— Опитах!

Обхвана го ярост, щом осъзна към какъв извод водеше казаното от Елиса.

— Проклета да си, Палавке! — изрече той с нисък, заплашителен глас. — Не съм те изнасилил и ти го знаеш много добре! Желаеше ме през цялото време, чак до мига, когато аз…

Хънтър млъкна на средата на изречението, щом осъзна накъде го водят думите му. Елиса наистина беше го следвала чак до мига, в който бе разкъсал девствената й ципа.

Хънтър изруга продължително и богохулството му увисна във въздуха като лютивия дим от съсипаната нощница на Елиса. Елиса се вслуша в думите му и оголи зъбите си в усмивката на диво животно. Поне тук бе получила едно малко удовлетворение, защото най-сетне бе успяла да премине през всичките бариери, които Хънтър бе поставил пред себе си. Хънтър видя пародията на усмивка на лицето й и разбра, че яростта й е дълбока поне колкото неговата.

— Можеше да ме отблъснеш — каза той. — Защо не го направи, преди да е станало твърде късно?

— Мислех, че те обичам — отвърна му Елиса с тих, зъл глас. — Мислех, че и ти ме обичаш. Смятах, че се съпротивляваш да го покажеш заради първата си жена.

Шокираното мълчание беше единственият отговор на Хънтър.

— Малка глупачка! — тихо каза той накрая.

— Най-сетне мненията ни съвпаднаха поне по един въпрос.

— Защо не ме чу какво ти казвам? — запита Хънтър. — Говорил ли съм някога за нещо друго, освен за похот между нас?

Унижението и гневът се бореха за надмощие над езика на Елиса. Спечелиха и двете.

— Никога. Но сега те слушам внимателно, любовнико. Цялата съм в слух.

— Прекалено късно е — изръмжа той.

По тази точка Елиса също не възрази.

Тишината надвисна в стаята.

— Какво мирише така? — попита най-накрая Хънтър.

— Дрехите, които бяха на мен, когато излязох от стаята ти.

Хладната прецизност на думите й и непрестанния поток сълзи, които се стичаха по лицето й подсказаха на Хънтър колко неуверен е самоконтролът й.

Това не значеше, че я вини. В момента самият той не беше сигурен дали се владее напълно.

— Боже, каква каша! — прошепна той.

Елиса не му обърна внимание. Всичките й усилия отиваха за запазване на самообладанието й.

Никога не го бе постигала с по-голямо усилие.

— Е, нищо не може да се направи — тихо заяви Хънтър. — Ще трябва да се оженя за теб.

Елиса недоверчиво завъртя глава към него.

Хънтър не го забеляза. Беше прекалено погълнат от бъркотията, която бе произлязла от онова, което трябваше да бъде една кратка, проста любовна връзка.

— Утре ще обявим на всички, че сме се сгодили — добави Хънтър. — Веднага щом се оправим с бандата на Кълпепърови, ще намеря свещеник и ще се оженим.

Елиса изгледа Хънтър така, сякаш беше полудял.

След това Хънтър се обърна и я прониза с мрачния си, гневен поглед. А щом заговори гласът му прозвуча като леден камшик.

— Но, Бог ми е свидетел, Елиса Сътън, ако не пораснеш и не бъдеш добра майка на децата ми ще оплакваш деня, в който си ме подмамила да се оженя за теб.

— Не! — яростно отвърна тя.

— Какво?

— Не! Няма да се омъжа за теб!

— Не ставай глупава — нетърпеливо додаде Хънтър. — Нали това си искала през цялото време.

— И двамата признахме, че съм била глупава. За разлика от теб, Хънтър, аз се уча от грешките си. Няма да се омъжа за теб.

— Защо?

— Ако се венчаем ще имаш правото да правиш с мен същото когато си пожелаеш.

— Ти също ще го желаеш. Аз ще се погрижа за това. Просто никога не съм помислял, че си девствена. Помисли само как ми отвръщаше — като суха слама на клечка кибрит.

Хънтър се усмихна на този спомен.

Усмивката засегна дълбоко Елиса и сложи последната точка в списъка на униженията й.

— Чуй ме добре, самодоволно копеле! — изръмжа тя. — Няма нито един закон, който да ме задължава цял живот да страдам от мъжките грубости. Ще се постарая това положение да се запази.

Хънтър се намръщи.

— Нали ти казах, че следващия път ще ти хареса.

— Боже мой, ти сигурно наистина си мислиш, че съм глупава. „Следващият път ще ти хареса…“ — изимитира го тя. — Ама че гадост!

— Успокой се и използвай главата си, вместо острия си език. Мислиш ли, че толкова много жени щяха да се омъжват, ако брака беше нещо лошо?

