Елизабет Лоуел - Есенен любовник

Хънтър стоеше замислено на прага и гледаше как Елиса се грижи за индианката и бебето й. Вече бяха изминали три дни от престрелката с бандата на клана Кълпепър, но той всеки път се смразяваше, щом си помислеше колко наблизо Елиса се бе разминала със смъртта.

Щом затвореше очи в главата му изплуваше отново ужасяващият момент, в който той бе осъзнал, че ще пристигне прекалено късно, за да успее да спаси Елиса от разбойниците.

Кейс също не бе успял да открие кой бе спасил живота й.

— Ето това е начинът — каза окуражително Елиса на девойката. — Содата за хляб ще спре обрива му.

Индианката й отправи кратка, срамежлива усмивка и продължи да къпе бебето в плиткия леген.

Пени се наведе над малкото човече и започна да гука. Бебето я загледа с любопитни черни очи.

— Колко ли е голямо? — попита Пени.

— Още няма две седмици — обади се Хънтър.

Ръцете на Елиса трепнаха. Не беше забелязала, че Хънтър е влязъл в кухнята.

Напоследък й се струваше, че всеки път, щом се обърне, Хънтър стои зад гърба й и я наблюдава с буреносните си сиви очи.

— Към кое ли племе принадлежи? — зачуди се Пени.

— Към юта, както предположи Палавка. Нали, Палавке?

Тонът му подсказваше, че Хънтър използва прякора й, само за да й лази по нервите.

Колкото повече странеше от него, толкова повече той се стремеше към нея.

— Точно така — сбито отвърна Елиса.

После тръсна чистата пелена така енергично, че платът изплющя. Пред другите хора се стремеше да не показва, че се опитва да отбягва Хънтър. Той от своя страна се възползваше от този факт и я караше да разговаря с него дори тогава, когато тя очевидно не желаеше.

— Палавка смята, че девойката е роднина на вожда — продължи Хънтър, — защото дрехите й са украсени с множество мъниста и мидени черупки.

— Така съм чувала и аз — вмъкна Пени.

Елиса привърши със сгъването на пелената и посегна да вземе друга. Нито веднъж не вдигна очи към Хънтър.

— Остави на мен — намеси се той, като се пресегна пред нея към купчината несгънати пелени. — Навремето съм сгънал повече пелени, отколкото ти изобщо си виждала.

— Няма нужда — лаконично се опита да го спре тя.

Ръката му се отърка в нейната и Елиса потрепери.

— Напротив, много е нужно — тихо рече той.

Хънтър умишлено повтори дребната, нежна ласка, преди Елиса да успее да се отдръпне. Тя го погледна потресено.

Гневните думи замряха на устните й, щом видя изписаните в очите му мрачни спомени. Досети се, че Хънтър мисли за собствените си мъртви деца.

Гневът й бързо се стопи. Останаха само собствената й болка и уязвимост.

„Наистина се показах пълна глупачка, като си помислих, че моята любов ще значи нещо по-различно за Хънтър — тъжно си мислеше Елиса. — Сърцето му е погребано с децата му.

Бях глупачка още от самото начало, защото виждах онова, което ми се искаше, вместо да погледне какво имам наистина пред очите си.“

— Ще приготвя вечерята — рече Елиса и се обърна с гръб към Хънтър.

— Аз ще я направя, Пал… ъ-ъ, Елиса — обади се Пени, като бързо се поправи. — Момичето се чувства по-спокойно, когато си край него.

Елиса понечи да възрази, но вече беше късно. Пени вече беше тръгнала към кухнята. Елиса и Хънтър останаха сами с индианката, която не знаеше английски.

Или поне не показваше, че знае.

Хънтър тръсна едно парче мек плат и сръчно го сгъна.

— По-добър си от мене — призна Елиса, твърдо решена да задържи разговора извън личните теми.

— Имам по-голяма практика от теб — отвърна Хънтър. — Белинда изобщо не обичаше да се занимава с бебета.

— Просто още една прилика между мен и покойната ти, неоплакана жена — горчиво отвърна Елиса, преди да е обмислила добре отговора си. — Това сигурно ти доставя безмерно удоволствие.

