Един от ездачите беше успял вече да даде два изстрела, преди другите да се опомнят и да започнат да стрелят. Най-бързият беше същият ездач, който беше отнесъл гърлото на бутилката с пушката си.

— Как се казваш? — попита го Хънтър.

— Фокс.

— Е, Фокс, ти си същински убиец на бутилки.

Мъжът се усмихна.

Хънтър също му се усмихна кратко в отговор.

— Нает си, Фокс. Вие двамата също.

Хънтър посочи ездачите, които бяха бързи почти колкото Фокс с револверите си.

— Ами ние останалите? — попита хлапето.

При тези думи то насочи коня си към Хънтър като го спря почти върху краката му.

— О, Господи! — промърмори Морган. — Това момче сигурно е изяло цяла чиния глупост на закуска.

Елиса погледна към Морган, който бавно клатеше глава. Понечи да го попита какво значи това, но Морган вече бе започнал да говори с момчето.

— Как се казваш?

— Сони.

— Е, Сони, рибата е още в морето, а ти вече си сложил тигана.

Хлапето зяпна недоумяващо Морган.

— Какво значи това? — запита Сони.

Морган само поклати глава.

— Аз ще взема тази пушка, полковник — каза той. — Не обичам такива хубави неща да се мърлят.

Без да откъсва очи от хлапето Хънтър подаде пушката на Морган.

Ако в очите на хлапето не се четеше дълбоко изтощение, Хънтър сигурно щеше да му каже да си върви. Но през войната той беше видял много момчета като Сони, към които животът се бе отнесъл прекалено сурово.

Някои от тях се чупеха под този натиск като стъкло. Други натискаха обратно с отчаяно усилие, докато накрая престанеше да им пука. Тогава или намираха покой, или умираха.

— Не си достатъчно добър, за да те наемем като стрелец — кротко каза Хънтър на Сони. — Но са ни нужни каубои. Ако искаш работата, добре си дошъл.

— Няма да оставя на любовника на една кокона да ме командва — изръмжа Сони и посегна за револвера си.

Хънтър придвижи ръката си толкова бързо, че останалите видяха само едно неясно очертание. Преди хлапето изобщо да разбере какво се бе случило, то вече лежеше по лице в прахта и се мъчеше да напълни обратно изпразнените си от удара на Хънтър дробове с въздух.

Морган изпусна през зъби въздишка на облекчение. Знаеше добре какво си мислеха останалите мъже — Сони едва ли някога бе заставал толкова близо до смъртта, колкото когато бе посегнал към револвера си срещу мъж на име Хънтър.

Хънтър приклекна до пъшкащото момче и изчака, докато Сони успее да фокусира очите върху него.

— Както вече казах — додаде Хънтър — не си достатъчно добър с оръжието, колкото си мислиш.

Момчето бавно проумя какво му казват. Един мъж, чиито ръце се движеха толкова бързо, че не можеха да бъдат видени, го бе проснал на земята като риба за готвене. Ако Хънтър бе предпочел да използва револвера си вместо юмрука си, сега Сони щеше да бъде мъртъв.

Момчето пребледня и започна да се поти.

— Е, поне не си е сипвало допълнително от глупостта — подхвърли Морган.

Черните мустаци на Хънтър помръднаха малко, за да разкрият една тънка усмивка.

— Мисля, че не е — съгласи се Хънтър.

После стана с измамна лекота, като вдигна Сони със себе си. После отстъпи на две крачки от него.

— Имаш две възможности, хлапе. Можеш да се извиниш на госпожица Сътън или можеш отново да посегнеш към револвера си.

Сони разтреперано пое дъх и се обърна към Елиса. Червенина обагри голобрадите му бузи.

— Искрено съжалявам, госпожице. Не бях прав. Нямах право да ви наричам така.

Елиса също изпусна дъх. Все още беше като замаяна от скоростта на Хънтър.

И от самообладанието му.

— Няма нищо — усмихна му се любезно тя. — Знам, че повече няма да се случи.

— Не, госпожице. Бъдете сигурна.

Мъжете, които можеха да видят усмивката на Елиса, останаха запленени от обещанието за женствена топлина и нежност.

Тя не забеляза реакцията на мъжете, понеже беше загрижена единствено за разрешаването на възникналия проблем.

Но Хънтър забеляза каква реакция предизвиква у мъжете обещанието в усмивката на Елиса. Ръката му се плъзна към дръжката на револвера му.

Движението му привлече всички погледи.

— Всеки, който прави забележки за госпожица Сътън, ще отговаря пред мен или пред Нуесес Морган.