— След като веднъж брачният възел е затегнат около шията на жената, тя няма голям избор, нали? — язвително отвърна Елиса. — Нищо чудно, че църквата иска момичетата да бъдат девствени, преди да са се омъжили. Иначе те никога не биха се съгласили на подобно страдание.

Хънтър преглътна хапливата забележка и се опита да намери някакъв по-мил довод за неразумната си любовница.

— Ами ако си бременна? — попита той.

— Ами ако не съм?

— Ами ако си? — настоя Хънтър.

Елиса го погледна с диви, блеснали очи. Самообладанието й я напускаше с всеки дъх.

— Махай се, Хънтър! Вече не те искам. Никога! По никакъв начин!

— По дяволите, Палавке! Не можеш просто…

— Ма-хай-се!

Хънтър рязко стана и тръгна гордо към вратата.

— Ще поговорим отново утре сутрин, като се успокоиш — подхвърли й той на излизане.

Затвори вратата на спалнята зад себе си, застана неподвижно в коридора и се заслуша.

От спалнята на Елиса не се чуваше никакъв звук.

Дори звукът от плач.

(Този файл е изтеглен от bezmonitor.com.)

Мълчанието на Елиса върза на леден възел стомаха на Хънтър. Тя не се държеше така, както винаги бе постъпвала Белинда. Покойната му жена използваше сълзите и думите си, докато от мъжката му гордост не останеше ни следа. Сексът с Белинда беше една малка, но дива игра.

Но Елиса не приличаше на Белинда. С Елиса сексът изобщо не беше игра.

„Вече не те искам. Никога! По никакъв начин!“

Хънтър си каза, че на сутринта Елиса ще се чувства по друг начин. Под женската й ярост се криеше прекалено много интелигентност, за да не разбере, че бракът им сега вече беше необходимост.

Той беше отнел девствеността й.

Фактът, че не беше го разбрал нямаше значение. Беше разкъсал девствената ципа, беше разпилял семето си в нея, значи трябваше да се ожени за нея.

Щом Елиса се успокоеше, пак щеше да дойде при него, успокояваше се той.

Абсолютната тишина от другата страна на вратата подсказваше на Хънтър, че греши в това си предположение така, както бе сбъркал в останалите си заключения за Елиса Сътън.

Елиса не беше Белинда.

Изводите, които следваха от тази проста истина, не дадоха мира на Хънтър през остатъка от дългата, безсънна нощ.

19.

С привидно спокойствие Елиса навлече работните дрехи, които не беше обличала, откакто преди години бе заминала за Англия. Панталоните бяха от мек, морскосин габардин и някога й стояха свободно. Сега прилепваха плътно по бедрата й. Крачолите й бяха прекалено къси, но ботушите й щяха да скрият този малък проблем.

Блузата, обаче, беше трудна работа. Карираните фланелени ризи, които Елиса някога бе носила със синия панталон, сега се изпъваха върху бюста й. На петнайсетгодишна възраст формите й бяха имали значително по-малки извивки.

Дрехите на майка й също нямаше да й станат. Елиса беше по-едра от майка си.

Просто трябваше да намери нещо подходящо, което да облече вместо старите ризи.

Нещо друго.

Напълно изключваше от това число английските си рокли. Язвителните коментари на Хънтър за облеклото й се бяха отпечатали като жигосани в мозъка й.

„… Някои жени просто не се чувстват пълноценни, ако нямат мъж, който да им се възхищава…“

„… Мъжете застават нащрек всеки път, щом минеш край тях. Знаеш го, но продължаваш да въртиш задник…“

Елиса не желаеше да стои заключена в къщата като в харем. Щеше да се постарае, обаче, да скрие всичко женствено по себе си.

Рязко дръпна фланелената риза, опитвайки се да освободи повече място за гърдите си. Напразно. Ризата просто беше тясна.

Но ако продължеше да носи коприна и атлаз Хънтър пак щеше да я гледа многозначително с мрачните си очи.

„… Ако искаш едно бързо търкаляне аз съм готов, нямам нищо против него и, Бог ми е свидетел, мога да го направя без проблем. Но това ще бъде всичко, което ще получиш, Палавке. Бърз секс…“

Хънтър беше човек, който държи на думата. Беше получила точно това — бърз секс.

Сълзи на срам и гняв напълниха очите й, като едно забавено ехо на онзи безжалостен миг, в който бе научила колко малко мисли Хънтър за нея.

„… Бог ми е свидетел, Елиса Сътън, ако не пораснеш и не бъдеш добра майка на децата ми ще оплакваш деня, в който си ме подмамила да се оженя за теб…“

Думите на Хънтър я бяха наранили много повече от разкъсването на девствената й ципа. От думите му бе разбрала, че бе отдала любовта си на един мъж, който нито я уважаваше, нито я обичаше.