Хънтър изгледа с присвити очи Елиса.

— Това означава ли, че най-сетне си готова да престанеш да тичаш напред-назад и да ми говориш за нощта, когато… — започна той.

— Кейс успя ли да научи нещо повече за индианката? — бързо го прекъсна Елиса.

Последното, за което й се говореше, беше онази нощ, в която Хънтър бе отнел девствеността й сред една буря от похот.

„Сама се предложих — грубо си напомни тя. — Това е истината, колкото и да се опитвам да струпам вината върху главата му като купчина камъни.“

— Братята Кълпепър попаднали на един малък ловен лагер на племето юта — отговори Хънтър. — Повечето от воините отсъствали, тъй като непрестанно се бият с армията. Проклетниците е трябвало да си стоят у дома и да защитават собствените си жени и деца.

Елиса погледна към индианката. Дори да бе разбрала думите на Хънтър, тя с нищо не го издаваше.

— Братята Кълпепър застреляли няколко момчета — продължи Хънтър, — грабнали момичето и избягали, преди ловците да са се завърнали.

— Кейс знае ли името й?

— Братята Кълпепър никога не са я питали.

— Нищо чудно. Мъжете, чиито глави са пълни с похот, не се интересуват особено от името на момичето, което…

Елиса сепнато спря насред думата. Пръстите на Хънтър се бяха впили в китката й с такава сила, че й причерня от болка.

— Не смей да сравняваш случилото се между нас с онова, което бандитите са направили на това бедно момиче — заяви Хънтър с тих, смъртоносен глас.

— Пусни ме.

Натискът върху ръката й не отслабна.

— Ти я изкъпа — продължаваше Хънтър. — Спря треската й. Видя какво са й направили онези животни.

Очите му бяха два блестящи сиви процепа. От тях струеше ярост и разочарование, които бяха почти осезаеми.

От няколко дни Хънтър не можеше да се добере достатъчно близо до Елиса, за да поговори с нея, камо ли да я докосне. Всеки път, щом той се появеше, тя изчезваше като дух сред сенките.

Хънтър се чувстваше така, сякаш беше прекарал цял един живот да гледа гърба й, докато тя се отдалечава от него.

— Ако не беше девствена, нямаше изобщо да почувстваш болка. Много добре знаеш това — рязко й каза той.

— Така ли? — Елиса многозначително погледна към китката си. — Дори в момента ми причиняваш болка.

— Не, просто те държа и ти го знаеш. Кажи го, Палавке. Признай си, че никога не съм искал да те нараня.

— Казвам се Елиса.

Хватката му се отхлаби едва доловимо. Все още я държеше до себе си със сила, но сега беше по-различно. Почти като ласка.

А след това наистина стана ласка.

Върховете на пръстите му се плъзнаха по вените от вътрешната страна на ръката й с нежността на целувка. Веднъж, два пъти, три пъти, докато сърцето й не затуптя така силно, че сигурно дори Хънтър можеше да го почувства.

— Хънтър… — прошепна Елиса. — Недей.

Усети как тялото му потрепери, щом чу името си от устата й. Бавно вдигна китката й и сложи устните си там, където я бяха докосвали пръстите му. Върхът на езика му се плъзна по вените й.

Елиса издаде тих звук и потрепери също като Хънтър.

— Престани да бягаш от мен — прошепна тихо Хънтър, без да откъсва устни от меката й кожа. — Ще ти бъде много хубаво. Кълна ти се, мила.

Гладът, с който тялото й отвърна на ласките му едновременно потресе Елиса и я разгневи. Тя издърпа рязко ръката си.

— Благодаря ти за щедрото предложение — рече тя с хладен сарказъм, — но болката е отличен учител. Нямам какво друго да науча от теб.

— Напротив, предстои ти да научиш всичко от мен.

— Тогава ще си остана ненаучена.

— Бременна ли си?

Въпросът подейства на Елиса като обливане с кофа студена вода..

— Бременна ли си? — тихо повтори той.

— Върви по дяволите, Хънтър Максуел.

— Имам право да…

— Колко са новообяздените мустанги? — прекъсна го Елиса. — Ще изпълним ли договора с армията поне с конете?

