Кейс изсумтя с отвращение.

— Армията е оттатък Рубиновите планини. Гонят индианците и съставят карти — посочи му Кейс. — На шепата мъже, останали в Кемп Халък изобщо не им пука какво става в Ладър Ес.

Хънтър не възрази.

От друга страна не можеше да позволи на брат си да тръгне сам срещу смъртта.

— Ще излезем двамата.

— Не. Нужен си тук.

— Морган може…

— Не!

Възражението на Кейс беше кратко, но окончателно.

— Можеш да ме спреш, само ако ме убиеш — посочи му Хънтър със спокоен глас.

— Ами Елиса? Помисли ли за нея?

Клепачите на Хънтър трепнаха. Между битките с бандитите беше намерил малко време, през което да мисли за Елиса.

Нито една от тези мисли не беше утешителна.

През дългите дни и нощи на обсадата Елиса не му бе казала нито една дума за любов. Не беше направила някакво специално усилие да застане до него, да разговаря с него, да го докосне, да потърси подкрепа в присъствието му и сама да потърси утеха.

Не се бе втурнала в ръцете му, дори когато се бе измъкнал на косъм от бандитите и бе влетял през кухненската врата направо от гърба на мулето. Просто му беше казала, че се е „безпокояла“ за него.

Тази сутрин си бе тръгнала от поста си в кухнята така изтощена, че едва се бе държала на крака, но пак не се бе обърнала към него. Беше преминала покрай него като покрай някой непознат.

„Нищо чудно, че не иска да се омъжи за мен, след като правихме любов в пещерата — помисли си мрачно Хънтър. — Навярно вече е разбрала, че не ме обича истински.

Но съм сигурен, че ме желае. Господи, никога друга жена не ме е желала така!

Смела, страстна, безразсъдна… и прекалено млада, за да знае какво иска. Разбрах го още в мига, в който я видях за първи път. Въпреки това продължавам да я искам.

Държи се така, сякаш е престанала да мисли, че ме обича.

Но, трябва да се оженя за нея.

А после и двамата ще съжаляваме.

Прекалено е млада. Ако не в друго, поне в това Елиса и Белинда си приличат.

Съгрешаваш за миг и после вечно се разкайваш.“

— Е? — подкани го Кейс. — Какво ще стане с Елиса?

— Тя е млада — отвърна Хънтър с неутрален тон. — Жив или мъртъв, ще ме е забравила още преди Коледа.

Кейс повдигна вежди.

— Не си спал през последните три дни — додаде той. — Мислите ти са объркани.

— Спал съм не по-малко от тебе.

— Елиса ли го каза? — настоя Кейс. — Каза ли ти, че не те обича?

Очите на Хънтър потъмняха. В главата му проехтяха отново думите, с които Елиса отхвърли предишното си обяснение в любов.

„… Ние сме просто любовници…“

Не знаеше защо думите й го бяха засегнали така дълбоко. Знаеше само, че още го болеше.

— Да — някак разсеяно отвърна Хънтър. — Така каза Елиса.

Кейс понечи да каже нещо, но само поклати глава. Не претендираше, че разбира жените, но Елиса изглеждаше по-различна, особено когато се отнасяше до Хънтър.

— Значи съм се заблудил — рече Кейс най-накрая.

Мълчаливо погледна през едната бойница, после през другата. Отворите се очертаваха ясно на тъмния фон на дървените капаци. Светлината, която влизаше в стаята беше синьо-бяла, силна, чиста и трептеше с яркостта на есенното утро.

— Щом се мръкне напълно, излизам навън — заяви той на Хънтър. — Имам идея къде мога да открия Аб.

Хънтър затвори очи за миг, после кимна.

— Ще тръгнем по тъмно — съгласи се той мрачно. Знаеше, че това ще бъде последното нещо, което щеше да направи в живота си.


Късно следобед Хънтър слезе в мазето и се огледа. Шест от седемте нара бяха заети. Някои от мъжете просто спяха. Други бяха ранени. Фокс беше един от тях. Един куршум го беше засегнал и сега го мъчеше треска и постоянни болки.

Въпреки това Хънтър очакваше Фокс да се изправи на крака до ден-два. Войната беше научила Хънтър, че два-три дни обикновено са достатъчни, за да приключи историята с всяка рана. Човекът или умираше, или оживяваше.

Пени вървеше покрай наровете и проверяваше мъжете. Мълчаливата й увереност действаше на мъжете така успокоително, както и нежното докосване на пръстите й до трескавата им кожа.

— Къде е Елиса? — тихо попита Хънтър.

— Накарах я да си легне преди няколко часа. Не е спала почти от два дни.

— Ами ти?

— Аз съм спала повече от всички останали.

