— О, виконт Риган — промърмори Елиса, — колко добре изглеждате днес в тази зелена жилетка.

После се наведе ниско, хвана стъблото на ригана. После го пусна и то се разлюля плавно, сякаш танцуваше.

— Ако не беше вкорененото ви положение — прошепна тя — с удоволствие бих ви прегърнала, за да танцуваме валс в нощта. Помислете само какъв скандал би било…

Тя се усмихна и се насочи към друга група растения.

— Добър вечер, херцогиньо Мента. Не очаквах да ви видя тази вечер — промърмори Елиса. — За мене е чест.

Тя направи дълбок реверанс, изправи се и наклони глава, сякаш слушаше как някой говори. После се усмихна тъжно и нежно погали крайчетата на листата на ментата. Откъсна едно от тях, мушна го в устата си и започна лениво да го дъвче.

— Какви вкусни ресни има роклята ви! — рече Елиса. — Непременно трябва да ми кажете коя е шивачката ви. Същата като на графиня Джоджен? Ах, трябваше да се досетя.

Елиса се приведе и докосна с буза високия до кръста й ментов храст. После се изправи и продължи надолу по лехата.

От време на време спираше и вдъхваше смесените аромати на растенията, сякаш бяха скъпи френски парфюми. После продължаваше, докосваше ги, шегуваше се, потапяше се в ароматното гостоприемство на градината.

Не забеляза скрилия се в дълбоката сянка на ябълката Хънтър. Бавно премина покрай него с валсова стъпка. Със затворени очи тя си напяваше мелодията. После продължи покрай растенията. Спираше край всяко от тях и се обръщаше към него с името му и с някаква шеговита титла.

До Хънтър достигаха откъси от разговорите й. Видяното и чутото го нараняваше, но не можеше да разбере защо.

А след това се досети, но предпочиташе да не беше стигал до този извод.

Малката Ем се държеше точно така. В къщи нямаше с кого да играе, затова тя беше дала име на всеки камък, дърво и птиче.

И обичаше да им пее.

Скръбта по мъртвите му деца сграбчи Хънтър в хищните си нокти. Болката избликна като черна кръв под лунната светлина. Хънтър неподвижно я остави да го облее целия, така както много пъти вече му се бе случвало.

Бавно, отстъпвайки с ударите на сърцето му, агонията се отцеди от него в нощния мрак.

В края на лехата Елиса се обърна и тръгна обратно към Хънтър. С все още затворени очи тя премина по най-външната леха на градината, като се ориентираше по докосванията си до растенията от едната си страна и до стволовете на дърветата от другата.

— Баронет Магданоз, вие ставате все по-здрав с всеки изминал ден. Тази есен семената ви ще напълнят шепата ми, а догодина децата ви ще изпълнят градината.

Течният ромон на потока беше единственият отговор, който Елиса получи. Не й трябваше друг.

— О, принцесо Розмарин, каква несравнима чест! Присъствието ви е същинска милост за скромната ми градина.

Елиса спря до растението, чиито клони се издигаха подобно на свещник със стотици рамене към луната. Бледата долна страна на тесните листа тлееше с феерична зеленина. Сякаш малки, призрачни огнени езици ближеха растението.

— Каква великолепна рокля! — тихо каза Елиса. — Нищо не може да се сравни с нея. А ароматът ви може да накара розите да заплачат от завист.

Елиса умело отчупи едно клонче розмарин, разтри го между дланите си и пое дълбоко уханието му. Когато наведе глава над ръцете си, косата й проблесна така, сякаш в нея се криеше сребърен огън.

Хънтър също пламна, погълнат от огъня, който се бе разпалил в него от деня, когато бе дошъл в Ладър Ес и бе заварил Елиса да стои на верандата, окъпана в светлината на фенера.

Никога не бе изпитвал такова силно желание, дори когато Белинда го бе дразнила и предизвиквала преди брака им.

Трябваше още тогава да се обърне и да си тръгне, мислеше си той. Както трябваше и сега да се обърне и да се прибере в къщата.

Но не си бе тръгнал.

И не се бе прибрал.

Елиса си открадна още едно клонче розмарин, разкопча корсажа си и мушна вейката между гърдите си.

Хънтър забрави да диша.

Дали Елиса не го бе забелязала и сега умишлено го дразнеше с проблясъка на белите си, съвършени гърди? В главата му се мярна споменът как тя се носи леко през кухнята и протяга ръце към него. А сега, като я гледаше как гали гъвкавите, ароматни листа, му се искаше да завие от разочарование като вълк.