Хънтър погледна в лъскавите синьо-зелени очи на Елиса и стисна зъби от разочарование.

Все същата история се повтаряше през последните три дни. Ако успееше да я хване натясно и да поведе разговор с нея, тя отказваше да обсъжда нещо друго, освен бизнес. До гуша му беше дошло.

Хънтър беше обезпокоен също и от неуморимия си копнеж да има Елиса. Беше се заклел никога да не позволява на една жена да го завладява по подобен начин, но Елиса се бе надсмяла над защитата му.

Да се докосва до нея точно сега беше грешка. Голяма грешка. Мирисът и мекотата на кожата й бяха хвърлили кръвта му в такъв буен бяг, че чак главата му се беше замаяла.

Освен това се чувстваше ядосан: на себе си, на нея, на всичко.

— Братята Херера тъкмо обяздват последния мустанг — рязко отвърна Хънтър.

Елиса почувства гнева, който кипеше под самата черупка на самообладанието му. Изгледа Хънтър предпазливо. Между безпокойствата за ранчото и страха от евентуалната среща с него всяка минута и всеки час, Елиса се чувстваше напрегната като струна на цигулка.

Но определено беше по-уверена, когато основна тема на разговора им беше ранчото.

„… предстои ти да научиш всичко от мен…“

Категоричното изявление на Хънтър отекваше в ума на Елиса и я правеше също толкова неспокойна, колкото и нежната, изгаряща ласка на езика му върху китката й.

— Какво става с биковете?

— Малко са.

— Има ли възможност да съберем достатъчно?

— Работим по въпроса — лаконично отговори Хънтър.

— Знам. Ще изпълним ли договора?

— По един или друг начин.

— Какво значи това?

Хънтър целенасочено се загледа в индианската девойка и не каза нито дума повече.

Очите на Елиса леко се разшириха. Очевидно Хънтър също се чудеше колко ли точно английски знае момичето.

— Момчетата прочесват блатото по местата, които ти им показа — продължи Хънтър. — Морган и Джони заедно с кучетата претърсват високите каньони.

— Разбирам.

— Още не, но ще разбереш — промърмори Хънтър под носа си. — По един или друг начин, дори ако е последното нещо, което трябва да свърша на Божията земя.

На бузите на Елиса избиха розови петна. Подозираше, че Хънтър изобщо не говори за говедата.

— Ако нещо се промени — заяви тя със слаб глас, — моля те, уведоми ме незабавно.

— Гарантирам ти, че ти ще си първата, която ще го научи.

Това обещание Хънтър смяташе непременно да изпълни.

Но първо трябваше да се опита да остане насаме с Елиса. Налагаше се да действа бързо, защото времето му в Ладър Ес изтичаше. Ако разбойниците на Аб не нападнеха в най-скоро време, Хънтър трябваше сам да тръгне по петите им.

Тогава двамата с Кейс щяха да слязат към Испанските низини. Колкото по-бързо отидеха там, толкова по-скоро последните от клана Кълпепър, които бяха злодействали в Тексас, щяха да си получат заслуженото.

Скрит в сянката на боровете израсли по билото на хълма над Ветровития проход, Хънтър стоеше и чакаше. Нощта край него беше ветровита и пълна с обещания за скорошен дъжд.

Сред клоните на един бор тихо подсвирна чучулига. Хънтър отвърна на зова й също тъй едва чуто.

Кейс се появи до брат си.

— Ако продължаваш така да пришпорваш хората си, ще ги загубиш — тихо му каза Кейс.

— Какво имаш предвид?

— Дори Морган ходи на пръсти покрай тебе, а той, Бога ми, е корав мъж.

— Откъде знаеш какво става в Ладър Ес? — отвърна му с въпрос Хънтър.

— Научавам го по същия начин, по който разбирам какво става в лагера на клана Кълпепър — иронично му отговори Кейс.

— Струпаха ми се много неща на главата.

— Да. Но основно имаш на ум едно нещо и името му е Палавка. Какво не върви между теб и момичето ти?

— Тя не е мое момиче? — сопна се Хънтър.

— Как ли пък не! Тя е твоя, независимо дали си имал нещо с нея или не.