Хънтър отново огледа хората си. Като че ли тук никой нямаше нужда от него.

Той също нямаше нужда от никой тук.

— Хънтър?

Той се обърна обратно към Пени.

— Няма да се справим, нали? — тихо го попита тя.

— Кейс и аз смятаме да променим шансовете в наша полза.

— И как?

— Няма нужда да знаеш.

Пени се взря в очите на Хънтър. После бързо извърна поглед.

— Кога? — прошепна тя.

— Довечера.

Тя прехапа долната си устна и кимна. После го погледна с умолителни очи.

— Ако някъде срещнеш Бил — прошепна тя с болезнен глас, — помни, че…

Гласът й замря.

— Едва ли ще попадна на Бил — внимателно й отвърна Хънтър. — Той не би помогнал на братята Кълпепър да изнасилят и да убият собствената му дъщеря.

По бузите на Пени се стичаха сълзи.

— Мислиш, че е мъртъв, нали? — промълви тя. — Смяташ, че са го убили.

— Не знам. Ти също не знаеш. Бил познава тези места по-добре от всеки друг човек. Ако има поне малко разум, той се е скрил още в мига, в който е разбрал, че бандата на Кълпепърови ще нападне.

Пени затвори очи и кимна. По тялото й пробягваха тръпки, които подсказваха за скритото в нея напрежение.

— Пени?

— Добре съм — отвърна тя.

Хънтър нежно я прегърна.

Отначало тя се опита да му се възпротиви. После зарови лице в гърдите на Хънтър и заплака за всичко онова, което никога не бе успяла да стане… и което навярно нямаше да бъде.

След известно време Пени се размърда, избърса лицето си с длани и се усмихна през сълзи на Хънтър. После се отблъсна от него и тръгна отново покрай редицата спящи мъже, като проверяваше всеки един дали няма треска.

Хънтър неспокойно тръгна нагоре. Обиколи първия етаж на къщата. Всичко беше наред. Ред цареше и на втория етаж. Сони наблюдаваше от едната страна на къщата, а Кейс — от другата. Навън не се виждаше жива душа. Слънцето припичаше, а облаците бавно се трупаха, за да отбележат края на следобеда.

Вратата на спалнята на Елиса беше затворена. Хънтър застана пред нея и се ослуша напрегнато.

Отвътре се чуваха тихи, накъсани звуци.

Бавно натисна дръжката, като се чудеше дали Елиса е заключила вратата отвътре.

Вратата се отвори без съпротива.

Хънтър си каза, че само ще хвърли едно око, за да провери дали Елиса е добре.

Елиса се въртеше неспокойно в леглото си. Снопът светлина от процепа на бойницата падаше върху лицето й. По бузите й се стичаха сълзи.

Елиса изглеждаше заспала, но въпреки това плачеше.

С една крачка Хънтър се озова вътре. Бравата щракна зад него. Резето тихо влезе в гнездото си. Хънтър безшумно се приближи и застана до леглото й.

Един бърз поглед му беше достатъчен да разбере, че Елиса не е будна. Тя дори не знаеше, че плаче. Хленчеше тихо, оплетена в стегнатата мрежа на кошмарите.

На нощното шкафче лежеше зареден пистолет. Не беше нужно да пита за какво й е оръжието. Елиса не искаше да попада жива в ръцете на Аб Кълпепър.

„Защо не дойде при мен за утеха? — безмълвно я попита той.“

След миг отговорът дойде сам при него с жестока необратимост.

„…Ние сме просто любовници…“

„…просто любовници…“

Бързо, без да мисли какво ще си кажат другите за него или за Елиса, Хънтър свали ботушите си и легна при нея. Мушна се под завивките до нея. До ноздрите му достигна смесената миризма на розмарин, на барутен дим и на женска топлина.

В тялото му се разляха желание и още нещо, което много приличаше на печал. Не знаеше защо менгемето на скръбта стиска душата му, но нямаше подобни проблеми със страстта.

Докато лягаше, Хънтър хвърли един поглед към Елиса, който му показа, че тя спи с дрехите си. Беше си свалила само обувките. Кожената риза беше сменена от мека памучна риза, която някога навярно бе имала яркочервен цвят. Сега беше избеляла в розово.

Ръцете на Хънтър се разтрепериха при мисълта да разкопчее дрехите й и да открие стегнатата, млечнобяла плът отдолу. Не искаше да буди Елиса, въпреки че я желаеше по начин, който не разбираше.

Със смесени печал и страст Хънтър започна да гали светлата, разрошена коса на Елиса. Тя се обърна в просъница към него и промърмори името му.

— Не се събуждай — прошепна Хънтър и я притегли в прегръдката си. — Искам само да те подържа, докато спиш.