Елиса беше сребърен огън, който го изгаряше.

Някак отнесено Хънтър проумя защо аромата на Елиса винаги му се струваше приятен. Тя носеше уханието на розмарина, вместо тежката миризма на магнолиевия парфюм, предпочитан от Белинда.

Без дори да мисли Хънтър направи към Елиса крачка, после още една. Като диво животно той беше подмамен от огъня, пламтящ в средата на нощта.

На третата стъпка по ботуша му изпука клонка.

10.

Елиса сепнато ахна и се завъртя на пети. На лунната светлина очите й изглеждаха големи, тъмни и непроницаеми като самата нощ.

Когато разбра, че зад нея стои Хънтър, тя побърза да му обърне гръб. Обикновено пъргавите й пръсти неловко се опитаха да закопчаят копченцата на отворения й корсаж.

— Какво правиш тук? — попита Елиса, все още обърната с гръб към Хънтър. — Мислех, че танцуваш валс с Пени.

— Исках да видя с кого се срещаш.

— С кого се срещам ли? В градината? През нощта?

— Да — потвърди Хънтър.

— Защо изобщо бих направила нещо подобно?

— За един малък… разговор.

Последното упорито копче най-после й позволи да го промуши през илика му.

Елиса пое бързо дъх, за да възстанови самообладанието си. После се обърна и се обърна към същия този мъж, който преди малко я бе прогонил да търси утеха в градината.

— Значи си хитър, щом си се досетил.

Хънтър стисна устни.

— Напоследък е трудно да намериш с кого да поговориш цивилизовано — продължи Елиса с нисък и престорено мил глас.

— Сигурно си се надявала да срещнеш Мики? — попита с фалшиво спокойствие Хънтър. — Или Бил е онзи, по когото копнееш?

— Копнеех за малко спокойствие и тишина. Понякога хората са толкова досадни.

— Особено жените — отвърна й Хънтър.

— Имах предвид един конкретен мъж. Мъж, който се държи безпричинно грубо. Рязко. Невъзможно. И, преди всичко, който абсолютно греши. Навярно ти измежду всички хора би ме разбрал най-добре, нали?

— Значи, разговор, казваш?

— Да, думи — съгласи се тя. — Изречени една след друга. Любезности. Галантности. Все неща, които на теб са ти напълно чужди, както вече се убедих, но не и на градината ми.

— Разговаряш с растенията си.

— При това любезно.

Хънтър се помъчи да скрие усмивката си. Почти успя.

— Забелязах.

— Какво постижение.

Хънтър пренебрегна язвителните й думи.

— Когато нещо те разстрои — бавно додаде той — винаги идваш в градината, нали?

— Това е навик, който ми остана от Англия. Прекарвах толкова много време в градината, че ме наричаха селянка, освен всички останали думи.

Спусна се тишина, докато Хънтър се опитваше да откъсне очи от петте копчета, които бяха разкопчани, за да позволят на розмариновото клонче да се скрие в кадифената сянка между гърдите на Елиса.

А след това заговори, без да мисли.

— Какъв ти е Бил Морленд? — запита той.

— Заварен брат на баща ми.

— И нямате други връзки?

— Както вече казах, той е…

— Заварен брат на баща ти — довърши рязко Хънтър. — Нямате кръвна връзка?

— С една дума, не. Някога наричах Бил чичо, но то беше по-скоро проява на любезност.

Хънтър присви очи, сякаш обмисляше причините, поради които едно момиче може да престане да нарича един мъж чичо. Първото нещо, което му хрумна беше сексът.

— Значи си наричала Бил чичо от учтивост?

— Да.

— Много лошо. Пред бандата на братята Кълпепър ще ти е нужно нещо по сериозно от чичо наужким.

— Някой като теб? — кисело предположи Елиса.

Ъглите на устните му се извиха в усмивка, която беше толкова тясна, колкото цепките на присвитите му очи.

— Не, Палавке. Аз съм джентълмен.

Елиса се разсмя.

— Джентълмен, казваш? — повтори тя подигравателно. — Колко любезно, че ми обърна внимание. Досега този факт някак си ми беше убягнал.

Студенината в гласа на Елиса подразни вече и без това напрегнатите нерви на Хънтър.

— Сдържай си езика — предупреди я той, — или ще взема онова, което ми обеща.

— Никога не съм ти обещавала нищо друго, освен надница.

— Така ли? — подразни я той. — А когато дойде с танцова стъпка при мен в кухнята и застана толкова близко, че не можех да си поема въздух, без да вдъхна твоя дъх в себе си?

