Елизабет Лоуел - Есенен любовник

Цялата кухня беше затрупана с кошници, котли, сандъци и кутии, препълнени с току-що набрани зеленчуци. Елиса и Пени направо се губеха сред купчините градинска продукция.

Денят беше ясен и горещ, сякаш лятото се беше завърнало за малко. Нагрятата от слънцето земя излъчваше топлината си обратно към безоблачното синьо небе.

В кухнята се виеха кълба пара, тъй като още от преди зазоряване усърдно консервираха зеленчуци.

— Поне подправките е пощадил — подхвърли Пени.

— Но само защото Хънтър го е прогонил, преди да е свършил — отвърна Елиса. — Морган намери няколко торби сол струпани наблизо. Само е трябвало да ги разпръсне.

— Интересно защо кучетата не са се разлаяли.

Елиса не каза нищо.

Остатъкът от нощта бе прекарала будна в леглото си. Мислите й се сменяха между загадъчната самоличност на неканения гост и спомена за голия до кръста Хънтър.

Двете мисли с еднаква сила прогонваха съня й.

Пени погледна Елиса изкосо, чудейки се каква ли е причината за мълчанието й. После вниманието й се насочи обратно към ярката оранжева кора на тиквата в ръцете й. В ръката си държеше четка, но сякаш не й достигаше ум или по-скоро желание да я използва.

Преди всичко я вълнуваше самоличността на натрапника.

— Сигурно е бил някой от новите ратаи — предположи Пени. — Кучетата не лаят по тях.

— Хънтър мисли, че не е от тях.

— Така ли? И защо?

— Работата на Морган е да ги държи под око.

— Може да го е проспал — рече Пени.

Елиса за миг затвори очи. Мисълта, че Бил е човекът, който беше разрушил любимата й градина гризеше непрекъснато душата й.

Кой ли друг можеше да бъде?

Кой друг би имал причина да й отмъщава и същевременно е добре познат на кучетата?

Никой друг не отговаряше на тези условия, освен Бил. Този извод, обаче, Елиса не желаеше да приеме.

— Може би Морган е сгрешил — каза тя.

Тонът на гласа й, обаче, издаваше, че не споделя това мнение.

— А може кучетата да не са го надушили — предположи Пени. — Вятърът духаше в обратната посока. Не към кучетата, а откъм гърба им.

Елиса не й отговори.

— Е, това обяснява всичко — добави Пени. — Кучетата просто не са надушили миризмата му.

— Виксън го подуши. И изтича при него.

Пени застина на място с недоостъргана тиква в ръце. И без това досега предимно се преструваше. Вдигна глава и стрелна Елиса с гневен поглед.

— Мислиш, че е бил Бил, нали? — обвинително рече тя.

— Казвала ли съм подобно нещо?

— Не е нужно да го правиш! Той е единственият човек, когото кучетата познават и който не е бил в ранчото миналата нощ.

Мълчанието беше единствения отговор на Елиса.

— Грешиш! — надигна глас Пени. — Той не е способен на подобна низост. Той не е…

Кухненската врата се затръшна зад Хънтър и прекрати защитната реч на Пени. В ръцете си носеше едно платнище препълнено с моркови, лук, картофи и ябълки. Някои от тях щяха да отидат за консерви. Повечето бяха предназначени за избата под къщата.

— Кой какво греши? — кротко попита Хънтър.

— Елиса намеква, че Бил е насолил градината — отговори Пени. — Но греши. Той е мил и почтен човек.

Хънтър не отвърна нито дума.

— По дяволите, такъв е! — извика тя.

Никой не се съгласи с нея и по бузите й избиха червени петна от гняв.

— Познавам го по-добре от всеки друг — продължи Пени — и мога да кажа, че не би направил нещо подобно!

— Уискито променя хората — най-накрая се обади Хънтър.

— Не — упорито възрази Пени. — Бил не би извършил подобна злобна постъпка, без значение колко е пил.

— Не го взимай толкова присърце — въздъхна Елиса. — Градината беше по-скоро за удоволствие, но всъщност не е истински нужна за оцеляването ни.

Хънтър си спомни блясъка на сълзите, които бе забелязал в очите на Елиса, когато тя видя опустошената си градина. Знаеше, че сега Елиса казва само половината истина.

Градината беше нейният извор на спокойствие и удоволствие, едно тихо кътче сред една страна, която понякога беше много груба към жените.

Факт бе, че не бе успял да опази градината и това някак необяснимо го разгневяваше.

От друга страна кръвожадният й любовник имаше много по-голям принос в тази случка. Той познаваше добре ранчото и господарката му безкрайно по-добре… и по-интимно от него.

Пени хвърли към Елиса един продължителен и напрегнат поглед. После прехапа устни с такава сила, че зъбите й се отпечатаха върху кожата й и отиде да провери стъклените буркани, които весело къкреха в телена кошница, потопена в голям котел върху печката.

Последните зрънца в горната половина на пясъчния часовник тъкмо бяха изтекли.

— Остави това на мен — побърза да се намеси Елиса. — Разстроена си и не се чувстваш добре, а кошницата е тежка. Не искам да се изгориш.

Преди Пени да успее да възрази, Елиса се промуши покрай нея. Кухненските ръкавици в ръцете й бяха големи, дебели и похабени от продължителната употреба. Едва ли нещо друго би могло по-силно да контрастира с бледолилавата й рокля.