Просто бе изпитвал похотливо желание.

„Проклет да е Хънтър!

И два пъти по-проклета да съм аз, задето се оказах такава глупачка!“

Без да пророни сълза Елиса тършуваше из прашните сандъци, докато не намери една грижливо сгъната кожена риза на баща си. Ризата беше все още мека и еластична.

Навлече я презглава, нави ръкавите си и я пусна свободно над хълбоците си. Ресните висяха и се люлееха над гърдите й по отвратителен начин, но иначе дрехата съвсем добре скриваше извивките й.

Един бърз поглед в огледалото показа на Елиса, че кремавия й корсаж се вижда през връзките на кожената риза. С нетърпеливи движения притегна връзките. После намери една от големите шарени кърпи на баща си и я завърза на врата си. Избелелия червен плат увисна над ресните и прикри всички нежелани подробности.

Елиса мразеше да носи косата си сплетена и прибрана над главата си. Въпреки това прибра в плитка дългата, копринена маса, нави я стегнато и я забоде с няколко фиби. После нахлупи така ниско шапката си, че не се виждаше нито едно кичурче руса коса.

Новата проверка в огледалото задоволи Елиса. Дори най-тесногръдия, злонравен и дебелоглав бивш полковник нямаше да може да я обвини, че се опитва да привлече мъжките погледи с показните си дрехи.

Елиса слезе в кухнята, спокойна, че няма да й се наложи още отсега да се противопоставя на Хънтър. Беше го чула да излиза от къщата по-рано сутринта.

Но не рано, напомни си тя. Беше слязъл по стълбите цял час по-късно от обичайното.

Без съмнение е бил изтощен от цялата си похот.

Стисна устни в мрачно изражение и влезе в кухнята.

— Мили Боже! — възкликна Пени. — Какво е станало с теб?

— Моля? — сепна се Елиса и се зачуди дали Пени някак не бе разбрала какво се е случило предишната нощ.

— Имам предвид твоето… ъ-ъ… облекло.

— А! — сви рамене Елиса. — Писна ми да нося английските дрехи.

— Палавке, не можеш да…

— Не ме наричай Палавка!

Скритият в гласа на Елиса гняв стресна Пени.

— Извинявай — рече тя. — Не знаех, че не обичаш прякора, който Бил ти даде.

Елиса сви рамене и се постара да възвърне поизтъркания си самоконтрол.

— Не можеш да излезеш с тези дрехи от къщата — предупреди я Пени.

— Защо не?

— Ами че това са мъжки дрехи!

— Нали върша мъжка работа. Защо, тогава, трябва да съм опакована в коприна и атлаз?

— Звучиш точно като майка си — промърмори Пени.

Без да отвърне нито дума, Елиса нахлузи грубите кожени работни ръкавици и взе карабината си от закачалката й на кухненската врата.

— Няма ли да закусваш? — попита я Пени.

— Не съм гладна.

— Чакай да ти сложа нещо за обяд.

— Ако огладнея ще дойда да си взема нещо.

— Също като Хънтър — раздразнено подхвърли Пени. — Да не ви е хванала нещо като есенна треска?

Елиса се завъртя обратно с лице към другата жена.

— Какво искаше да кажеш за Хънтър?

— Той също не беше гладен.

„Добре! — помисли си Елиса. — Дано съвестта му да го гризе, докато заприлича на сянка!“

Разтревоженият поглед на Пени подсказа на Елиса, че трябва да прикрива чувствата си по-добре.

Отново.

— А ти как си? — вече спокойно я попита Елиса. — По-добре ли се чувстваш?

— Да. Предполагам, че сутрешните прилошавания са отминали.

Една мисъл сепна Елиса.

Може би самата тя беше бременна.

— Не се безпокой за нищо — заяви Елиса на Пени. — Ще се справим съвсем добре и без мъже.

Пени й се усмихна изморено.

Елиса я прегърна леко и тръгна с решителна крачка към плевнята. Движенията я накараха да потръпне от болка.

Картината на лежащия между бедрата й Хънтър премина като светкавица през ума й. Спомените за удоволствието, което беше изпитала преди да дойде болката, обляха тялото й в трепетни вълни.

А в паузите между удоволствието разцъфтя срамът.

„Глупачка!

Кръгла идиотка!“

Въпреки всички обидни имена, с които Елиса се наричаше, под обвивката на гнева й продължаваха да тлеят въглените на един сладостен огън. Хънтър наистина я бе наранил, докато отнемаше девствеността й, но преди това й бе разкрил съществуването на неподозирани удоволствия.