Тя въздъхна и изпъна гръб. Когато се обърна към Сони, на лицето й имаше усмивка.

— Влез — покани го тя. — Остави копъра на масата, а цвеклото в мивката.

Сони бавно се приближи към нея. Беше толкова зает да гледа лилавата коприна на роклята й и кичурите ленена коса, измъкнали се на тила й изпод кърпата, че налетя направо върху Хънтър.

— Ъ-ъ… извинете, сър.

Хънтър погледна Сони нетърпеливо и едновременно с това развеселено.

— Няма нищо — успокои го той, — но ще се радвам, ако отсега нататък стъпваш само върху твоите крака. Моите си имат своя работа за вършене.

Сони наведе глава, видя, че наистина е стъпил върху единия крак на Хънтър и побърза да отстъпи.

— Ох… съжалявам. Наистина, сър — рече Сони.

Хънтър само въздъхна.

Сони бързешком сложи цвеклото в мивката и копъра на масата. Препъна се на няколко пъти, понеже гледаше към Елиса, вместо да внимава какво прави.

— Колко краставици набрахте? — попита Елиса.

— Дотук към три бушела7 — с готовност отвърна Сони. — Може би всичко ще са към четири. Почти няма развалени.

— Хубаво — каза тя. После се усмихна уморено и си помисли за дългите часове работа, които я чакаха. — Всички обичат туршия.

Сони се усмихна така широко, сякаш му бяха дали заплатата за цял месец. После заби поглед в Елиса, която се върна към чистенето на тиквите.

— Сони! — обади се Хънтър.

Не му се наложи да казва нищо друго. Сони подскочи и изхвръкна от кухнята така, сякаш му пареше под петите.

Елиса чистеше тиквите и се опитваше да не мисли за Хънтър. Справяше се доста добре, докато Хънтър не застана до нея край мивката. С бързи, силни движения започна да чисти една тиква. В мивката се изсипа една купчина жилки и семки.

Елиса наблюдаваше с крайчеца на окото си как Хънтър с изненадваща ловкост отделя семките от вътрешната маса.

— Добре се справяш — похвали го тя.

— Звучиш изненадано.

Елиса благоразумно смени темата.

— Имаме вече повече от достатъчно семки за догодина. Не си губи повече времето с тях.

— Защо да изхвърляме узрелите семки? Те стават за ядене.

Елиса премигна.

— Моля? — попита Пени, като се обърна към Хънтър.

— Научих се да ям тиквено семе, докато бях в Тексас — отвърна Хънтър.

— Какво, какво? — попита Елиса.

— Печено посолено тиквено семе — поясни Хънтър. — Мексиканските ми каубои много ги обичаха.

Елиса погледна към кашата в мивката с подновен интерес.

— Наистина ли?

Хънтър кимна, а после се усмихна.

— Те, разбира се, добавяха към солта достатъчно лютив пипер, за да стопи тавата — добави той.

— Имаме люти чушки — рече Елиса.

— Видях ги.

— Но не сте ги обрали.

— Не харесваш ли люто? — попита го Пени.

— Обожавам лютото.

Елиса погледна към Хънтър, подмамена от смеха в гласа му.

Все още на лицето му грееше усмивка. Тя смекчаваше чертите на лицето му и го правеше толкова красив, че направо не можеше да откъсне очи от него.

— Тогава защо не си обрал чушките? — обади се Пени.

— Имам само едни ръкавици — кратко поясни той.

— А-ха! Заради лютия сок — досети се Елиса. — Сигурно направо пари.

— По-люти са от дъха на самия дявол — съгласи се Хънтър. — Жалко, че Мики е прогонил мексиканците ти, а братята Херера са прекалено заети, за да се занимават с градината.

— Аз имам доста ръкавици — заяви Елиса. — Ще ги донеса.

— Няма нужда — небрежно рече Хънтър.

— Не искам да се похабяват на вятъра.

— Няма да влязат в работа. Пратих Мики да обере малките дяволчета.

Елиса се опита да скрие усмивката си.

Не успя. Знаеше, че Хънтър наказва Мики за отношението му към мексиканците.

— Каза ли му да не търка очите си? — попита го Елиса.

— Два пъти. Веднъж, когато го пратих на работа. И втори път, когато започна да мучи, че го смъдят очите.

— Може би следващия път ще те послуша — рече Елиса.

— Съмнявам се — сви рамене Хънтър. — В сравнение с това момче всеки пън изглежда направо гениален.

Купчината изчистени тикви продължаваше да расте.

