В следващите няколко секунди ги обгръщаше само тишината и шумът на вятъра.

— Излез оттам — подкани я Хънтър с тих, нетърпелив глас. — Ела да се запознаеш с брат ми Кейс.

Върбите се размърдаха и се разтвориха. Елиса излезе от сянката до ствола на една голяма топола. Дори не погледна към Кейс. Гледаше само Хънтър.

Оскъдната лунна светлина беше достатъчна да се види изненадата на лицето на Елиса. Изражението й подсказваше на двамата мъже, че тя се опитва да асимилира идеята, че Бил Морленд е неин баща.

— Не знаех — прошепна тя. — Но това обяснява…

Елиса млъкна насред думата.

— Какво обяснява? — тихо я подкани Хънтър.

— Обяснява защо баща ми и Бил се скараха — рече просто Елиса. — И защо Бил се държеше с мен като баща, когато татко го нямаше. Всъщност него го нямаше през повечето време. Татко беше златотърсач.

Хънтър присви очи. Той също доста бе отсъствал от дома си. Наистина, беше на война, а не да търси злато, макар резултатът да беше един и същ.

Белинда беше останала сама достатъчно дълго, за да си намери белята със съседа. А и не само с него, ако трябваше да се вярва на слуховете.

— Все пак ми е трудно да повярвам, че мама и Бил са били толкова… близки.

— Случва се — спокойно подхвърли Кейс.

— Още една невярна кокетка — додаде с груб глас Хънтър. — Като Белинда.

Елиса се сви като ударена с камшик.

— Майка ми не беше…

Гласът й отново заглъхна насред изречението. Ако приемеше за вярно казаното от Бил, едва ли можеше да настоява, че майка й е била вярна на баща й.

— Не беше кокетка — продължи Елиса. — Сигурно е обичала много Бил. Но обичаше и баща ми.

— Ако не друго, поне имаш приятел в лагера на бандитите — рече Кейс.

Едва сега Елиса видя истински Кейс. Тя премести поглед от украсените му с ресни мокасини към краката на Хънтър, който също беше обут в мокасини. Сходството между двамата братя не се изчерпваше с това. Двамата мъже имаха еднакъв ръст, едно и също телосложение и сходни походки.

Разликата беше едва доловима, но достатъчно силна за Елиса. Кейс имаше мрачно, заплашително, неподвижно присъствие. Смехът едва ли огряваше очите му дори в слънчев ден. Хънтър имаше същия вид, когато беше дошъл в Ладър Ес.

Вече не беше така.

Сега Хънтър се усмихваше. Понякога дори очите му грееха от смях. Често ги смекчаваше страстта.

Елиса беше забелязала настъпилите промени в Хънтър. Той може би щеше да ги отрече, щеше да я нагруби, да я нарече кокетка, но тя бе успяла да пробие защитата му.

Този извод донесе на Елиса облекчение, което буквално я зашемети. Едва сега разбираше каква голяма част от сърцето й принадлежи на Хънтър. А тя така силно се боеше, че той няма да може да отвърне на любовта й.

Елиса извърна поглед от Хънтър, защото се боеше, че това ново знание ще се разкрие в очите й. Тогава Хънтър щеше да си намери извинение да я отблъсне за пореден път.

Точно сега нямаше да може да го понесе.

Стигаше й новината за това кой беше нейния истински баща.

— Кейс — рече Елиса. — Ти си с братята Кълпепър.

— Така си мислят те.

— Разбирам.

Тя пое дълбоко дъх и го изпусна.

— Какви са шансовете ни? — мрачно го попита тя.

— Ще се подобрят малко, щом открия къде държат говедата ви.

— Значи все още не са ги продали? — попитаха в един глас Хънтър и Елиса.

— Не. Кравите за разплод са на едно място, а бичетата на друго.

Зъбите на Хънтър проблеснаха на лунната светлина.

— Най-сетне добри вести.

— Може би — изсумтя Кейс. — Зависи от това на кого принадлежи клеймото на Слаш Ривър.

— На Аб Кълпепър — отвърна Хънтър.

— Не и според регистрите на щата Невада.

— Какво?

— Някой си Дж. М. Джонстън е регистрирал това клеймо — отвърна Кейс.

Хънтър погледна към Елиса.

— Познаваш ли това име?

— Не. Единственият Джонстън наоколо беше Мак, но той е мъртъв.

— Кога е умрял? — попита Кейс.

— Преди около три месеца.

— Възможно е да е същия човек. Клеймото е регистрирано през 1863 година.

Елиса се намръщи.

— В тази година починаха родителите ми.

— От какво?

— Майка ми умря от белодробна треска. Баща ми излезе навън в една бурна вечер и повече не се прибра. Погребан е заедно с майка ми.