Хънтър се присегна иззад Елиса и взе ръкавиците от ръцете й. Уханието на розмарин, който се носеше от нея, му подейства като удар в лицето.

Шалът, който придържаше черната коса на Елиса, беше от ефирна лилава коприна, която подчертаваше бледозлатистия цвят на косата й. Гладката кожа с фини косъмчета по врата й контрастираше чувствено с шала, завързан по селски отзад на главата й.

Трябваше да я отучи да носи коприна и атлаз из ранчото, каза си Хънтър. Облечена в тях тя направо подлудяваше мъжете.

— Аз ще се погрижа за бурканите — рече Хънтър.

Елиса замръзна, хваната натясно между топлината на печката и силата на тялото на Хънтър.

— Няма нужда — отвърна тя. — Аз мога…

— Не ставай глупава — прекъсна я Хънтър с остър глас. — Къде да оставя бурканите?

— Сложи ги на масата. Благодаря.

Хънтър извади кошницата от голямата тенджера и я сложи на дългата, изподрана дървена маса. От стъклото се вдигаше пара и скоро бурканите бяха напълно сухи.

Пени и Елиса бързо напълниха бурканите със зелен боб, добавиха сол и вода и завиха капачките. При нормални условия Елиса щеше да прибави към боба лук или чесън, или пък някаква подправка, но този път в консервирането нямаше нищо нормално.

Днес консервираха всичко, което можеха, без да се интересуват дали е напълно узряло.

Щом разтворената сол достигнеше до корените на растенията в градината, те повече нямаше да узреят. Градината щеше да умре. След това зеленчуците щяха да изгният, освен ако не ги оберяха бързо и не ги консервираха на часа.

Елиса и Пени продължаваха да пълнят бурканите, а Хънтър за голямо учудване на двете жени спокойно започна да чисти най-дребните картофи, приготвяйки ги за консервиране. По-едрите картофи щяха да отидат направо в мазето заедно с лука, морковите, ряпата и тям подобните.

Елиса зави последната капачка и вдигна една от кошниците с буркани. Още не беше вдигнала тежкия товар на повече от един пръст от масата, когато ръцете на Хънтър се стрелнаха около нея и поеха тежестта. Елиса изпусна сподавено възклицание, което едва ли стигна по-далеч от ушите на Хънтър.

— Аз ще ги взема — рече той. — Ти нарежи боба.

Елиса също искаше да бъде така делова, както Хънтър, но гласът й просто не пожела да й сътрудничи. От допира на ръката на Хънтър до нейната дъхът й направо секваше, въпреки че той просто искаше да й помогне.

После Елиса погледна през рамо и срещна стоманения поглед на Хънтър. Желанието в тях беше така неприкрито, както силата на ръцете, които я бяха обхванали.

— Аз… аз не мога… — прошепна Елиса.

— Какво не можеш?

— Не мога да режа зелен боб.

— И защо?

— Току-що сложихме последния в бурканите.

— Ами грахът? — попита Хънтър.

Елиса нервно облиза устните си.

Внезапното присвиване на очите, с което Хънтър проследи езика й, беше така красноречиво, както и учестения й пулс.

— По-добре се промуши под ръката ми и започни да белиш граха — тихо й предложи Хънтър.

— Граха ли?

— Едни такива малки, кръгли топчици. Те са напъхани в малки, зелени шушулки. Сещаш ли се?

В този момент Елиса беше щастлива, че все още помни собственото си име. Единственото, което се въртеше в главата й, беше споменът за усещането, което бе изпитала от целувките с Хънтър, вкуса на устните му, сладкия му дъх.

— Ако още веднъж ме предизвикаш, като си оближеш устните — заяви Хънтър тихо и решително, — кълна се, че ще те съборя по гръб на масата и ще ти дам точно това, за което ме молиш.

Бузите на Елиса пламнаха. Тя се промуши бързо под ръката на Хънтър и отиде на мивката.

Започна механично да чисти една тиква. Изгреба лепкавата сърцевина с шепа и я хвърли в цедката, поставена в мивката. Кашата се стовари с такава сила в цедката, че тя подскочи на трите си крака.

— Искаш ли да запазим тиквените семки за посев? — попита я Пени.

— Какво?

— Да запазим ли тиквените семки?

— А! Семките.

Елиса погледна семките в цедката така, сякаш те току-що бяха поникнали там. Светлите, леко заострени семки бяха набъбнали и явно узрели.

— Ще ги запазим за догодина — рече Елиса.

После си помисли наум: „Ако догодина има градина.“

За миг Елиса се изплаши, че е казала последната си мисъл на глас. Хънтър не й възрази с хладен глас и тя изпусна облекчена въздишка.

Зад нея Хънтър продължаваше да помага. Сложи една кошница с буркани в една голяма тенджера, после още една в друга подобна тенджера. Добави още дърва на печката. След това продължи да бели картофи, сякаш никога не беше вдъхвал аромата на Елиса и не бе усещал в жилите му да тече истински огън.

Сони влезе и застана на кухненската врата. В ръцете си държеше цял наръч кичест копър. Между пръстите си стискаше няколко глави цвекло.

— Госпожице Елиса? — повика той.