— Прости ми — неразумно продължи да го предизвиква тя. — Повече никога няма да те моля да танцуваш с мен.

— Ако не бях джентълмен — грубо продължи Хънтър — щях да се възползвам от подканата на усмивката ти и да те целуна, докато ти спре дъха.

— Никой мъж не е карал дъха ми да спира.

Хънтър само се усмихна.

Елиса внезапно осъзна, че да дразни Хънтър не беше като да предизвиква английските си братовчеди. Никой от тях не бе пращал по нервите й дори най-слабата женствена тръпка.

А Хънтър го правеше.

Особено когато стоеше както сега, толкова близко, че топлината му струеше през дрехите й и попиваше в собствената й плът.

— Танцувай с мен — тихо й каза той.

— Мислех, че си загубил това умение.

— Аз също мислех така.

С тези думи Хънтър й се поклони и й подаде ръка, сякаш се намираха върху покрит с полиран паркет салон, заобиколени от дами в копринени рокли и изискани господа.

Елиса механично сложи дланта си в ръката на Хънтър. Без да каже нито дума той я поведе към потока, където тополите шептяха и трепереха с всяко дихание на вятъра. Под едно огромно дърво земята беше чиста, като се изключат падналите листа. А те се простираха като дебел килим, който приглушаваше стъпките на краката им.

— Ще се спъна — разтреперано каза Елиса.

— Ще те хвана.

Хънтър се обърна и я погледна. После решително хвана лявата ръка на Елиса и я сложи на гърдите си. Едва тогава плъзна дясната си ръка около кръста й.

От този интимен допир устата на Елиса пресъхна. Други мъже също я бяха хващали по този начин, но тя не бе изпитвала никаква възбуда. Някои се бяха опитвали да я притиснат близо до себе си, с което само й бяха досаждали.

Нито един от тези мъже не бе карал сърцето й да бие бързо. Никой от тях не бе карал главата й да се върти от един поглед, от едно докосване. Никой от тях не я бе карал да се чувства по-лека, по-деликатна и по-загадъчна от огън.

А Хънтър го правеше.

Чувстваше се така, сякаш бе попаднала в някой от своите неспокойни сънища — мрака и лунната светлина, уханието на розмарина и ромолящия шепот на водата. Очите на Хънтър я гледаха с такъв глад, който караше сърцето й да спира.

— Пей — прошепна той.

Отначало гърлото на Елиса отказа да й се подчини. Преглътна и опита отново.

Пресипналите и колебливи звуци на валса се издигнаха в нощта.

Хънтър хвана Елиса в ръцете си и се понесе с нея във валса, сякаш се намираха в бална зала, пълна със смях и светлина. А тя грациозно следваше стъпките му, въпреки неравната земя.

Спъна се и усети силата на стройното му тяло. Хънтър я повдигна без усилие, прошепна нещо в косата й и я постави обратно на краката й сред водовъртеж от коприна.

— Какво каза? — прошепна тя.

— Нищо.

— Но аз те чух, че каза нещо.

Без предупреждение Хънтър я поведе в пълен кръг, а след това във втори и трети, като въртеше шеметно Елиса със себе си, докато дъхът й не секна. Тя му се усмихна. Очите й бяха пълни с копнеж, а от устните й се носеше песен.

— Мечтаех за това — дрезгаво каза Елиса.

— За танци?

— За танци. За лунна светлина. За теб.

Веднага почувства едва доловимото напрягане на тялото му.

— Съжалявам. Братовчедите ми все ме ругаеха, че не съм свенлива.

Хънтър не искаше да разговаря за това как свободното поведение на Елиса бе шокирало братовчедите й в Англия. Дори не искаше да мисли за това.

Просто искаше да се наслади на мига, преди да спре и да научи Елиса, че не всички мъже могат да се сдържат пред съблазнителното, горещо обещание на женското тяло.

С едва прикрито нетърпение Хънтър остави ръцете си да направят това, за което те копнееха отдавна. Бавно притегли Елиса към себе си. После я притисна още по-силно.

Тялото й се напрегна едва доловимо, когато бедрата му се притиснаха към нея през слоевете облекло.

— Защо ми се противиш? — прошепна Хънтър. — Сигурен съм, че усещаш огъня, който ни чака така добре, както и аз самият.

— Какво?

— Ето това.

Много внимателно Хънтър се притисна към устните на Елиса.

Първото леко докосване на устните й го изгори така яростно, че вложи всичките си сили, за да не простене на глас. Силата на желанието му го порази.