„… Мислиш ли, че толкова много жени щяха да се омъжват, ако брака беше нещо лошо…“

Въпросът на Хънтър едновременно беше подигравателен и примамващ. Думите му й подсказваха, че сексът не е само това, което беше изпитала.

През нощта тя беше прекалено разгневена, за да отвърне на увереността на Хънтър с нещо друго, освен с ярост. Едва сега я бе достигнало закъснялото ехо на чувствената му увереност и това я объркваше.

„… Ти също ще го желаеш. Аз ще се погрижа за това…“

Думите на Хънтър иззвънтяха в ума й и я накараха да потрепери.

— Казах, добрутро, госпожице Елиса. Сигурно се чувствате по-добре.

Елиса премигна и фокусира погледа си върху Гимп.

— Хънтър ми каза, че не се чувствате добре — поясни Гимп — и едва ли днес ще излезете на езда.

Бузите на Елиса пламнаха в яркочервено. Наистина усещаше болка на неочаквани места. Смути я фактът, че Хънтър го беше предположил.

А същевременно я разяри.

— Хънтър греши — рязко отвърна тя. — Но, всъщност, той греши за много неща, свързани с мен. Ще яздя Леопард.

— Ъ-ъ…

— Какво има?

— Хънтър не иска да яздите сама.

— Хънтър може да върви по дяволите.

Елиса обърна гръб на шокирания Гимп и отиде в яслата на Леопард. След няколко минути жребецът с Елиса на гърба си излезе от плевнята и направо прескочи оградата отпред.

— Днес оглеждат блатото на север — извика Гимп след нея.

Елиса му махна.

— Пазете се от червенокожите! Морган каза, че е видял няколко!

Тя му махна отново.

Дългите крака на Леопард се отвориха в крачка, която бързо преодоляваше разстоянията. След известно време бедрата на Елиса престанаха да протестират и се върнаха към познатия ритъм на ездата.

Местността прелиташе покрай нея с жълтеникавите отсенки на есента. Ветровитото небе и яркото слънце успокояваха духа й като мехлем.

За съжаление прекалено скоро Елиса се озова на края на блатото. Вече не беше сама. Двама въоръжени мъже препускаха в лек галоп към нея, като й преграждаха пътя.

— Тази земя е на Ладър Ес — остро подвикна Рийд. — Не приемаме непознати.

— Така е, определено не приемаме непознати — съгласи се Елиса с равен глас, докато мъжете се приближаваха. — Добро утро, Блеки, Рийд!

Рийд я зяпна изненадано, преглътна застаналата на езика си ругатня и свали ударника на пушката си.

Блеки го последва.

— Това сте вие, госпожице Сътън — обади се Рийд. — Аз… ъ-ъ… не ви познах под тези… ъ-ъ… дрехи.

— Не познахте ли Леопард? — хапливо го попита тя.

— Не, госпожице. Някои от бандата на Кълпепър също яздят коне на петна.

— Намерихте ли някакви говеда?

— Няколко глави. Преди всички крави за разплод.

— Е, все пак е по-добре от нищо — направи гримаса Елиса.

— Да, госпожице — смутолевиха в един глас двамата мъже.

Двамата продължаваха да поглеждат крадешком към Елиса, сякаш искаха да се уверят, че сладкия, прелъстителен женски глас наистина идва от купчината мъжки дрехи на гърба на Леопард.

— Къде има най-голяма нужда от още един ездач? — запита Елиса.

— Ами, ъ-ъ, е-е…. — проточи Рийд.

Елиса чакаше. Подозираше какво ще последва.

— Най-добре да питам Хънтър — каза накрая Рийд.

— Да, Хънтър — потвърди Блеки с неприкрито облекчение в гласа си.

Може би беше най-добре да приключва с това. Колкото повече отлагаше срещата си с него, толкова по-трудно щеше да й бъде.

— Доведете го — нареди им тя с рязък тон. — Дотогава ще огледам няколко пътеки в блатото, които знам.

— Да, госпожице — кимна Блеки.

После обърна коня си и заби пети в хълбоците на жилавото пони. Рийд проследи отдалечаването му с неприкрита завист.

— Върви с него — му каза Елиса. — Само ще ми се пречкаш. Пътеките, които знам, са доста тесни.

— Но Хънтър каза, че не трябва да оставате сама.

— Хънтър не е собственик на Ладър Ес. Аз съм собственикът. Не го забравяй.

— Ъ-ъ… — преглътна Рийд. — Да, госпожице.

Каубоят нещастно обърна дребното си, жилаво пони и последва Блеки.

Елиса насочи Леопард на север и го пусна в тръс покрай блатото. Яздеше и търсеше по високите тръстики някакви следи от преминаването на говеда.