Хънтър хвърли бърз поглед към Кейс.

— Мак споменавал ли ти е, че има собствено клеймо? — попита Хънтър.

Последва тишина, докато Елиса се опитваше да си спомни малкото разговори, които бе водила с покойния мълчалив надзирател на Ладър Ес.

— Мак не ми е казвал подобно нещо — отвърна тя най-накрая.

— Баща ти позволяваше ли на Мак да гледа собствени коне и говеда на земята на Ладър Ес? — запита Кейс.

— Не знам.

— А ти давала ли си му подобно разрешение? — обърна се към нея Хънтър.

— Никога не е повдигал подобен въпрос. Мак беше такъв човек, че една жена трудно можеше да разговаря с него.

Кейс и Хънтър отново се спогледаха. И двамата мислеха за едно и също нещо.

Възможно бе Мак да е жигосвал блуждаещите из Ладър Ес телета със собственото си клеймо. Не беше нещо необичайно, макар че повечето собственици считаха подобна практика за несъществено различна от явната кражба.

— Звучи ми така, сякаш Гейлорд е минал насам, видял е една добра идея и е решил сам да се възползва от нея.

— Искаш да кажеш, че братята Кълпепър умишлено са убили Мак, защото е имал регистрирано клеймо, което те са искали да използват?

— Клеймо, а също достатъчно нежигосани телета, върху които да го използват.

— Значи мислите, че Мак е крадял от Ладър Ес?

— Няма да е първият случай, когато надзирателя заделя настрана няколко телета — спокойно поясни Кейс.

— Някои хора не го смятат за кражба — додаде Хънтър. — След войната в Тексас толкова много добитък се разхождаше на воля, че мъжете убиваха животните заради кожите им и оставяха месото да гние.

— Разбирам — бавно каза Елиса. — Е, предполагам, че Мак е считал Ладър Ес за свое ранчо след смъртта на баща ми. Аз бях в Англия, а Бил искаше да остана там.

Хънтър се обърна към Кейс.

— Братята Кълпепър споменавали ли са, че смятат да се установят в Ладър Ес?

— Разбирам какво мислиш. Те са изморени да бягат от нас. Търсят си някоя дупка да се скрият, а Ладър Ес е добре построено ранчо с достатъчно вода.

Елиса преглътна мъчително.

— Да бягат от вас ли?

— Хънтър и аз вървим по следите им още от Тексас от две години насам — поясни Кейс.

— Разбирам.

Тя хвърли бърз поглед към Хънтър.

— Нищо чудно, че не те интересуваше заплатата — каза тя на Хънтър. — Навярно би продължил да преследваш братята Кълпепър дори безплатно.

— Ако смяташ, че не си заслужавам заплатата като надзирател…

— Не съм казвала подобно нещо — бързо го прекъсна тя.

— Тогава какво искаш да кажеш?

— Ти си най-добрият надзирател, който Ладър Ес е имало някога. Но интересът ти към ранчото се дължи само на това, че братята Кълпепър го искат.

Хънтър понечи да каже нещо, погледна към Кейс и замълча.

— Изглежда, че ще трябва да си търся нов надзирател, след като се справим с бандата — добави Елиса с напрегнат глас.

— Няма смисъл да прекосяваш един мост, преди още да си стигнала до него — обади се Кейс. — Възможно е всички да сме мъртви, преди още да сме стигнали до реката.

Елиса затвори очи.

— Да — тихо рече тя. — Можем да умрем. Всички.

— Нека да не слагаме траур още отсега — вмъкна Хънтър. — Всичко ще си дойде на мястото, щом разберем кой е шпионинът.

— Може би — замислено подхвърли Кейс. — Но имам лошо предчувствие.

Вниманието на Хънтър в миг се насочи от Елиса към Кейс.

— Какво е то? — запита Хънтър.

— Онези момчета стават нетърпеливи — поясни Кейс.

— Те са родени нетърпеливи и мързеливи — хладно рече Хънтър. — Затова са станали разбойници.

Кейс кимна утвърдително.

— Това означава, че братята Кълпепър може да не дочакат да завършиш прибирането на говедата и обяздването на конете вместо тях.

— Мислил съм за тази възможност — отговори Хънтър.

— Предположих, че си я обмислил. Какви приготовления си направил?

— Приготвихме достатъчно вода и храна, за да издържим евентуална обсада — обясни Хънтър. — Гимп пълни с пръсти чували от зебло, които да спират заблудилите се куршуми.

— Ами ако се опитат да ви подпалят? — попита Кейс.

Елиса ахна звучно. Не беше помисляла за тази възможност.

— Няма да го направят — каза тя.

