След няколко минути мустангът престана да се хвърля, изпръхтя силно и извърна глава, за да види по-добре странния израстък на гърба си.

Хънтър погали шията на коня, като му говореше тихо и успокоително. След това слезе от жребеца с едно особено, плавно движение, което нито за миг не го поставяше в такова положение, че да изгуби равновесие.

Ботушите на Хънтър едва бяха докоснали земята, когато той стисна юздата, дръпна главата на жребеца нагоре и се метна отново на седлото.

Жребецът изпръхтя, отстъпи настрани, изви се на дъга без особен ентусиазъм и накрая застина.

Чак сега Елиса забеляза, че мустангът носеше прясно клеймо на Ладър Ес на хълбока си. Същото важеше за всички останали мустанги в корала.

Хънтър слезе от коня.

Жребецът само го погледна.

— Отмятай този и давай следващия — извика Хънтър на Рийд.

Конят официално беше причислен към новообяздените, което означаваше, че един добър ездач би могъл да го възседне при разумна безопасност без чужда помощ.

— Проклятие, този човек обяздва конете направо с поглед! — ухили се Морган. — Виждал съм само един по-добър от него.

— По-добър ли? Съмнявам се — отвърна Елиса.

— Питай Хънтър. Той ще се съгласи, че брат му е по-добър от него при обяздването на мустанги. Рийд бавно тръгна с готово ласо в ръка към мустангите, които тичаха в кръг в далечния край на корала. Конете цвилеха, пръхтяха, мятаха се насам-натам, но без полза. Примката излетя и се нахлузи около шията на най-близкия кон.

Рийд нави свободния край на въжето около рога на седлото си и повлече съпротивляващия се мустанг към мястото за оседлаване.

Без да поглежда към Елиса и дори без да дава знак, че е забелязал присъствието й, Хънтър свали юздата и седлото от предишния мустанг и се насочи към новия кон.

— Хънтър? — подвикна Елиса. — Трябва да поговорим.

Той спря и погледна през рамо към нея.

— По-късно — лаконично отвърна той. — Зает съм.

— Става дума за липсващите коне.

— Ето затова съм зает. Обяздвам нови коне, за да попълнят липсващата бройка.

— Ще ни отнеме само няколко минути.

— Това значи още един обязден мустанг, Палавке.

След тези думи Хънтър продължи пътя си към мястото за оседлаване в далечния край на корала.

Елиса насочи Леопард към портата на корала.

Преди Хънтър да разбере какво става, Леопард прескочи оградата и се закова на място пред него.

„Проклето да е безразсъдството й! — ядосано си каза той. — Някой ден ще насочи жребеца си към прекалено висока преграда и двамата ще завършат скока си на куп от другата страна.“

Но всъщност не това дразнеше истински Хънтър и той добре го разбираше.

Искаше Елиса толкова силно и същевременно се мразеше за желанието си до такава степен, че се разгневяваше само като я погледнеше. Преследваше го спомена за смеха й, след като студената вода я беше обляла.

Представяше си зърната й, ясно очертани под тънката мокра блуза и огънят пламваше в гърдите му.

— Става дума за Бил — поясни Елиса. — Безпокоя се за него.

Хънтър усети как гласа й се смекчи при споменаването на името на Бил и забеляза загрижеността в очите й. Това беше последната капка в пълната вече с гняв чаша.

— И какво толкова е станало с този крадец на коне и говеда, с това копеле дето толкова обича братчетата Кълпепър, че си се загрижила за него? — провлечено подхвърли Хънтър.

— Не можем да докажем, че именно Бил е откраднал добитъка.

— Какво доказателство ти трябва, момиченце? Самопризнание ли? Демонстрация стъпка по стъпка как точно го е направил? Или изстрел от засада в гърба ти?

— Бил никога не би ме наранил — настойчиво възрази Елиса. — Не го познаваш толкова добре, колкото мен. Страх ме е…

— Не бих и желал. Винаги съм предпочитал жените — ядно изрече Хънтър.

Елиса дори не забеляза намека му. Просто продължи да му говори.

— … че може би бандата го държи в плен — завърши тя.

— Пленник ли? Не пленник, а юда!

— За мен това е единственото разумно обяснение.

— Не можеш да видиш истината, дори когато е дошла на крака при тебе и те заплюва в лицето! Добрият стар Бил те краде посред бял ден!

— Не! Той има нужда от помощ!

— Има нужда от куршум!

Елиса срещна суровия поглед на Хънтър и си спомни неподправената омраза, която той хранеше към всичко, свързано с братята Кълпепър.

