— Закъде? — саркастично попита Хънтър.

— За другата страна — сопна му се Елиса в отговор.

— Адиос — подвикна им Морган.

Никой не му отговори. Хънтър и Елиса бяха прекалено заети да се гледат свирепо един друг, така че не забелязаха тръгването му.

— Откъде идва тази вражда между Би Бар и Ладър Ес?

— Какво те кара да мислиш, че има нещо подобно? — контрира Елиса.

— Двете ранча са долепени едно до друго, но не си ходите на гости.

Елиса си помисли за последния път, когато бе видяла Бил — същият този път, когато му беше отказала да му продаде Ладър Ес.

— Или поне без официални посещения — иронично добави Хънтър, като си мислеше за паяжината от призрачни дири между двете ранча.

Стомахът на Елиса се сви на топка, защото си помисли, че Хънтър има предвид крадците, които бяха дошли откъм Би Бар и се бяха върнали пак в същата посока. Не искаше дори да помисля за множеството следи от говеда, които бе видяла да водят към Ветровития проход.

Но кравите не се бяха върнали оттам.

Нито една.

Ветровитият проход водеше към ранчото на Бил, а оттам нямаше път през Рубиновите планини.

Въпреки всички тези доказателства Елиса просто не можеше да повярва, че Бил участва в явното разграбване на стоката на Ладър Ес.

Тъжно си помисли за времената, когато той й беше като баща.

Не беше възможно същият този човек да се опитва да я съсипе.

— Сега е време за есенното събиране на говедата — отвърна тя с непроницаемо изражение. — Хората нямат време да си ходят на гости.

— Много странно.

— Защо?

— Добрият стар Бил не намина дори да провери дали случайно не сме забрали някое от неговите говеда.

Гласът на Хънтър беше също тъй саркастичен, както и леката извивка на усмивката му под мустаците му.

Елиса затвори очи.

— Бил знае, че не бихме продали нито една крава от неговите.

— Със сегашното темпо няма да успеем да продадем и крави от Ладър Ес — иронично подхвърли Хънтър.

— Какво?

— Ще откарат всичките на земята на Би Бар и оттам ще заминат за пазара.

— Не!

— По дяволите — изруга Хънтър с отвращение. — Нали имаш очи, Палавке. Използвай ги!

— Правя го. Още първата седмица, когато си дойдох у дома, ми се наложи да прибирам мои крави от амбулантния търговец, който живее до кръчмата.

— Какво? — застана нащрек Хънтър.

— От Мак знаех, че при него е нещо като неофициален сборен пункт на хора, които искат да продават, да купуват или да разменят животни — поясни Елиса. — Така че аз…

— Отишла си сама при тези крадци? — прекъсна я с дрезгав глас Хънтър.

— Не съвсем.

— Не. Съвсем — отсече той двете думи. — Какво искаш да кажеш с това, по дяволите?

— Искам да кажа, че Мак ме предупреди да стоя настрана от земята на Би Бар и точка. Каза, че сам ще се оправи със заблудените крави.

— И слава Богу! — промърмори Хънтър.

Елиса не му обърна внимание.

— Но аз продължих да намирам следи от говеда през Ветровития проход — рече тя. — Така че отидох до кръчмата и оттам тръгнах по следите на кравите.

Хънтър повдигна вежди, учуден от съобразителността на Елиса.

— Обзалагам се, че следите са те отвели до Би Бар.

— Грешиш. Следите започваха на североизток оттук от блатото. Там е същински лабиринт от хълмчета, обградени от тръстики и тресавища.

Хънтър, противно на волята си, беше впечатлен от прозорливата идея на Елиса да проследи откъде бяха дошли откраднатите говеда.

А фактът, че беше събрала куража да осъществи идеята си, направо го смрази.

Можели са да я убият. Крадците на добитък и другата тям подобна пасмина бяха известни с докачливостта си към хора, които им ходят по следите.

— Би Бар е на север оттук, нали? — додаде Хънтър.

— Следите не идваха откъм земята на Би Бар. Идваха от Ладър Ес.

Хънтър не изглеждаше много убеден.

— Освен това — продължи Елиса, — когато се случи наши крави да отидат в земята на Би Бар, Бил просто ги натирва обратно. Той е добър човек, въпреки намръщената физиономия и уискито.

Привързаността на Елиса към Бил, която пролича в гласа й, с нищо не допринесе за подобряването на настроението на Хънтър. Вярно, отговаряше на Хънтър като суха трева на факел, но щом заговореше за Бил Морленд ставаше ясно, че е безумно влюбена в него.