— Ще го направят — делово възрази Кейс. — Правили са го и преди.

— Планират ли да ни подпалят? — попита Хънтър.

— Не са казвали на хората си нито че ще ви палят, нито че няма да го правят.

— Приготвил съм едно място за отстъпление в случай, че се наложи да напуснем къщата — додаде Хънтър.

— Къде? — попита Кейс.

— В една пещера в подножието на хълмовете на около половин километър от къщата. Вътре има извор. А аз занесох припаси.

— Кой знае за нея?

— Ти, аз и Елиса.

— Запази го в тайна — мрачно каза Кейс.

— Не мисля, че ще ни се наложи да използваме пещерата — обади се Елиса.

Кейс я изгледа.

— Защо? — попита я Хънтър.

— Нали помниш какво каза Гейлорд — че му е омръзнало да го гонят?

Хънтър кимна утвърдително.

— Те са мързеливи — продължи Елиса. — Искат да получат ранчото недокоснато, готово само да се настанят в него. Аб дори се опита да го купи от мен тази сутрин.

Изненадата се изписа ясно на лицето на Хънтър.

— Да го купи ли? — недоверчиво я попита той.

— Да — потвърди Елиса. — Напълно законно, както каза самият той. Нищо, което да разтревожи янките със сините униформи.

— Проклет да съм! — изруга Хънтър.

— Защо не прие предложението му? — обърна се към нея Кейс.

— Защото Ладър Ес струва повече от трийсетте долара, които той ми предложи — кратко отвърна тя.

— Да, госпожице — съгласи се Кейс. — Сигурен съм в това. Но навярно това са всичките пари, които има онази жалка свиня.

— Въпросът е там — продължи Елиса, — че братята Кълпепър търсят някакъв законен, благоприличен начин да се установят.

— Предполагам, че са стигнали до извода, че разбойничеството вече не е това, което беше — сухо вмъкна Хънтър.

— По-скоро искат да продължат с грабежите по начина, по който го правят команчите — додаде Кейс. — Да настанят клана си в някое сигурно място и да предприемат неколкодневни набези.

— Единственият набег, който им предстои е към ада — изръмжа Хънтър.

Елиса потрепери. Щеше да приеме думите му по-леко, ако Хънтър ги беше казал разпалено, с искрящ в думите му гняв.

Но той ги бе изрекъл спокойно, без никаква емоция.

Както Кейс.

— Вярват ли ти? — обърна се Хънтър към Кейс.

— Дотолкова, доколкото изобщо се доверяват на хората, които не са от клана Кълпепър.

— Надявам се това да е достатъчно.

— Ще се опитам да те предупредя, доколкото мога — отвърна просто Кейс.

Вятърът отново се засили. Елиса потрепери. Въздухът беше хаплив, което напомняше за идващата зима.

— По-добре да си вървим у дома — рече Кейс. — Ще ви изпратя до плевнята.

— Може да те видят — предупреди го Хънтър.

— Ще внимавам. Искам да видя онези кучета. Няма нужда да ги разлайвам, ако ми се наложи да дойда в ранчото.

— Добре — съгласи се Хънтър и се обърна към Елиса. — Изчакай малко тук. Искам да поговоря с Кейс. Не се отдалечавай.

— Къде ли бих могла да отида? — хапливо му отвърна тя.

— Където си ходила там, когато си оставила онези следи — беше резкият отговор на Хънтър.

С тези думи Хънтър поведе Кейс настрани и започна да му говори тихо, така че Елиса да не може да го чуе.

— Ще поставя… — започна Хънтър.

— Не й ли вярваш? — прекъсна го Кейс с равен глас.

— О, вярвам й дотолкова, доколкото вярвам на всяка друга кокетка.

Кейс повдигна вежди, но не каза нищо.

— Въпросът е там — продължи Хънтър, — че някой е оставил всички тези следи между Би Бар и Ладър Ес.

Кейс чакаше, без да казва нищо.

— След като Елиса не е ходила при Бил за развлечение, тогава с кого, по дяволите, се е срещала? — продължи Хънтър.

Свиването на раменете на Кейс говореше, че не го засяга с кого Елиса се е срещала или не се е срещала, а също така подсказваше недоумението му от интереса на Хънтър към този въпрос.

— Това какво общо има със залавянето на братята Кълпепър? — кротко попита Кейс.

— Вероятно няма пряка връзка — призна Хънтър.

— А-ха — съгласи се Кейс.

После замислено премести поглед от Елиса към брат си.

— Нали не проявяваш интерес към дъщерята на Бил? — попита го той с неутрален глас.

— Веднъж вече се жених за кокетка. Един път ми стига, за да се излекувам завинаги.