— Нуесес? — шокирано попита хлапето. — От Тексас?

Морган кимна.

— Многострадални Боже! — изръмжа тихо хлапето. После начаса добави: — Простете, госпожице. Просто бях страшно изненадан, че съм толкова близко до един такъв известен стрелец.

— Разбира се — отнесено рече тя.

Всъщност Елиса почти не беше обърнала внимание на извинението на Сони. Беше погълната от погледите на изненада и преценка, които останалите мъже си разменяха.

Морган не каза нито дума, но черните му очи искряха от безмълвен смях.

— Момчето даде дума — каза Морган, без да се обръща към никой конкретно.

За миг Хънтър запази мълчание. Просто гледаше към хлапето. После се обърна към Морган.

— Искаш ли да го вземеш?

— Някой трябва да го направи. Достатъчно момчета умряха вече. Добре ще бъде да го науча как да живее разумно.

— Чуваш ли, Сони? — попита го Хънтър.

Хлапето кимна.

— Морган току-що ти предложи да те научи на това-онова — продължи Хънтър. — Проявяваш ли интерес?

— Многострадални Бо… да, сър!

— Няма да намериш друг човек, който да познава кравите по-добре от Морган. Слушай го внимателно и ще станеш отличен каубой.

— Крави ли? — нещастно попита Сони.

— Да, крави.

— Крави да са — съгласи се с въздишка Сони. После се обърна към Морган. — Е, ще се радвам да науча каквото ми покажете. При всички случаи е по-добре, отколкото да съм мъртъв.

Елиса се разсмя. Този звук беше тъй заразителен и женствен, както усмивката й.

Мъжете отново погледнаха към нея, после бързо извърнаха глави. Никой не искаше да си докарва на главата разправия с Хънтър.

— Останалите можете да започнете работа тук като каубои — обяви Хънтър. — Можете да опитате късмета си при братчетата Кълпепър или пък изобщо да се махнете от Рубиновата долина.

Мъжете кимнаха.

Беше им ясно какво Хънтър бе премълчал. Ако мъжете не останеха на работа в Ладър Ес и той ги видеше отново, щеше да приеме, че са се присъединили към бандата на Кълпепърови.

С други думи, щяха да станат врагове.

— Ако се наложи да се стреля, ще се погрижа да получите добавки — продължи Хънтър. — Но няма да бъде същата като тази на стрелците.

Единият от тримата мексиканци заговори пръв с мек, испански акцент.

— Ние сме братята Херера, сеньор. Чухме какво се е случило със семейството ви в Тексас. Същото стана и с нашите семейства. Не ни трябва допълнително заплащане, за да убием los diablos6.

За миг Хънтър замълча. После им кимна.

— По дрехите ви съдя, че сте отлични каубои — каза Хънтър. — Ще свършите добра работа в Ладър Ес.

— Благодарим, сеньор.

— Изберете си място за спане и нахранете конете си. След обяд ще започнем да събираме в стадо говеда и мустанги. Изтеглете жребий, за да определите кой ще бъде нощна стража довечера.

Мъжете се насочиха към плевнята, а Хънтър се обърна към Морган и му подаде ръка. Морган я стисна, а след това потупа Хънтър по рамото с фамилиарността на стар приятел.

— Сигурен съм, че Кейс те е измъкнал от затворническия лагер — рече Морган. — Онова място не става дори за звяр, камо ли за човек.

— Амин.

С надеждата, че мъжете ще забравят присъствието й, Елиса се постара да запази пълно мълчание. Беше любопитна какво бе правил Хънтър, преди да се включи в Гражданската война на страната на победените.

— Чух, че си се хванал да прекараш едно от първите стада от Тексас до строежа на железницата в Канзас — додаде Хънтър към Морган.

— А-ха. Добре плащаха, но беше изморително. Някои от онези момчета са по-глупави от кравите.

— Би предпочел да се биеш, отколкото да подкарваш крави, нали?

— Така си е, полковник.

— Наричай ме просто Хънтър. Всичко останало ми се трупа на главата. Дявол ги знае как ще ме нарекат в бараката.

Морган през смях отново разтърси ръката му и се обърна към Елиса. Докосна периферията на шапката си и подхвърли:

— Късметлия момиче сте, щом сте наели Хънтър Максуел като надзирател. Той ще види сметката на онази измет Кълпепърови, помнете ми думата.

Елиса проследи с поглед Морган, който отиде при коня си, метна се на седлото и се насочи в тръс към плевнята. После се обърна замислено към Хънтър.

— Хънтър Максуел — додаде тя. — От Тексас.