В блатото нямаше много пътища, но говедата ги знаеха всички. В него те намираха хладно убежище, когато лятното слънце станеше прекалено горещо. То им даваше влагата, за която закопняваха, след като есенното слънце превърнеше всичката трева в изсушена слама.

В небето над главата й бяха надвиснали няколко яркооцветени облака, които се движеха живо под напора на вятъра. Навсякъде покрай Елиса шумоляха, люлееха се и тихо шептяха високи тръстики и избуяли треви. Големите копита на Леопард плашеха чучулигите, които изхвърчаха от скривалищата си и подсвиркваха тревожно.

Както обикновено ездата под безкрайното лъчезарно небе донесе покой на Елиса. Болката от предишната нощ бавно се отдръпна. Чак сега за първи път, откакто бе влязла в спалнята на Хънтър, тя успя да си поеме дълбоко дъх.

Не трябваше да мисли за Хънтър. Само кравите бяха важни. Те бяха нейното бъдеще.

Кравите, а не Хънтър.

Леопард помръдваше уши във всички посоки и проверяваше всеки непривичен звук. Големите му ноздри поемаха дълбоко въздуха и търсеха в него непознати миризми. Юздите висяха свободно върху гривата му. Ездачката му успяваше съвсем добре да го насочи в желаната посока само с натиск на коленете си.

Елиса изцяло се доверяваше на усета на жребеца си. Тя знаеше, че сетивата на коня са много по-остри от нейните. Ако в блатото се криеше някой или нещо, Леопард щеше да го забележи много преди нея.

Елиса тъкмо беше забелязала няколко прясно пречупени тръстики, когато Леопард се закова и извъртя глава в обратна на блатото посока. Наостри уши, вдигна високо глава и се загледа към планините.

Някъде в далечината се чуваха изстрели и крясъци. Елиса заслони очи и се изправи в стремената, за да огледа по-добре равнината в посока на Рубиновите планини.

Миг по-късно различи силуета на човек, който бягаше по билото на едно възвишение надолу към блатото. След още миг Елиса видя, че това е индианско момиче, което бяга с всичка сила. В ръцете си стискаше нещо, което приличаше на вързоп дрехи.

Доста назад от момичето препускаха четирима ездачи. Конниците подвикваха и крещяха, сякаш бяха излезли на лов за пуйки. Мъжете очевидно не се безпокояха, че момичето може да се скрие в блатото, преди да са успели да го хванат.

Изведнъж Елиса се напрегна и присви очи, за да види по-добре с надеждата, че греши.

Не бъркаше. Двама от конниците яздеха големи дорести мулета.

Кланът Кълпепър! Елиса изплашено измъкна карабината си. Горката индианка нямаше никакъв шанс. Просто си играеха с нея като котка с мишка и се наслаждаваха на страха й.

Елиса даде три бързи изстрела във въздуха, за да предупреди ездачите на Ладър Ес, които работеха в покрайнините на блатото. После мушна карабината обратно в кобура на седлото и заби пети в лъскавите хълбоци на Леопард.

Жребецът тръгна от място в галоп само с няколко яростни скока. Елиса се приведе ниско над шията му и с колене го подкани да върви дори още по-бързо. Не обръщаше внимание на опасностите, които криеше бясното препускане из неравната местност, която прелиташе под копитата на Леопард.

Елиса съвсем точно разбра кога я забелязаха. Единият от ездачите подвикна и пришпори мулето си пред останалите. Другите мъже извадиха оръжията си и започнаха да стрелят по бягащото момиче.

Дъжд от куршуми се посипаха покрай индианката. В този момент Елиса осъзна, че товарът в ръцете на момичето въобще не беше вързоп дрехи.

Индианката носеше бебе.

Елиса отново срита Леопард и му подвикна да върви по-бързо. Големият кон се изпъна и се втурна като гръм из пустошта.

Невидимите нокти на вятъра се впиха в лицето на Елиса. Напорът му събори шапката й. Фибите се измъкнаха и само за миг вятърът разнищи плитките й. Косата й се развя като златно знаме и заплющя зад гърба й.

Елиса се вкопчи в шията на Леопард. Влагаше цялото си умение в тази безумна езда. Не откъсваше очи от скъсяващото се разстояние между Леопард и индианката.

И братята Кълпепър.

„Господи, тези мулета са наистина бързи!“ — слисано си мислеше Елиса.

Имаше само няколко секунди, за да реши дали да пресече пътя на братята Кълпепър към индианката и да се моли ездачите на Ладър Ес да пристигнат, преди бандитите да са я хванали.