„… крадец на коне и говеда … копеле дето толкова обича братчетата Кълпепър…“

— Не — възрази му тя с равен глас. — Няма да ти позволя да нараниш Бил. Чуваш ли ме? Не го наранявай!

Хънтър й хвърли пълен с презрение поглед.

А после се зачуди защо ли симпатични кокетки като Белинда и Елиса си губеха ума по мошеници два пъти по-стари от тях, които по една случайност им бяха съседи.

Хънтър бързо се приближи до Леопард. После заговори така, че само Елиса да го чува.

— Престани да ми ходиш по петите и да носиш коприна — просъска той с леден глас. — Ако исках това, което ми предлагаш, щях да дойда да те пазя самият аз, а не да пращам Морган.

— Не съм…

— Напротив, точно така правиш — прекъсна я той. — Момчетата се смеят в бараката и само затова говорят — люлееш задник насам-натам, ближеш устни, а погледът ти говори „ела по-насам“.

— Не правя нищо подобно!

— Това наистина би било нещо ново за мен и момчетата — възрази й Хънтър. — Махай се, Палавке! Щом реша, че искам да взема онова, което ми буташ в лицето, ще ти се обадя.

Елиса се изчерви от смесеното с гняв смущение. Не беше предполагала, че интересът й към Хънтър е предмет на разговори в бараката на ратаите.

— Морган! — излая Хънтър. — Отвори портата.

Вратата се отвори със скърцане зад гърба му.

— А сега разкарай този шарен кон от пътя ми — каза й Хънтър. — Имам по-важна работа за вършене от празните приказки с една кокетка.

Елиса изгледа Хънтър продължително. В него нямаше нито милост, нито намек, че би се размекнал, дори ако заплачеше за Бил.

В такъв случай щеше да действа сама, реши тя.

Без дори да погледне към отворената врата, Елиса насочи Леопард към широката ограда от храсти. Жребецът я прехвърли като елен и остави Хънтър да се поти в прахоляка.

15.

Елиса се промъкваше надолу по стълбите със затаен дъх. На всяка стъпка се молеше Хънтър да е толкова изтощен от обяздването на мустангите, че да не се събуди.

Ако се събудеше, дано тогава да сбъркаше скърцането и пукането на стълбите с възраженията на къщата срещу мъглата, която попиваше в дървениите.

Мисълта да се изправи срещу Хънтър, след като той бе смачкал гордостта й в корала, караха Елиса едновременно да изпитва жега и студ.

Не трябваше да мисли за Хънтър и за каубоите, които се смеят в бараката си. В сравнение с това, което ставаше с Ладър Ес, случилото се беше просто една дреболия.

Въпреки това Елиса не искаше да се среща с Хънтър. Не беше сигурна дали просто ще го пренебрегне или ще насочи пушката си в лицето му, за да го види как се поти.

Втората възможност изглеждаше много по-примамлива.

Не трябваше да мисли за Хънтър.

Едва когато вратата на кухнята се затвори зад гърба й, Елиса се отпусна и въздъхна облекчено. Беше се измъкнала от хапливия си пазач.

Побърза да прекоси откритото пространство между къщата и плевнята. Огромната луна с цвят на узряла тиква висеше ниско в небето. Имаше няколко самотни облака, изостанали след бурята от предишната вечер. Въпреки размера си луната хвърляше оскъдна светлина. Онези лъчи, които достигаха до земята, потъваха в ниската мъгла, която се беше прилепила към всяка низинка, към всяка гънка или долчинка.

Нещо студено побутна пръстите на Елиса. Тя приглуши сепнатия си писък и погледна надолу.

Виксън я погледна и размаха опашка с надежда.

— Не — прошепна Елиса. — Върни се да пазиш плевнята.

Виксън наведе глава настрани, поколеба се, после се обърна и затича обратно към плевнята.

Елиса погледна към бараката на ратаите. Слабият вятър караше струйките мъгла да танцуват като сребърни пламъци. От прозореца не се виждаше дори искрица светлина. Беше станала дори преди Гимп.

Елиса бързо отиде в плевнята, оседла Леопард и се насочи към Ветровития проход. Беше облечена в черния си костюм за езда, с черно каубойско наметало, а косата й беше скрита под черен шал. С тези дрехи едва ли можеха да я забележат дори там, където нямаше мъгла.

Вътре в мъглата тя беше практически невидима.

Никога пътят до ранчото на Бил не й бе отнемал толкова много време. В добавка към мъглата тя използваше всяка възможност да се прикрие в нощта.

