Елиса позна мястото. Беше идвала преди много, много години до Скрития поток. Но никога по такъв объркан маршрут.

Хънтър навлезе в храсталака и във водата на самия поток, без да слиза от коня. Насочи Бъгъл Бой нагоре срещу течението на потока и Леопард го последва. Гъвкавите клони на върбите се разтваряха от натиска на конете, а после отскачаха обратно на местата си, без да оставят особени следи от преминаването на ездачите.

Щом наближиха входа на пещерата, Хънтър насочи коня си малко встрани. После подкани с жест Елиса да влезе в самата пещера. Леопард мина напред, а Хънтър се приведе над шията на Бъгъл Бой и го последва. Двата коня бавно минаха под скалната козирка и навлязоха в пещерата.

Отвъд сравнително малкия си отвор, пещерата се простираше може би на около трийсет метра ширина и около три пъти по-голяма дълбочина. Беше есен, така че около езерото, скрито в пещерата, се бе образувал широк, сух пясъчен бряг.

Самото езеро подобно на черно огледало отразяваше дневната светлина, нахлуваща през отвора на пещерата. В задната част на езерото се намираше една дълга, тясна пукнатина в самото тяло на планината.

През пролетта водата се изливаше от тази пукнатина със звук подобен на гръм. Днес водата извираше тихо и кротко, и пълнеше малкото езеро с достатъчна скорост, за да не го пресуши изтичащия от него поток.

Хънтър слезе от коня и сграбчи една купчина прясно отрязани клони. После ги сложи в долната част на отвора, като по този начин почти напълно скри входа на пещерата.

Светлината, която се процеждаше през паравана от клони беше почти толкова загадъчна, колкото живачната повърхност на самото езеро. Бъгъл Бой се приближи до езерото и потопи муцуна във водата. Около него се разбягаха сребърни кръгове.

— Виждаш ли? — попита Хънтър.

Елиса се взря. Хънтър стоеше до Леопард. Лявата му ръка беше на юздечката на жребеца.

— Виждам само, че яздихме цели осем километра и сега се намираме само на един километър от къщата. Защо?

— Слез. Почти стигнахме.

Хънтър отстъпи настрана, сякаш се досещаше, че близостта му изнервя Елиса. Направи няколко крачки назад и я изчака да слезе от коня. Веднага след това се обърна към потока.

— Насам.

Елиса го последва след миг колебание. Хънтър стигна до мястото, където езерото преливаше, за да оформи началото на Скрития поток. После спря и изчака Елиса да застане до него.

— Къде е? — попита Елиса.

— От другата страна.

Елиса се взря в проблясващия сумрак от другата страна на потока. Успя да различи смътните очертания на сандъци или навити на руло завивки, или може би и на двете.

— Виждаш ли го? — попита я Хънтър.

Едва доловимото, сдържано нетърпение в гласа му предизвика любопитството й.

— Не — призна тя. — Боя се, че не виждам много в този сумрак.

— Дръж се.

С тези думи Хънтър вдигна Елиса на ръце и я притисна като малко дете към гърдите си. Преди тя да е разбрала какво става, Хънтър тръгна с широки крачки през водата.

— Хънтър!

Думата отекна в пещерата. Ехото удвои и утрои гласът й, който викаше името му.

Хънтър наклони глава настрана и се заслуша с усмивка.

Нежността и чувствеността на усмивката му накараха Елиса да забрави да диша.

— Хънтър? — прошепна тя.

— Тук съм.

Той излезе от потока на песъчливия бряг и продължи да върви.

— Пусни… ме — преглътна Елиса.

— След минутка. Почти стигнахме.

Хънтър крачеше, а пясъкът шепнеше и се плъзгаше от ботушите му с копринен звук.

Елиса понечи да каже нещо, но затвори устата си. Побоя се, че гласът й може да издаде царящия в тялото и ума й смут.

Хънтър беше прекалено близо до нея. Толкова силен.

И нежен!

Носеше я така внимателно, сякаш беше направена от кристал, толкова крехък, че дори човешки дъх може да го накара да затрепти и запее.

Хънтър усещаше тръпките, които пробягваха по тялото на Елиса. Погледна към лицето й. Видя само проблясването на полузатворените й очи, стегнатата линия на устните й и бледостта на гладката й кожа.

Хънтър стисна устни. Елиса приличаше на жена, която се бои от нещо. Спомни си какво се бе случило последния път, когато бе дошла близо до него и добре си представи от какво би могла да се бои тя.

„… Нали ти казах, че следващия път ще ти хареса.

— Боже мой, ти сигурно наистина си мислиш, че съм глупава… «Следващият път ще ти хареса…» Ама че гадост!…“

Изведнъж напълно сигурният му план, който бе скроил през изминалата нощ, му се стори пълна глупост.