В един човек, който нагло я грабеше.

— Е, Палавке — провлечено додаде Хънтър, — струва ми се, че доста от кравите на Ладър Ес са взели решение да се преместят на земята на Би Бар. И нито една от тях не се е върнала обратно.

— Както Мак обичаше да казва: „Кравите и жените са отвлечени създания“.

Тонът на гласа й ясно показваше, че дискусията за Бил Морленд и кравите на Ладър Ес е приключена.

Хънтър, обаче, продължи да говори.

— Мак е бил прав само наполовина — рече той. — Те са направо адски загубени.

Елиса не попита Хънтър дали говори за кравите или за жените. Знаеше, че отговорът няма да й допадне.

— Но не и кравите — поясни Хънтър. — Кравите имат доста повече здрав разум от жените.

— И понеже жените имат повече здрав разум от мъжете, това означава, че мъжете…

— Ха! — възкликна Хънтър.

— Чуди се колкото искаш. Чувал ли си някоя крава да е отишла на война?

— Не, по дяволите.

— Или жена? — престорено мило добави Елиса.

За миг й се стори, че забелязва усмивка на лицето му. Навярно беше сгрешила.

Мълчанието, което последва отговора й, остана ненарушено през целия път обратно към къщата на Ладър Ес.

12.

Хънтър се събуди така, както често му се бе случвало през войната — внезапно. Не се надигна в леглото, нито промени ритъма на дишането си. Остана да лежи неподвижно, с почти притворени очи. За всеки страничен наблюдател във вида му не бе настъпила никаква промяна.

Няколко секунди му бяха достатъчни да се убеди, че в стаята няма никой. Не се чуваше лай на кучета откъм плевнята или от бараката на ратаите.

Нощта беше съвършено спокойна. Всичко изглеждаше мирно и тихо като лунната светлина, която се изливаше през прозореца върху леглото му.

Въпреки това Хънтър беше убеден, че нещо не е наред.

С едно бързо, котешко движение Хънтър стана от леглото. Нахлузи панталоните си и обу ботушите си, докато завързваше колана с револвера около кръста си. Не потърси шапка или риза. Прекоси спалнята, застана до прозореца и погледна навън.

Не се виждаше никакво движение към пътя за ранчото. В двора също нищо не помръдваше. Конете клюмаха в ограденото за тях място зад плевнята под лунната светлина, която се процеждаше между буреносните облаци.

В двора проблясваха локви. От стряхата на къщата и от тополите се отцеждаше вода. Сребристи облаци се кълбяха и пенеха по цялото небе. Над билото на планината просветна мълния. Гръмотевицата промърмори бавно и сънливо.

Хънтър открехна прозореца. През процепа долетя тих звук.

Конско пръхтене. Приглушено тупкане на копита.

Хънтър бързо обърна глава в посока на звука.

Леопард се беше размърдал неспокойно в оградата си. Козината му проблясваше под игривата сребърна светлина. Жребецът пръхтеше и клатеше глава.

Изведнъж конят замръзна, проточи шия и наостри уши.

Леопард гледаше напрегнато към градината.

За миг Хънтър се почуди дали Елиса не се бе отдала на любимото си занимание. Бързо отхвърли тази идея.

Знаеше, че щеше да се е събудил, ако Елиса се бе опитала да излезе на пръсти от стаята си. Будеше се всеки път, щом тя се обърнеше в леглото си. Между неговото и нейното легло имаше по-малко от половин метър, тъй като ги делеше само една стена.

Един поглед към местоположението на луната подсказа на Хънтър, че все още беше рано за Гимп да приготвя закуската за каубоите. Готвачите винаги ставаха доста преди зазоряване, но сега още беше твърде рано дори за тях.

Хънтър бързо отиде до таблата на леглото си. С едно щракване отвори големия златен джобен часовник, който бе наследил от баща си.

Три часа.

Никой, освен койотите, вълците и техните човешки съответствия не се разхождаше в този час.

Къде ли се бяха запилели кучетата? Досега винаги бяха вдигали олелия до Бога, щом зърнеха някой непознат.

Може би все пак навън беше Елиса?

Хънтър се приближи до стената, където леглото му уютно се допираше до грубата дървена стена. Притисна ухо и се ослуша.

Чу същите звуци, които го преследваха постоянно, докато лежеше буден в леглото си. Тихо дишане, въздишка, шумолене на ленени чаршафи при всяко обръщане на Елиса.

