Обхвана го гняв силен като в деня, когато бе узнал как са умрели децата му.

И защо.

Хънтър възседна коня си с мрачно изражение и проследи дирята на непознатия достатъчно далеч, за да се убеди, че той бе избягал презглава. С присвити очи Хънтър прецени посоката, в която ездачът се беше отдалечил.

Искаше му се да го последва, но трябваше да се убеди, че Елиса е в безопасност. Изруга отново и дръпна юздите на Бъгъл Бой обратно надолу към клисурата.

Морган го пресрещна в лек галоп.

— Хей! — подвикна Хънтър.

— Намерих нещо, което искам да ви покажа, сър — извика Морган. — В следващата долина на север.

— Ще се срещнем там.

Елиса проследи Хънтър с блестящите си като синьо-зелени скъпоценни камъни очи, докато не се скри сред боровете. Този мъж разпалваше тялото й… и гнева й с влудяваща лекота.

Но тя също си пробиваше път към него, въпреки упорството му. Да, той се беше качил на големия си кон и я бе засипал с обиди, но тя знаеше по-добре какво се крие под водопада от думи.

Беше почувствала колко силно я желае.

Спомни си как беше сложил дланите й върху тялото си. Дишането й се учести, а бузите й пламнаха.

Морган спря коня си до Леопард.

— Случило ли се е нещо? — попита го Елиса.

— Нищо, за което да се безпокоите, госпожице. Просто видях едно гадно създание.

— За Хънтър говориш, нали?

На лицето на Морган проблесна усмивка. Той обърна коня си и го насочи надолу към изхода на клисурата. Леопард го последва.

— Намери ли някакви крави? — запита с надежда Елиса.

— Нищо, за което да си струва да се говори, госпожица Елиса.

— Но обикновено тези долини са пълни с говеда.

— Навсякъде има техни следи — тихо отговори Морган. — Но следите са всичко, което успях да открия. Няма никакви говеда. Само една-две стари ялови крави.

Елиса се опита да прикрие уплахата, която се настани като студен камък в стомаха й след думите на Морган. Въпреки тучната трева и чистата вода, която избиваше на езерца из долината, наоколо почти нямаше говеда. А сред тях изобщо не се срещаха от онези говеда, за които да си струва да се говори — бикове поне на четири години.

А трябваше да бъдат много. Наистина много.

Елиса нещастно се огледа, търсейки някоя заблудена крава из сенките и овразите. Не откри нищо.

Ливадите и низините покрай блатото бяха сухи. Високата трева стърчеше изсушена от слънцето. Говедата можеха съвсем нормално да преживеят със суха трева, но предпочитаха крехката изобилна зеленина.

Множеството извори и просмукващата се на езерца вода беше предпоставка за гъста трева в много от назъбените долчинки. Говедата се събираха в тези клисура като парчета желязо върху голям магнит.

Говедата бяха идвали тук. Елиса виждаше следите от копитата им и купчинките тор, криволичещите дири и калните локвички, които се образували там, където копитата се бяха врязали по-дълбоко.

Уви, въпреки всички тези следи нямаше нито едно говедо.

Като че ли някой беше преминал оттук преди каубоите на Ладър Ес. Някой, който познаваше всичките долини и тревисти клисури, където кравите преживяха на хлад в сянката.

Някой, който беше подбрал всичките крави, преди да са успели да го сторят истинските им собственици.

Студът в стомаха на Елиса се засили. Това усещане й ставаше все по-познато от ден на ден — нарастващ страх, който се явяваше всеки път, щом помислеше за бъдещето на Ладър Ес.

Заповяда си да не мисли за това. Едва ли страхът и болките в стомаха можеха да й помогнат.

Елиса пое дълбоко дъх и го изпусна бавно. После още веднъж. И още веднъж.

Хънтър прави всичко, което трябваше да бъде сторено, напомни си тя.

Отново си пое дълбоко дъх, като си мислеше за Хънтър. Той беше умел, трудолюбив, интелигентен, роден водач. Каквото можеше да бъде направено за Ладър Ес, Хънтър щеше да го стори.

Сигурно се беше проявил като добър офицер. Младежите направо го боготворяха, а мъжете се отнасяха с уважение към него.

Малцината, които не проявяваха уважение към Хънтър, просто нямаха достатъчно ум, за да изпитват страх от него.

Например Мики.

Елиса потръпна леко при спомена за роклята й, която се беше закачила на пирона и за допира на ръката на Хънтър до гърдите й.