„… Махай се, Хънтър! Вече не те искам. Никога! По никакъв начин!…“

Нищо не се бе променило, откакто Елиса му бе казала тези изгарящи думи.

Напрежението така стегна тялото на Хънтър в клещите си, че едва успяваше да си поеме дъх. Постави бавно Елиса на крака върху пясъка. Бяха застанали до завивките, които той така грижливо бе приготвил.

Най-накрая Хънтър заговори, но гласът му беше много по-груб, отколкото бе очаквал.

— Не се бой от мен — додаде той. — Кълна се пред Бога, че никога не съм искал да ти причиня болка.

Елиса не посмя да каже нищо. Просто затвори очи и се извърна настрана от Хънтър.

— Наистина ли ме мразиш толкова силно? — прошепна той.

Тя отвори очи.

— Мразиш ли ме? — попита дрезгаво той.

Елиса бавно поклати глава.

— Тогава защо трепериш и се извръщаш от мен, сякаш не можеш да понасяш дори да ме гледаш? — запита той. — Боже мой, ти дори не искаш да разговаряш с мен!

— Аз… — започна Елиса, но гласът й секна.

Обърна гръб на Хънтър и преглътна мъчително, опитвайки се да се овладее.

— По-лесно ще ми бъде да те мразя — прошепна тя. — Но не мога. Вместо това мразя себе си. Бях такава глупачка!

Клепачите на Хънтър трепнаха от болката в гласа на Елиса. Хвана я за раменете и я обърна с лице към себе си.

С лице към него, но без да го гледа.

— Омъжи се за мен — напрегнато изрече Хънтър.

Елиса поклати глава. Макар да не каза нищо, думите й от онази вечер надвиснаха над тях като ехо на женския гняв.

„… Нищо чудно, че църквата иска момичетата да бъдат девствени, преди да са се омъжили. Иначе те никога не биха се съгласили на подобно страдание…“

Хънтър прекара пръсти с болезнена нежност по веждите на Елиса, после по бузите й. Сълзите й бяха полепнали по клепачите й като топъл дъжд.

— Не плачи, мила — прошепна Хънтър. — Бих предпочел да ме бичуват, отколкото да те видя отново да плачеш.

Елиса не му отговори.

Просто не можеше. Устните на Хънтър я докосваха нежно. Леките като полъх от криле на пеперуда целувки покриваха слепоочията й, бузите й, миглите й. Без да пророни нито дума той открадна сълзите й, преди да са успели да паднат.

В гърлото на Елиса заседна буца. Сърцето й туптеше бясно. По тялото й бягаха тръпки, които не можеше да овладее. Пръстите й се свиха с такава сила към дланите й, че ноктите й оставиха дълбоки следи.

„Той не ме обича.

А аз не мога да спра да го обичам.“

Елиса се чувстваше така, сякаш я разкъсваха на парчета. Искаше да побегне надалеч. Искаше да остане в прегръдката на Хънтър. Искаше да го отблъсне от себе си.

Но преди всичко желаеше да се потопи в целебния, опияняващ огън на ласките му.

— Не се бой — прошепна Хънтър до устните й. — Просто искам да…

Гласът му замря. Ако кажеше на глас това, което искаше, Елиса щеше да побегне от пещерата.

Затвори очи и се нарече петдесеторен глупак. После притисна Елиса нежно към гърдите си, залюля я бавно и започна да я гали по гърба с голямата си ръка.

— Всичко е наред — дрезгаво рече той. — Няма да те нараня. Моля те, мила! Не плачи!

След всяка дума той я целуваше нежно, после отпиваше още една сълза от миглите й, после пак я целуваше.

Треперенето на Елиса се засилваше.

— Всичко е наред, малката ми — прошепна той до устните й. — С мен си в безопасност. Ще те пусна веднага, щом спреш да трепериш. Ако е това, което искаш…

Въпреки, че Хънтър не смяташе да го прави, върхът на езика му се плъзна по очертанията на устните й в мълчаливо докосване, което трептеше от неизказани възможности.

— Това ли искаш? — промълви той.

Топлият му, сладък дъх галеше кожата на Елиса. От устните й се откъсна тих стон.

— Това да ли значи или не? — попита Хънтър. — Да те пусна ли или не?

Топлината на устните му, притиснати към клепачите й, успокояваше Елиса, но същевременно засилваше треперенето на тялото й.

Хънтър усети тези тръпки. В душата му отекна една емоция, която беше много по-сложна от обикновено желание.