— Олеле! — възкликна Пени след известно време. — Имаме ли достатъчно подправки, за да приготвим пълнеж за пай от всичките тези тикви.

— Можем да направим лютеница от тикви, а също тиквено сладко и сушени тикви — промърмори Елиса. — А също и супа.

— Лютеница от тикви! — усмихна се Пени, въпреки тъгата, която спомените извикаха на лицето й. — Глория обожаваше лютеницата.

— Аз също. Никога не съм я правила от тикви, но… — сви рамене Елиса.

— Трябва да стане — намеси се Хънтър.

— Мислиш ли? — изненадано попита Елиса.

— Сигурен съм. Повечето рецепти са измислени, когато готвачът е имал прекалено много от един продукт и недостатъчно от друг. Лютеницата от тиквички едва ли се различава от обикновената.

— Значи няма да е лоша?

— Не.

— Навярно си прав — погледна го замислено Елиса.

Хънтър я изгледа изкосо.

— Аз също мисля, че е прав — обади се Пени. — Глория все повтаряше, че навиците, свързани с храненето, започват с онези продукти, които ги има под ръка.

— Добрата храна е като красотата — заяви Хънтър, като погледна към Елиса. — Въпрос на вкус.

— Ха! — възкликна Пени, замахна с ножа и с един удар разполови тиквата пред себе си.

— Има един „вкус“, който споделят всички мъже по света — добави тя със суров глас.

— Наистина ли? — учудено попита Елиса. — Какъв е той?

— Блондинките — лаконично отвърна тя.

— Не всички мъже — възрази Хънтър.

— Посочи ми поне един — предизвика го Пени.

— Аз. Предпочитам добрата, уравновесена жена с усмивка, която кара стаята да свети. Като твоята.

Пени го погледна изненадано. После се усмихна и доказа твърдението на Хънтър за светлината в стаята.

— Подобно на храната — продължи Хънтър, без да гледа към Елиса, — красотата е въпрос на работа с подръчния материал, вместо безпокойство какво имаш и какво не.

Този път беше ред на Елиса да разсече една тиква с един удар на ножа.

— Ти си добра жена — продължаваше Хънтър, без да откъсва очи от Пени. — Би трябвало да се спреш на някое от предложенията за женитба, които си получила от мъжете покрай теб.

Пени отново го погледна с изненада.

— Откъде знаеш?

Хънтър изгледа Елиса и отвърна:

— Не всички мъже се заслепяват от блясъка на слънцето в нечия руса коса.

Усмивката на Пени повехна.

— Онзи, когото имам предвид, беше заслепен — рече тя. — А за мен само той има значение.

Следобедът всички с изключение на Пени, която все още не се чувстваше добре, изоставиха кухненската и градинската работа, и излязоха да прибират добитъка. Лефти беше пристигнал в галоп с новината, че на юг, край блатото има голям табун мустанги. Възможността беше прекалено добра, за да я пренебрегват.

Недостигът на коне беше много по-важен от необходимостта да се консервират зеленчуци. Каубоите имаха само по един-два коня за смяна на човек. Трябваха им поне по шест, като се имаше предвид колко груба беше работата по събирането на говедата от хълмистата земя на Ладър Ес. В горещи дни като този всеки можеше да измори по осем коня, стига да ги имаше.

Морган яздеше заедно с Хънтър и Елиса в търсене на мустанги. Ако Хънтър искаше да каже нещо, обръщаше се към Морган. През останалото време царстваше тишината. Тримата бродеха из горещата, хълмиста равнина покрай блатото, търсейки следи от мустанги.

Елиса беше напълно доволна, че не й обръщат внимание. Острият край на езика на Хънтър не беше никак приятен, а от миналата вечер не се бе срещала с нещо друго, освен с него.

Земята отново се сниши и ги поведе към дъното на нова долина. Устието на долината завършваше в самото блато. Без да каже нито дума Хънтър слезе от коня и огледа земята за следи. Високата трева, която процъфтяваше на гъстата, влажна почва, скоро го скри от погледите им.

Морган извади карабината си и прекара коня си до този на Елиса.

Тя, обаче, предпочиташе Морган да следва дирите, а Хънтър да я пази.

Конете придрямваха с увесени глави, сякаш слънцето ги беше зашеметило. Неподвижността на животните се дължеше отчасти на усиления труд през последните седмици. Добичетата не губеха време и се възползваха от всяка възможност да си починат.

Елиса също копнееше за почивка, макар че никога не би го признала на Хънтър. Беше оставила Леопард в яхъра, за да си отпочине от мъчителната целодневна работа. Сега яздеше една едра, кокалеста кобила, която имаше неравна походка, но се разбираше добре с мустангите.

