си приличат в едно единствено нещо, което беше истински важно. И двете бяха непоправими кокетки чак до мозъка на костите си.

В сравнение с това нищо друго нямаше значение.

— Покрий се — кратко й подхвърли той.

Презрението в гласа на Хънтър я удари като плесница.

Елиса присви очи от гняв и болка, чиято сила я изненада. Погледна към деколтето си и видя късчето кожа, което не беше по-голямо от възглавничката на палеца й. Несправедливостта на реакцията на Хънтър я засегна силно.

— Мили Боже! — възкликна тя, почти извадена от релси.

— Говори по-тихо — просъска Хънтър.

— По тона на гласа ти човек би помислил, че съм тръгнала да се разхождам полугола.

— Така си е.

— Глупости! Ако не ме гледаше толкова внимателно, едва ли щеше да забележиш нещо толкова дребно!

Хънтър промърмори нещо нецензурно под носа си.

Елиса не му обърна внимание.

— Кои са тези мъже с такъв груб вид? Приятели ли са ти?

— Това са ездачи, които искат да бъдат наети като стрелци.

Елиса загрижено преброи мъжете. Бяха единайсет.

— Ти каза, че искаш да наемеш само седем — възрази тя.

— Някои от тях няма да получат надници като стрелци. Просто не ги заслужават.

— И как бих могла да ги различа?

— Не е нужно. Това не е твоя работа.

С тези думи Хънтър се завъртя на пети и тръгна към ездачите. Мъжете бяха проследили странната сцена между Хънтър и Елиса с интерес, удивление, досада или завист в зависимост от човека.

— Здравейте, момчета — поздрави ги Хънтър. — Радвам се да те видя, Морган. Чух, че си бил някъде в Невада.

— Благодаря, сър. Аз също се радвам да ви видя отново… от тази страна на пушката.

Усмивката на Хънтър беше толкова кратка, че Елиса едва я забеляза. Погледна отново към ездача, който Хънтър беше заговорил. Забеляза, че шапката, панталоните и ръкавиците му са от униформата на северняците. Усмивката му белееше ярко на фона на тъмното му като кафе лице.

Хънтър мълчаливо огледа останалите мъже.

— Момчета, предполагам, че знаете срещу кого се изправя Ладър Ес — започна той.

Някои от мъжете кимнаха утвърдително. Другите просто чакаха.

— Госпожица Сътън ще ви плаща надници като на стрелци — продължи Хънтър. — Не се позволява никакъв алкохол.

— Какво? — учудено попитаха един-двама ездачи.

— Тя ранчо ли има или църква? — запита един от ездачите, който изглеждаше по-млад дори от Мики.

— На когото не му харесват правилата — прав му път — заяви Хънтър.

Един от мъжете промърмори нещо, бръкна в чантата, закрепена на гърба на седлото и измъкна една половинлитрова бутилка, в която беше останало около два пръста уиски. После изля уискито на земята.

Хънтър погледна към момчето, което се беше зачудило дали Ладър Ес е ранчо или църква.

— Ами ти, синко? — попита го Хънтър.

— Какво аз? — отвърна момчето.

Хлапето имаше права руса коса и очи, които бяха едновременно намусени, непокорни и някак странно изморени.

— Морган? — подвикна Хънтър.

Не каза нищо повече. Не беше нужно.

Морган насочи коня си към хлапето, бръкна с дясната си ръка в чантата му и измъкна почти пълна бутилка уиски.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че пра… — започна момчето.

Думите му секнаха като отрязани с нож при вида на револвера, който сякаш по магически начин се бе появил в лявата ръка на Морган.

— Морган е първият човек от вас, когото госпожица Сътън наема — спокойно рече Хънтър. — Той ще ми бъде заместник. Ако някой от вас, момчета, не обича да му заповядват цветнокожи, да си тръгва още сега без излишни обиди.

Нито един от ездачите не понечи да си върви, включително хлапето, което все още се взираше в Морган със смесица от недоумение и страхопочитание.

— Джони, Рийд, Блеки — изброи Хънтър, като кимна на тримата мъже, които носеха останки от южняшки униформи, — вие сте наети. Оставете си багажа в бараката за ратаите, конете — в оградата зад плевнята.

Тримата мъже кимнаха и насочиха конете си към плевнята.

— Джони? — обърна се Хънтър.

Стройният, кестеняв мъж погледна през рамото си.

— Да, сър?

— Има ли някакъв шанс брат ти Алекс да се появи насам?