Желанието го заля.

Хънтър не му обърна внимание. Започнал бе да става много добър в пренебрегването на настоятелния глад на собственото си тяло към това неподходящо момиче. Доста често напоследък му се отдаваше възможност да се упражнява в това.

Дори прекалено често. Под отказите му желанието растеше с всеки ден, с всяка минута, с всеки дъх, който поемаше.

Хънтър изруга необузданата си сексуалност и грабна карабината си. Тръгна навън и в движение вкара патрон в затвора. Претича по коридора и тръгна надолу по стълбите.

Както обикновено те скърцаха и пукаха при всяка негова стъпка.

Елиса беше права, че дори котка не би могла да се промъкне по тях, без да я чуят.

Опитът беше научил Хънтър, че, за разлика от кухненската врата, входната не скърцаше при отваряне.

Излезе от входната врата.

Подухваше хладен вятър. Хънтър потъна в сянката на стрехата. Бързо и безшумно заобиколи отзад къщата.

Нощният въздух щипеше със студа си голите му гърди. Вятърът миришеше на дъжд. Хънтър не забеляза студа на бурната есенна нощ. Вниманието му беше приковано в градината.

Пръстта белееше на лунната светлина.

А на фона на белотата й се размърда една сянка.

Един мъж.

Ако кучетата се бяха разлаяли, Хънтър просто щеше да вдигне пушката и да повали натрапника с един изстрел. Но кучетата не бяха вдигнали тревога, така че не можеше да бъде сигурен дали този човек е враг.

Хънтър измери разстоянието до плевнята и оттам до градината. Вятърът щеше да бъде на негова страна, защото щеше да заглуши стъпките му.

Но от къщата до плевнята нямаше никакво прикритие. Лунната светлина беше прекалено силна, за да може да притича.

Непознатият може би нямаше да се поколебае да стреля пръв.

Нямаше начин Хънтър да достигне до градината, без да се разкрие. От друга страна нямаше възможност да разпознае мъжа, без да го доближи.

Хънтър изчака малко с надеждата, че някой от кипящите облаци ще забули луната.

Ясното небе не се промени особено. Огромната есенна луна обливаше всичко в светлина.

Проклятие!

Хънтър прехвърли карабината в лявата си ръка и се затича с всичка сила през двора, като се насочи към плътната сянка покрай плевнята. На всяка крачка се ослушваше за специфичния звук, който съпровожда запъването на петлето на пушка или револвер.

Нито звук.

Като дишаше леко и беззвучно, Хънтър потъна в дълбоката сянка покрай плевнята. Започна да се промъква към задната страна на постройката. Оттам навярно щеше да види достатъчно, за да разбере кой си правеше предутринната разходка в градината на Елиса.

Нещо се размърда зад гърба му.

Хънтър се завъртя и едновременно с това измъкна револвера си.

Видя зад себе си черно-бялото куче и мушна оръжието обратно с едно бързо движение.

Виксън. Защо ли следваше него, вместо онзи човек, който и да беше той?

Кучето размаха опашка в мълчалив поздрав. На лунна светлина и при този вятър Виксън беше почти невидима, като се изключеха бдителните й очи.

Вятърът смени посоката си и задуха от градината към плевнята.

Хънтър се обърна и погледна Виксън. Ако нощният гост беше някой непознат, кучето неминуемо щеше да надуши миризмата му.

Виксън вдигна глава към Хънтър в очакване.

Който и да беше в градината, той не беше непознат в Ладър Ес. Не можа да реши дали това е хубаво или лошо.

Навярно защото Бил Морленд не беше непознат.

Хънтър отпрати Виксън с едно махване на ръката си.

Кучето го погледна разочаровано. Навярно се бе надявало да полудува на лунна светлина.

Хънтър му махна отново.

Виксън неохотно се обърна и затича към градината. Колито се движеше с увереността на животно, което не очаква никакви неприятни изненади в мрака.

Е, поведението му даваше окончателен отговор на колебанията му. Несъмнено кучетата познаваха нощния гост в градината.

Имаше само един начин да се разбере кой точно е той. И какво е намислил.

Хънтър понечи да тръгне към градината, но в последния миг зърна с крайчеца на окото нещо бяло.

Някой тичаше през осветеното от луната празно място между къщата и плевнята. Потрябва му по-малко от миг, за да разбере кой е. Женствената грация и водопада от руси коси можеха да принадлежат само на една личност.