Бъгъл Бой кротко пасеше само на няколко крачки от тях. От време на време конят вдигаше глава и се оглеждаше. После отново се връщаше към пасането.

Над главите им соколите правеха мързеливи кръгове високо в есенното небе.

Елиса погледна към отсрещния склон на долината, където Хънтър си проправяше път към следващото било. Без сама да усеща напрежението си, тя се взираше във всяко негово движение. Доставяше й удоволствие неповторимата комбинация от мъжествена сила и грация в него.

В момента Хънтър се движеше много предпазливо. Нямаше желание да издава позицията си на мустангите или евентуалните врагове. В ръката си държеше малък далекоглед.

Конете, които Лефти бе видял близо до долината, не бяха напълно диви. Повечето от животните носеха клеймото на Ладър Ес.

Въпреки това конете се появяваха и изчезваха като призраци.

— Надявам се Лефти да е бил прав за клеймото върху тях — тихо подхвърли Морган към Елиса. — Конете ни трябват повече, отколкото на пушката патрони. Необяздените мустанги не са много добри, особено ако се наложи човек да стреля.

— Лефти познава конете на Ладър Ес — също тихо му отвърна Елиса. — Щом казва, че са наши, значи са наши.

— Ами ако носят клеймото на Слаш Ривър?

— Тогава клеймото ще е толкова ново, че още няма да е заздравяло — рязко отговори Елиса. — А под него ще се вижда клеймото на Ладър Ес.

— Вероятно — съгласи се Морган. — Сигурно смятате да убиете някой кон и да го одерете, за да се убедите напълно?

Елиса се намръщи. Обичайният начин да се покаже, че старото клеймо е било променено, беше да се убие животното и да се изстърже част от кожата, която е била жигосана. Старото клеймо обикновено излизаше ясно отдолу, без значение какви промени бяха жигосвани върху него.

— Приемам твърдението на Лефти за вярно — рече тя.

— Братята Кълпепър няма да се съгласят лесно.

— Бандата им е по-ниска от тревата, откакто се промени съотношението на силите — сухо рече Елиса.

— Както казва Хънтър, змията по природа е близко до земята. Но това не значи, че в зъбите й няма отрова.

Елиса присви очи, за да се предпази от един внезапен порив на вятъра. Непосредствено от лявата й страна започваше почти пресъхналото блато. Жълтеникавите тръстики шумоляха и се огъваха под напора на вятъра. От дясната й страна се вълнуваше тревистата равнина, която достигаше чак до Рубиновите планини. Над върховете се събираха буреносни облаци, които криеха назъбеното било от погледа й.

Вятърът, който се спускаше надолу по склоновете на планината носеше миризмата на зима.

— Значи в такъв случай смяташ, че Хънтър е прав — братята Кълпепър само ни чакат да привършим работата по събирането на добитъка и ще нападнат? — попита Елиса.

— Първото нещо, което трябва да научите за Хънтър — провлечено додаде Морган — е, че той е винаги прав.

— Не винаги.

Усмивката на Морган проблесна за миг.

— Е, да, госпожице, не винаги. Избра губещата страна във войната, но явно така му е било писано.

Морган се намести в седлото, засенчи с длан очите си, за да ги предпази от яркото, безжалостно слънце и се вгледа натам, откъдето бяха дошли. За разлика от небрежния му глас, очите му бяха бързи, изпитателни и сурови.

— Присъединяването му към южняците, разбира се, беше до голяма степен работа на Кейс и на Белинда. Млади и горещи глави, които искрено вярват във всичките щуротии за благородството и за памука.

— Белинда ли?

— Жена му, Бог да пази душата й — отговори Морган. После добави приглушено: — По-вероятно е близо до нея да е дяволът.

Елиса не го чу. Досега не го бе приемала напълно, но сега, след като знаеше името й, нещата изглеждаха много по-истински.

Хънтър бе обичал една жена. Беше се оженил за нея. Тя беше умряла.

Сега сърцето му беше погребано заедно с нея.

— А Кейс? — бързо попита тя. — Кой е той?

— По-младият брат на Хънтър.

— Той също ли е умрял?

— Не, госпожице, макар че доста Северняци положиха големи усилия.

— И ти в това число?

Морган поклати глава.

— Дължа живота си на братята Максуел — простичко отвърна той. — А когато дойде подходящо време им помогнах така, както те на мен.

— Как?

— Помогнах на Кейс да се промъкне в затвора, където държаха Хънтър. Кейс свърши останалата работа.