Последва го друг спомен, който отпуши в нея порой от чувства. Лицето на Хънтър на лунната светлина, миглите му, които тъмнеят на фона на страните му, гладният му език върху гърдата й, напрегнатото му от желание тяло.

И после споменът от днешния ден, когато със собствените си ръце се бе убедила в силата на копнежа му.

Хънтър можеше да отрича колкото си поиска, но тя знаеше — беше хлътнал по нея толкова силно, колкото и тя по него.

Отново потрепери цялата. Сигурно щеше да изпита страх, ако не беше уверена, че Хънтър се бори с привличане равно по сила на нейното.

Никога мъж не я беше така притеглял както Хънтър.

Очите й го следваха навсякъде. Отиваше до другия край на стаята, само за да застане до него. Питаше го за състоянието на земята, за говедата и за мъжете, за всичко, само за да го накара да говори и да бъде близо до очертанията на мустаците му, и до движенията на устните му.

Трябваше да продължи проникването си под бронята, която беше навлякъл, докато не достигнеше до нежността и смеха.

И страстта.

О, Господи, страстта!

Звукът на конски копита сепна Елиса. Бъгъл Бой се носеше в лек галоп към нея. Елиса се изчерви, а пулсът й се ускори.

Хънтър дори не погледна към нея.

— Защо даде онези изстрели? — обърна се той към Морган.

— Намерих останки от огън.

— Покажи ми го.

Морган пришпори в тръс дребния си мустанг. Хънтър и Елиса го последваха към входа на следващата клисура. Тя беше част от обширна плетеница от дефилета и хълмчета, които се простираха чак до Ветровития проход, който водеше към малкото ранчо на Бил.

Хънтър и Морган слязоха от конете. Хънтър тръгна по следите, които водеха от Ладър Ес към Би Бар. В добавка към следите имаше и разпилени останки от малък огън.

От онзи тип, който се използва за нелегална смяна на клеймото.

— Ако бях комарджия — подхвърли Морган, — щях да се обзаложа, че говедата на Ладър Ес са били доведени насам и са си тръгнали като стока на Слаш Ривър.

— Жалко, че не минахме първо оттук тази сутрин — заяви Хънтър. — Можехме да хванем крадеца направо до огъня му.

Без да кажат повече нито дума двамата мъже възседнаха конете си. Хънтър погледна сурово към Елиса.

— Къде са кучетата? — попита я той.

— Не ме гледай така свирепо. Последният път, когато ги видях, търсеха говедата, за да ги подкарат към теб.

Хънтър понечи да изсвири на кучетата, но го спря едно рязко движение на Морган.

Заедно с вятъра на пресекулки към тях се носеше чистият звук от препускащ кон.

— Не, сър — отговори Морган, на безмълвния въпрос на Хънтър. — Изпратих мъжете на юг да търсят мустанги и понитата на Ладър Ес, както ми казахте.

— Скрий се в дефилето — обърна се Хънтър към Елиса. — Идваме след тебе. Побързай.

Елиса обърна Леопард на място и препусна към гърлото на влажното, обрасло с храсти дефиле. Както Хънтър й обеща, след малко те настигнаха петнистия жребец и по петите му влязоха в дефилето. Много бързо трите коня бяха добре скрити.

Преди Елиса да разбере какво прави Хънтър, той прекара Бъгъл Бой до Леопард. Леопард отстъпи още по-навътре във върбалака.

— Слизай — кратко рече Хънтър. — Докато си на коня могат да те видят над храстите.

Докато говореше, той измъкна краката си от стремената и скочи на земята. В ръцете си стискаше карабината си.

Без много суетене Хънтър тръгна нагоре по стръмния склон на дефилето. Не след дълго фигурата му се сля със сенките на боровете.

От прикритието му долетя приглушеният, но непогрешим звук от патрон, който влиза в затвора.

Елиса импулсивно посегна към далекогледа, мушнат в дисагите на гърба на Бъгъл Бой.

— Не го насочвайте срещу слънцето — предупреди я тихо Морган. — Стъклото блести като злато. Ще ни издаде със сигурност.

Елиса кимна, притисна далекогледа към окото си и огледа дефилето. Същите върби, храсти и борове, които криеха конете й попречиха да види каквото и да било.

Елиса се обърна и насочи далекогледа към Хънтър. Видя го така близо, сякаш беше на една ръка разстояние. Блясъкът на косата и мустаците му я заинтригуваха така силно, както формата на устните му и зимното сияние на очите му.

Докато го наблюдаваше, изражението на Хънтър се смени от бдителност със сдържана жестокост, от която я побиха тръпки. С едно плавно движение Хънтър вдигна карабината си и се прицели.