Нямаше как да разбере дали бандата на Кълпепърови беше оставила някой да наблюдава Ветровития проход.

Времето оправда надеждите на Елиса. След като премина през прохода, мъглата стана още по-гъста. От опит, обаче, знаеше, че времето едва ли ще остане мъгливо след като се разсъмне. Дотогава трябваше да се е прибрала в ранчото.

А с нея трябваше да дойде и Бил Морленд.

Елиса се страхуваше какво ще се случи, ако Хънтър посрещне Бил с пушка в ръка.

Не трябваше да забравя обвиненията, които Хънтър му беше отправил.

Елиса потрепери при спомена за израза в очите му, когато преди няколко дни Хънтър се бе прицелил в Аб Кълпепър.

Омраза!

Хънтър се беше заканил да застреля Бил. Елиса се страхуваше да не го застреля още щом го види, както би сторил с всеки четирикрак паразит, който краде телета.

Не можеше да позволи това да се случи. Бил не заслужаваше да умре, само защото не беше си помръднал пръста да й помогне.

През всичките онези години, преди да замине за Англия, той се бе държал толкова добре с нея.

Елиса решително насочи Леопард през редеещата тъмнина. Ако някой бандит пазеше подхода към колибата на Бил, едва ли беше забелязал призрачното преминаване на Леопард.

Елиса напрегнато гледаше пред себе си за някакъв признак на светлина. Не се виждаше нищо. Слезе от коня и завърза Леопард за един храст. Много предпазливо се промъкна близо до клозета зад колибата.

Само на два-три метра от клозета растеше един гъст храст. Елиса се сви и се сля с очертанията на храста, както я бе учил да прави самият Бил, когато двамата ходеха на лов.

Елиса облиза устните си, сви ги и изсвири тихо. В отиващата си нощ се чу ясната, мелодична песен на славей. Бил я беше научил да свири като славей още преди години, когато тя беше малко момиче, а сребърният смях на майка й огласяше цялата къща.

В колибата не се видя светлина в отговор на изсвирването й.

Никой не извика името й.

Елиса нервно погледна към небето. Звездите вече не се виждаха. Източният хоризонт тлееше в блед прасковен цвят.

Елиса изсвири отново мелодията на славея.

Нищо не се случи.

Може би Бил беше препил и сега спеше прекалено дълбоко, за да я чуе?

Облиза устните си, които бяха пресъхнали като кърпа за лице, сви устни и изсвири отново. Песента на лъжливия славей за трети път се разнесе край колибата.

Не се видя светлината на фенер.

Над източния край на небето зората сгъстяваше розовия си цвят.

Елиса чакаше.

И чакаше.

Тъкмо когато беше решила да се предаде, предната врата на колибата проскърца. Един мъж излезе отвътре и се насочи към клозета.

Бил!

Елиса се отпусна облекчено.

Бил се приближи до клозета с колебливите стъпки на човек, който е препил или просто недовижда в утринния здрач. Неуверените му крачки някак си го отведоха покрай клозета към гъсталака.

— Насам — прошепна Елиса. — Аз съм!

— Исусе! Палавке, ти ли си? — просъска Бил. — Нали ти казах последния път да не идваш тук! Върви си у дома!

Елиса се опита да различи изражението на лицето му. Онова, което видя в пробуждащата се светлина не я успокои ни най-малко.

Очите му бяха кръвясали.

И гневни.

Но, преди всичко, изплашени.

— Същата си като майка си — прошепна разгневено Бил. — Безразсъдна до мозъка на костите си! Махай се оттук!

— Ела с мен — подканващо прошепна Елиса. — Имам нужда от теб.

— Върви си у дома!

Въпреки че гласът на Бил беше мил, в изражението му нямаше нищо подобно.

— Бил…

— Върви!

— Не — възрази тихо, но твърдо Елиса. После се изправи. — Много от кравите на Ладър Ес бяха откраднати. Липсват много коне. Всички следи водят към…

— Виж ти, виж ти — чу се непознат глас откъм гърба й, — какво си имаме тук? Някой е донесъл на Аб първокачествено женско месо.

Бил се спъна и падна върху Елиса. Тежестта на Бил я събори и я претърколи настрана от непознатия.

— Бягай! — яростно прошепна Бил.

Този път Елиса не възрази. Обърна се и хукна.

Само след три крачки една желязна мъжка ръка я стисна за мишницата. Елиса простена от болка. Аб Кълпепър със сила я завъртя към себе си. Беше висок, кокалест и имаше светли очи, които сякаш тлееха в сумрака. Един поглед в тези очи накара стомаха на Елиса да се преобърне.