— Елиса? — прошепна безпомощно той до устните й. — Позволи ми да те целуна. Само една целувка, скъпа. След това ще те пусна да си вървиш, ако го искаш. Непрестанно си мисля как се чувствах, когато те целувах. Поне това ти харесваше.

Лицето й се вдигна към него, преди Елиса да успее да намери подходяща причина да му откаже. Напрежението в тялото му, с което той отвърна на съгласието й да я целуне, извика още сълзи в очите й.

Хънтър не я обичаше, но въпреки това я желаеше с такава сила, че целият трепереше. Но въпреки дълбочината на страстта му, той се владееше напълно и успяваше да се сдържа.

Този път!

„Значи не съм му съвсем безразлична — безпомощно си помисли Елиса. — Поне е нежен с мен.“

Устните му нежно докоснаха нейните и Елиса тихо прошепна името му.

Нова емоционална вълна разтърси тялото на Хънтър. Ръцете му леко и нежно притиснаха Елиса към гърдите му. Продължи бавно и нежно да целува крайчеца на устните й, докато накрая Елиса не потрепери и не отвори устата си за него. Едва тогава Хънтър си позволи да задълбочи целувката си така, както отдавна копнееше да направи.

Първият вкус от Елиса беше по-сладък и същевременно по възбуждащ от всичко, което Хънтър някога бе познавал. Без да я изпуска от прегръдката си той я вкусваше отново и отново, бавно потапяйки се в тъмното, горещо вино на целувката й.

Сдържаното, чувствено сливане на устите им започна бавно да разплита бронята на предпазливостта й. С всяко нежно плъзване на езика на Хънтър Елиса отдаваше повече и повече от себе си на целувката.

И на него.

Ръцете й се вкопчиха в дрехата му, после се плъзнаха нагоре, след това спряха разколебани. Накрая се спряха разтреперани върху гладко избръснатите му бузи.

През тялото му отново пробяга тръпка, която подсказа на Елиса, че ласките й го възбуждат. Парещите сълзи отново замъглиха очите й и потекоха по страните й.

За пореден път Елиса си напомни, че Хънтър не изпитваше към нея нищо друго, освен желание.

Самата тя трепереше от нещо повече от желание.

Беше, обаче, толкова приятно да докосва Хънтър. А също самата тя да бъде докосвана с такава нежност, че светът бавно се разтапяше и започваше да кръжи около нея.

Слабият, страстен звук, който се откъсна от дъното на гърлото й възпламени вените на Хънтър. Целувката му стана по-дълбока, по-гладна, но въпреки това сдържана.

Пръстите на Елиса се плъзнаха от бузите на Хънтър към гъстата му, черна коса. Шапката му незабелязано тупна на земята. Топлината на кожата му откъсна още един приглушен стон от гърдите й. Пръстите й се преплетоха в косата му със чувствена настойчивост.

Хънтър се размърда подобно на котка под ласките й, като увеличи натиска на пръстите й върху главата му. Неподправената чувственост на движението му разпръсна топли вълни в тялото на Елиса.

Без да мисли тя плъзна пръстите си надолу към врата му. Желанието, което се разнесе като светкавица в Хънтър, го накара да се извие в дъга и отекна и в нейното тяло.

Ръцете на Елиса жадуваха за допира до повече плът, отколкото предлагаше тясната ивица кожа между косата и яката му. Дланите й още помнеха как се бяха чувствали, когато се плъзгаха невъзпирани от нищо по голите му гърди и по стегнатите му мускули, как космите на гърдите му се бяха къдрили под натиска им.

Елиса със закъснение осъзна, че ръцете й се мъчеха да разкопчеят жакета му. Тя замръзна, шокирана от собственото си необуздано желание.

Хънтър разбра само, че Елиса вече не отвръща на гладните му целувки. Вместо това ръцете й се стремяха да го отблъснат от нея. Той откъсна неохотно устните си от нейните. Беше й го обещал.

Само една целувка!

— Всичко е наред — дрезгаво рече той. — Няма нужда да се съпротивляваш. Ще те пусна.

Макар да казваше тези думи, той не можеше да се застави да пусне Елиса напълно. Пръстите му нежно погалиха ръцете й, които се притискаха към гърдите му.

Тази дребна, незначителна ласка накара Елиса да копнее за всичко онова, което никога нямаше да получи от сърцето на Хънтър. Но можеше да опознае поне движещата сила на желанието му. Можеше да се превърне в центъра на света.

За известно време.

Елиса се поколеба разтреперана. Този път беше сигурна, че в ръцете на Хънтър я чака нещо повече от болка. Обещанието, което й беше дал, криеше също толкова съблазън, колкото и мъжката сила на тялото му, скрито напрегнато и очакващо под дланите й.