Очевидно Хънтър познаваше приближаващия ездач, който и да беше той.

И го мразеше.

Вятърът донесе звука на още приближаващи коне.

Хънтър свали пушката бавно и неохотно.

— Дръжте под око коня си, госпожице — предупреди Елиса Морган. — Ако помирише другите коне може да изцвили.

Елиса прибра далекогледа, мушна го в дисагите на Бъгъл Бой и застана до главата на Леопард. Едната си ръка сложи на юздата, а другата на носа на коня. После започна да му шепне успокоително.

— Ами Бъгъл Бой? — попита Елиса.

— Той е обучен. Както и моето пони.

През завесата от върби Елиса наблюдаваше преминаващите конници. Разстоянието до тях беше около сто метра. След малко ги застигна пети ездач, който яздеше голямо доресто муле.

Морган забеляза мулето и започна да говори така тихо, че Елиса не можеше да отличи отделните думи. Изражението на лицето на Морган, обаче, не оставяше следа от съмнение, че той ругае.

Елиса почувства как тялото на Леопард се издува, докато конят поемаше въздух с намерение да изцвили предизвикателно към натрапниците.

Пръстите на Елиса стиснаха здраво разширените ноздри на жребеца. Той разклати глава. Елиса не махна ръката си. Леопард се отказа от намерението си и запази тишина.

След няколко секунди мъжете се скриха по посока на Ветровития проход.

Хънтър напусна наблюдателния си пост, чак когато заглъхна и последния слаб звук от конски тропот. Чак тогава се спусна в дъното на дефилето.

— Някой Кълпепър ли беше?

Хънтър кимна отсечено.

— Гейлорд? — предположи Морган.

— Не, Аб.

Тонът на Хънтър смрази Елиса.

— Аб! — промърмори Морган. — Самият тартор на дяволите!

Хънтър само изсумтя.

— Е — усмихна се студено Морган, — значи скоро ще бъде. След седмица, може би две. Аб не е особено търпелив човек.

— Чудя се къде ли е бил? — подхвърли Хънтър.

Морган сви рамене.

— Напред-назад между Ладър Ес и Испанския път. Поне така чух за последно. Някои от родата му са с него.

— Кои точно?

— Няма значение — отново сви рамене Морган. — Няма нужда да се безпокоите за тях. Тръгнали са да търсят испанското съкровище. Чух, че копаят тук-там.

Хънтър поклати глава недоверчиво пред глупостта на разбойниците.

— Аб не е особено търпелив с всичко, което му прилича на работа — продължи Морган, — така че идва на север на всеки няколко седмици. Бю и компанията му също се придвижвали насам.

— Бю, Клим, Дарси и Флойд няма да се присъединят към Аб — отбеляза Хънтър със задоволство.

— Чух нещо такова. Май някъде в Колорадо е било?

Хънтър кимна.

— Янките дават доста пари за главите на тези момчета — заяви Морган, без да говори на някого конкретно.

— Хората, които спечелиха парите, не пожелаха да ги вземат — отвърна му Хънтър.

Морган го изгледа изненадано.

— Изпратих парите на Алекс — добави Хънтър, като мушна крака си в стремето на Бъгъл Бой.

— Обаче твърде късно — отбеляза Морган, докато възсядаше понито си.

Хънтър кимна леко и насочи Бъгъл Бой към изхода на дефилето.

— Надявам се майка му да ги е получила — додаде той. — Съпругът й се върна от войната с една ръка и без крака.

Елиса осъзна, че ще я оставят сама в долината, ако не побърза. Качи се бързо на гърба на Леопард с помощта на един близък камък. Докато се наместваше в седлото поблагодари мислено на Пени за ножиците и конците й.

Беше много по-лесно да язди, без да се заплита в маса дрехи всеки път, щом понечеше да се качи на коня си или да слезе от него.

— Ще проследим ли онези мъже? — попита тя.

Хънтър поклати глава отрицателно.

— Защо не?

— Те са пет срещу само нас двамата.

— Трима сме — поправи го тя. — Мога да стрелям.

— Някога убивала ли си човек? — запита я Хънтър.

— Не, но напоследък често ми се иска.

Морган скри усмивката си.

— Да ги проследя ли, началник? — иронично подхвърли той.

— Добре, върви — съгласи се Хънтър. — Но обръщай веднага, щом стигнеш до земята на Би Бар.

— Ако стигнеш там — поправи го Елиса на часа. — Няма гаранция, че тези мъже отиват натам. Може би просто преминават оттук.