Другата възможност беше да грабне индианката със себе си и да се насочи към блатото.

Индианката най-сетне чу тропотът от копитата на Леопард на фона на запъхтяното си дишане. Втурна се настрани от големия жребец.

— Не! — изкрещя й Елиса. — Приятел! Аз съм приятел!

Момичето или повярва, че русокосата непозната ще я отведе на безопасно място, или просто беше прекалено изморена, за да пробяга сама дългия път до блатото. Индианката отново върна предишната си посока, наведе глава и притисна вързопчето дрехи, в които беше повито бебето. Босите й крака летяха над земята.

Елиса беше достатъчно близо, за да разпознае в най-близкия бандит един от братята. Гейлорд Кълпепър не беше много назад. Останалите също се приближаваха с ужасяваща скорост.

А Гейлорд се целеше с пушката си в бягащото момиче.

Елиса сама не разбра кога е извадила карабината и е дала изстрел. Осъзна, че го е направила чак когато почувства отката на оръжието върху рамото си. Продължи да презарежда карабината и да стреля колкото може по-бързо, докато Леопард препускаше все по-близо и по-близо до носещите се с все сила бандити.

Изведнъж първият бандит извика, вдигна ръце и се строполи под копитата на мулето си. Гейлорд почти не се опита да отклони собственото си муле и прегази роднината си.

Елиса изпита облекчение, но едновременно с това болезнен спазъм сви стомаха й. Не обърна внимание нито на едното, нито на другото усещане.

Изравни посоката си с тази на бягащото момиче и мушна карабината в кобура й. Без да престава да бяга индианката подаде с мълчалива молба бебето си, за да бъде пощадено поне то, тъй като вече беше твърде късно за нейното спасение.

Само след няколко секунди останалите бандити щяха да ги настигнат.

Елиса грабна бебето и го притисна към тялото си с лявата си ръка. Едновременно с това измъкна десния си крак от стремето и подаде ръка на индианката, която тичаше със сетни сили.

— Хайде! — извика й Елиса. — Хвани ръката ми! Не можеш да им избягаш!

Жестът й значеше повече от думи. Индианката се хвърли като котка към стремето.

Елиса успя някак да задържи момичето достатъчно дълго, за да успее да промуши крак в стремето. Индианката запъна левия си крак в стремето и се вкопчи с две ръце в рога на седлото.

Елиса обърна Леопард към блатото и го пришпори.

По земята покрай тях се посипаха изстрели. Беше въпрос на съвсем кратко време ездачите да настигнат жребеца.

С дясната си ръка Елиса придържаше индианката, която се крепеше несигурно на седлото. Другата й ръка притискаше бебето към тялото й и даваше на безпомощното създание единствената възможна защита от куршумите.

— Дръж се! — яростно подвикна Елиса. — Само се дръж, независимо какво става!

Дори да я бе разбрала, индианката не каза нищо. Очите й бяха замъглени от изтощение. Цялото й лице беше покрито със синини.

Леопард препускаше към блатото, без да забавя скорост, независимо от неравния терен. Един бърз поглед през рамо показа на Елиса, че Гейлорд Кълпепър е на не повече от сто метра от нея. Беше пуснал мулето си да бяга по-спокойно, а самият той се целеше с пушката си.

С крайчеца на окото си Елиса видя ездачите на Ладър Ес да се появяват на брега на блатото на повече от километър от тях. Водеше ги Бъгъл Бой, който се носеше като същинска фурия и скъсяваше с гигантски скокове разстоянието между Хънтър и бандитите.

Пушката на Хънтър беше готова за стрелба в ръцете му. Яздеше като кентавър, без да спира да стреля.

Разстоянието беше прекалено голямо, за да се даде точен изстрел от гърба на препускащ кон. Елиса знаеше това така добре, както и че Хънтър не можеше да стори нищо друго, докато не ги доближи.

А дотогава Гейлорд щеше да е свалил двете жени с лекотата на човек, който стреля по риба в каца.

Откъм блатото отдясно на Елиса се разнесе изстрел. Част от секундата по-късно един куршум дошъл изотзад вдигна прах на сантиметри в ляво от Леопард.

Изведнъж Леопард потъна в жълтокафявата прегръдка на блатото. Жребецът се понесе с котешка грация по тясната, кална пътека. Елиса спря коня с едно дръпване на юздите тъкмо в мига, в който се изчерпаха силите на момичето. Индианката се строполи на земята като купчина парцали.

Стрелбата ехтеше като дъжд някъде край блатото. Леопард стоеше кротко и дишаше тежко. Елиса измъкна крака от стремената и се смъкна от гърба на коня, като стискаше в едната си ръка бебето, а в другата карабината.