Това беше лъжа. Искаше много повече. Щом не можеше да бъде нищо повече от любовник за Елиса, тогава нека да бъде такъв още веднъж, за последен път. След настъпващата вечер за него щеше да бъде последна.

Елиса въздъхна и се сгуши в ръцете му. Тялото му се напрегна от усещането за женската топлина, която се притискаше в скута му. Яростната възбуда го докара почти до границата на поносимото. Той затвори очи и преглътна надигналия се в гърлото му стон, защото не искаше да буди Елиса.

Когато най-сетне се успокои дотолкова, че да може отново да диша спокойно, Хънтър отвори очи. Елиса го наблюдаваше. Страстта и скръбта в погледа й бяха пълно отражение на очите му.

— Не се безпокой, скъпа — тихо рече Хънтър. — Аб Кълпепър ще е мъртъв, преди слънцето да изгрее утре. Утре вечер ще си легнеш, без да е нужно да слагаш зареден пистолет до възглавницата си с намерението да убиеш… някого.

По тялото на Елиса пробяга тръпка. Без да каже нито дума, тя прегърна Хънтър и го притисна към себе си.

Задушаващата печал отново погълна Хънтър. Той целуна нежно косата й.

— Всичко ще бъде наред — прошепна Хънтър. — Кейс и аз излизаме, щом се мръкне.

— Не! — откъсна се дрезгав шепот от гърлото й.

Хънтър не се опита да спори с нея. Знаеше какво трябва да прави. Когато Елиса го обмислеше внимателно, тя щеше да стигне до същия извод.

— Има само един начин — продължи Хънтър. — Ако имаме късмет ще очистим Аб и родата му.

— Не!

— Дори да не успеем да се доберем до Аб, той няма друга власт над хората си освен алчността. Ако утрото завари част от тях с прерязани гърла, другите като нищо ще избягат.

— Ще те убият.

Хънтър отново не й възрази.

Ако си мислеше, че промъкването покрай стражите на Аб ще бъде лесно, щеше да вземе жените и да се опита да избягат в Кемп Халък още преди няколко дни.

Но промъкването между разбойниците изискваше всяка капчица умение, които той и Кейс имаха, а също и дяволски късмет.

Хънтър едва ли щеше да посмее да стори нещо подобно, ако положението им не беше толкова отчаяно.

Наведе се и леко целуна Елиса. Искаше целувката му да я успокои, да възпре нейните и неговите страхове, но още първото докосване до устните й го възпламени така, както факелът подпалва купчина слама.

С дрезгав стон Хънтър впи устните в Елиса. Притисна се яростно към нея, заставяйки я да отвори уста за целувката му. Езикът му се плъзна в устата й с такава настойчивост, която малко се отличаваше от отчаяние.

Свирепата му целувка изви шията на Елиса назад върху ръката на Хънтър и притисна главата й към възглавницата. Тя дори не го забеляза. Елиса вкопчи пръсти в косата му и го притегли към себе си с цялата си сила.

Безразсъдният й отговор накара кръвта му да рукне стремително във вените му. Без да откъсва устни от нея, той започна да я съблича с бързи, нетърпеливи движения.

Тя се опитваше да му помогне. Двамата заедно смъкнаха надолу панталоните й и ги захвърлиха настрани.

— Не исках да… — започна Хънтър.

Елиса заглуши думите му с целувка. Изпитваше отчаяната нужда да бъде близо до него по единствения възможен начин, който й бе достъпен в момента. Придърпа едната му ръка към тръпнещата между бедрата й топлина.

Хънтър забрави какво искаше да каже. Елиса беше разгорещена, нежна и се беше овлажнила още от първото му докосване. Течният й огън изгори всичките бариери на самообладанието му. Разкопча бързо панталоните си и се претърколи върху нея, пламтящ от дивото желание по-бързо да влезе в нея.

Един бърз тласък на хълбоците му потопи Хънтър в топлината на Елиса. Тя трепна и от гърлото й се откъсна страстен вик. Целият разтреперан от желание Хънтър се опита да се отдръпне, за да я пощади.

Елиса в миг обви краката си около хълбоците му и повдигна нагоре бедрата си, като го притисна още по-дълбоко в себе си.

Това доказателство, че Елиса го желае така отчаяно, както и той нея, лиши Хънтър от всички задръжки. Той заби възбудената си плът в нея силно, мощно, сякаш беше въпрос на живот и смърт да изпита всичко от Елиса още в следващия миг.

Елиса се изви на дъга, за да отвърне на настойчивата му нужда със собственото си свирепо желание. А той й даде всичко, което тя искаше и дори още. Екстазът се изля в нея като огнен водопад и я зашемети.