Той й кимна отсечено.

— Благодаря ти, Хънтър Максуел.

— За какво?

— За това, че защити честта ми.

— Не защитавах честта на една кокетка — рязко отвърна Хънтър. — Пазех дисциплината. Подобна липса на уважение може да разстрои групата по-бързо от лоша храна.

Гневна вълна обля Елиса.

— Значи не ти хареса да те наричат любовник, а? — попита го тя с престорено съчувствие.

Стиснатите устни на Хънтър криеха целия отговор, от който имаше нужда едно умно момиче.

Елиса пренебрегна криещото се в изражението му предупреждение.

— Е, добре — добави тя. — Навярно ще свикнеш с това обръщение, любовнико, както аз свикнах да ме наричат Палавка.

9.

Елиса приключи с миенето на съдове и се изправи с въздишка от кухненската мивка. Схванатият й гръб изпука. Печенето на хляб за още единайсет души не беше лека работа, особено когато те по цял ден яздеха из неравните жълтокафяви тревисти равнини и скалистите борови гори на Ладър Ес.

Още първия ден, когато мъжете пристигнаха, Хънтър беше наредил на Гимп да поеме готвенето за каубоите. Самият Хънтър предвидливо бе продължил да се храни в къщата на ранчото. Гимп беше съвсем приличен готвач, но уменията му не се простираха дотам, че да може да изпече годен за ядене хляб. Тази работа се падна на Пени и Елиса.

Пени все още не се беше отървала от досадната лятна треска. Цялата работа по бъркането и месенето на хляба остана за Елиса. Тя се бе опитала също да се заеме с прането и чистенето, но Пени бе възразила с довода, че тя също е годна да свърши нещо.

— Как се чувстваш тази вечер? — обърна се Елиса към Пени, след като най-сетне приключиха с почистването на кухнята.

— Благодаря, по-добре съм. Изглежда, че тонизиращата настойка от билки, която ми даде да изпия, помогна.

— Ама каква физиономия направи, докато я пиеше! — подразни я Елиса.

Пени се усмихна, въпреки гаденето, което я тормозеше от няколко седмици. Приглади с длани избелялото хасе на роклята си и погледна обелените си от работа обуща.

— Този тоник имаше вкус на боя за обувки — подхвърли Пени.

— Наистина ли? Откога си започнала да опитваш на вкус ботушите на Хънтър?

Пени се изкиска и поклати глава.

— Ама, честно, Палавке, човек не може да те надприказва.

— Ако не бях приказливо дете — отвърна провлечено Елиса, имитирайки бавния ритъм на говора на Морган, — невинните ми като светии братовчеди щяха да ме разплескат с думи на такъв тънък лист, че да може вестник да се прочете през мен.

— Ти внимавай какво говориш, че иначе Хънтър може да свърши тази работа вместо тях — отнесено подхвърли Пени.

Елиса хвърли кратък поглед към другата жена, но Пени не го забеляза. Бръчките от напрежение покрай устата и очите й ставаха все по-ясно очертани с всеки изминал ден.

Очакването всеки ден да банкрутираш или да те нападнат разбойници можеше да изхаби всеки.

— О, Хънтър е като куче, което лае, но не хапе — възрази Елиса.

— Не разчитай много на това. Той е суров мъж.

— Може би. Все пак напоследък се усмихва по-често, отколкото когато дойде при нас. Забелязала ли си го?

— Не.

— Е, а аз го забелязах.

Пени отново приглади с длани полата и престилката си.

Елиса с неудоволствие видя познатото отнесено, печално изражение да заема мястото си на лицето на Пени.

— Не треската те изтощава — тихо додаде Елиса. — От очакването братята Кълпепър да нападнат е, нали?

Едно отрицателно поклащане на главата на Пени бе единственият отговор, който получи.

— Тогава трябва да е заради Бил — заключи Елиса.

В кротките кафяви очи на Пени проблеснаха сълзи.

— Нито веднъж не е дошъл насам, откакто ти се върна у дома — каза Пени. — Погледна те само веднъж, видя в лицето ти чертите на Глория и едва се стърпя на едно място две минути.

— Не беше защото виждаше в мен майка ми — сухо рече Елиса. — Бил виждаше всичко през червена пелена. Беше бесен от яд, защото не исках да му продам Ладър Ес.

Пени не отговори нищо.

— Нито веднъж ли не се е мяркал, когато ме е нямало? — попита Елиса.

— Не.

— Странно.

— Мислиш ли? За него тук няма нищо.

Горчивината в гласа на Пени засегна и без това напрегнатите нерви на Елиса.