— Команчите го убиха миналата година. Беше тръгнал по следите на някакъв слух за червенокосо момче, което живеело при тях. Просто не можеше да повярва, че Сюзана е умряла с останалите.

— Проклятие — тихо изруга Хънтър. — Жалко. Алекс беше добър човек.

— Така беше, доколкото това изобщо му беше от полза.

Хънтър отново се обърна с мрачно изражение към чакащите мъже.

Елиса любопитно погледна първо към Джони, а после към Хънтър. Беше почувствала силните емоции, които бушуваха в тях, въпреки че нито един от двамата не ги изрази в думи. Едва ли изобщо някога го правеха.

Кой знае?

— Е, добре — отсечено продължи Хънтър. — Не ви познавам, така че ще ви попитам кои от вас предпочитат да стрелят с пушка.

Обадиха се петима мъже.

Морган и Хънтър си размениха кратък поглед. Черният ездач дръпна юздите на коня си. Жилавото му пони с лекота се понесе надолу, към тополите.

Когато Морган беше на около сто метра от тях, той спря коня си, изправи се в седлото и постави една бутилка от уиски на един широк клон. Стъклото проблясваше на слънцето.

— Всеки има право на един изстрел — обяви Хънтър. — Целете се в клона възможно най-близо, без да счупите бутилката. Първият си ти, най-отляво. Започваме.

Мъжът се прицели и стреля с лекота, които говореха за отдавнашната му близост с пушката.

Разхвърчаха се парчета кора, но само Морган видя колко точен беше изстрела му.

— По-малко от два пръста! — извика Морган.

— Следващият! — каза Хънтър.

Вторият кандидат се прицели и стреля.

Горната част на бутилката се пръсна.

Стрелецът промърмори нещо под носа си и пъхна пушката в кобура й с разочарована физиономия.

— Следващия.

Стрелбата продължи, докато не мина и петия мъж. Двама от мъжете удариха клона на по-малко от един пръст разстояние от бутилката.

— Ако някой от вас, момчета, обича също така да стреля и с револвер — додаде Хънтър, — нека да отиде при тополите.

Двама от стрелците се насочиха към тополите, включително мъжът, който беше отнесъл горната част на бутилката.

Елиса мълчаливо премести поглед от Хънтър към мъжете и обратно, като се чудеше какво ли ще последва.

— Предполагам, че ако се отдалеча, ти просто ще ме последваш — подхвърли й Хънтър.

— Разбира се. Ладър Ес е мое ранчо. Ще наема мъжете, които избереш, но поне имам правото да ги видя какво умеят.

— Ще нацапаш хубавата си копринена рокля.

Елиса погледна Хънтър недоверчиво.

— Кравата вече се погрижи за тази „хубава рокля“ само с едно шляпване с опашка.

Хънтър заби очи в пушката, която лежеше в скута му и с мъка сдържа усмивката си. Изящните златни и сребърни инкрустации върху цевта му напомниха, че носи оръжието на Елиса, а не своето.

Кисело си помисли, че пушката беше изящна като собственичката си. Коприна и огън, и тяло, което после непрестанно се привиждаше на мъжете.

Проклятие!

— Стой зад мен — рече Хънтър с груб глас. — Револверите са опасни нещица, особено когато човек бърза.

Без да погледне повече към Елиса, Хънтър тръгна към тополите, където вече се бяха събрали ездачите. Елиса повдигна полите си и почти се затича, за да се изравни с него.

— Е, Морган — додаде Хънтър, — да видим дали арканзаската ти клечка за зъби все още има остър връх.

Морган с усмивка измъкна един нож, чието острие беше дълго колкото ръката му от лакътя му до върха на пръстите му. С бързи, силни движения той издълба знака на Ладър Ес върху кората на една топола.

— Отстъпете на петнайсет метра — обърна се Хънтър към мъжете. — Щом ви кажа, вадите револверите и стреляте.

Мъжете обърнаха конете си, отдалечиха се малко и на разстояние един от друг, и зачакаха. Морган също се отдалечи от дървото и застана до Елиса. Повдигна леко шапката си в мълчалив поздрав, но очите му не се откъсваха от мъжете.

— Огън! — изкомандва Хънтър.

Тишината се накъса от изстрелите. Площта между двата S-образни знака на Ладър Ес закипя от хвърчащи парчета кора. Само няколко куршума се забиха извън знаците.

— Прекратете огъня! — заповяда Хънтър.

Мъжете сложиха револверите в кобурите си и се обърнаха към Хънтър. Той направи знак на Морган.

— В бутилката. Сега! — извика Морган.