Елизабет Лоуел - Есенен любовник

Елиса стоеше до бойницата и се взираше навън. Следобедното слънце беше слязло ниско и косите му лъчи насълзяваха очите й. Хънтър стоеше точно зад нея. Погледът му се премести от русата й коса към блестящата навън слънчева светлина и почернялата земя, която се простираше отвъд къщата.

Хънтър неволно пое дълбоко дъх. Беше достатъчно близо до Елиса, за да вдъхне смесения й мирис на розмарин и барутен дим. Топлината на тялото й си пробиваше път през дрехите й и достигаше до него.

„… просто любовници…“

— Не виждам нищо — въздъхна Елиса.

Изправи се и се озова между дървения капак и напрегнатото като пружина тяло на Хънтър. Усещанията я заляха като водопад. Сякаш беше се озовала в една блестяща мрежа от топлина, примесена с копнеж, който нямаше нищо общо със сексуалното желание.

— Ти… виждаш ли нещо? — дрезгаво попита тя.

Гласът й беше като ласка за Хънтър. Изчака миг, преди да й отговори, защото се боеше, че тонът му ще издаде първичните чувства, които тя пораждаше у него.

— Предполагам, че те просто проверяват дали не сме заспали — внимателно отвърна той. — Но ако аз и Кейс не ги спрем, бандитите пак ще тръгнат преди зори с факлите.

Страхът стегна Елиса при мисълта за Хънтър, който щеше да излезе навън в мрака. Положението му щеше да бъде на човек, който търси гърмящи змии със завързани очи.

Търси и ги намира.

— Не отивай — тихо додаде тя.

Единственият му отговор беше тихо прошепнатото й до косата й име.

— Бих предпочела да умра с теб — прошепна тя. — Моля те, Хънтър! Не отивай!

— Това е единствената ни възможност. Освен това — докосна той с устни косата на Елиса — не мога да оставя брат си да тръгне сам срещу Аб Кълпепър.

Елиса притвори очи за миг.

Какво ли друго можеше да очаква? Хънтър обичаше брат си.

Последва безрадостно мълчание. Елиса отвори очи и се взря в изгорената земя за някакъв признак за скрит бандит.

— Елиса? — прошепна Хънтър, обезпокоен от неестественото й мълчание.

— Няма никой.

— Какво?

— Никой не идва.

— Не това имах предвид…

Не стана ясно какво искаше да каже, тъй като думите се заглушиха от едновременните викове на Морган и Кейс, които наблюдаваха околността от горния етаж.

— Изстрели! От север и от изток!

— Западната и южната страна, бъдете нащрек!

— Пригответе се! — подвикна Хънтър. — Не стреляйте, ако не сте сигурни, че ще уцелите. Патроните ни са на свършване.

Елиса се наведе да вземе карабината си.

Хънтър се обърна и побягна нагоре по стълбите с пушка в ръка. Сега вече пушечната стрелба се носеше от всички страни, което подсказваше, че атаката не е само за отвличане на вниманието. Имаше, обаче, нещо странно в безредната стрелба.

Когато Хънтър се качи на горния етаж разбра какво го бе обезпокоило. Изстрелите не се приближаваха.

Никой от къщата също не стреляше.

— Е? — подканващо подвикна Хънтър, като влезе в детската стая.

— Чувам ги, но не ги виждам — отвърна Кейс.

— Морган! — извика Хънтър. — Какво виждаш?

— Нищо.

Въпреки това стрелбата продължаваше без прекъсване.

— Може би е армията? — скептично предположи Кейс.

— Не се чува звука на тръбата — възрази Хънтър.

— Може би бандитите се бият един с друг.

Усмивката на Хънтър беше така свирепа, както подобието на смях, което се изтръгна от гърлото му.

После бавно се спусна напрегната тишина. Мъжете чакаха и наблюдаваха. Не се виждаше нищо, освен изгорената земя и ярката следобедна светлина.

Изведнъж вятърът донесе към къщата смразяващ вик. Хънтър и Кейс се спогледаха.

— Звучи ми като боен вик — додаде Хънтър.

— Докато котката рисува географски карти и пие уиски, мишките не спят — сухо отвърна Кейс.

— Може би ще се избият едни-други.

Без да каже нито дума Кейс вдигна карабината си, прицели се и зачака да види дали индианците или бандитите първи ще се появят в Ладър Ес.

— Викни ми, ако забележиш нещо — рече му Хънтър.

Обърна се и тръгна из къщата като черен дух. Гледаше през всяка амбразура, ослушваше се, чакаше. Стрелбата и бойните викове се носеха от всички страни.

Хънтър се върна при Елиса. Подобно на Кейс тя гледаше към двора през мушката на оръжието си, готова да посрещне всеки идващ враг. За разлика от Кейс цевта на карабината й беше подпряна на долната страна на бойницата, така че да не държи цялата тежест на оръжието с ръцете си. Светлината, идваща през процепа караше очите й да блестят като синьо-зелени скъпоценни камъни.

Без да каже нито дума Хънтър застана зад Елиса. Подпря се с ръце на амбразурата, наведе се напред и погледна над главата на Елиса.

Миг по-късно телата им се допряха. Без да откъсва очи от околността Хънтър постави въздушна целувка върху косата на Елиса. Допирът му беше толкова лек и кратък, че Елиса не беше сигурна дали изобщо я бе докоснал.

— Индианци при тополите! — извика от горния етаж Кейс.

Хънтър извърна глава към стълбата и подвикна:

— Не стреляй! Няма да ги спирам, ако искат да избият братята Кълпепър.

Откъм тополите се чуваха отделни изстрели. Последваха ги няколко пронизителни бойни вика. След тях дойде тишината, която бавно се разпростря, докато не изпълни целия следобед.

— Внимавайте, момчета — подвикна Хънтър. — Могат да се появят всеки миг.

Елиса чакаше напрегнато. Следобедът бавно се разтапяше в ранната вечер.

Нищо не помръдваше. Не се виждаха дори обичайните ята от птици, които обитаваха блатото.

Точно когато Елиса беше вече сигурна, че индианците са си отишли и са оставили Ладър Ес непокътнато, Кейс извика отново:

— Индианци! Петима! — След миг добави недоверчиво: — Един от тях носи бяло знаме!

— Не стреляйте! — извика Хънтър.

Хънтър не вярваше на очите си. Индианците спряха в края на тополовата горичка. Мъжът с бялото знаме тръгна напред към двора на ранчото.

— Юта — додаде Елиса. — Боядисани са с цветовете на войната.

Хънтър отиде при предната врата, където вече го очакваше Морган.

Елиса вървеше по петите му.

— Върни се — спря я Хънтър. — Може би е клопка.

— Не. Ако ти отидеш и аз идвам.

— Морган!

Хънтър не каза нито дума повече.

Предната врата се отвори, но Елиса остана вътре по простата причина, че Морган я задържа с лекота. Опита се безмълвно да се освободи от жилавите му ръце, после се предаде.

Вратата се затръшна зад Хънтър и го остави сам насред изгорялата трева и купчините прахоляк. Не носеше друго оръжие, освен револвера на кръста си.

Воините, които чакаха под тополите, бяха стройни и добре сложени. По същия начин изглеждаха и понитата им. Вниманието на Хънтър, обаче, беше привлечено от индианеца юта, който носеше бялото знаме.

Бързите, плавни движения на воина доказаха на Хънтър онова, в което не смееше да повярва — племето юта нямаше желание да води война с Ладър Ес. Бяха дошли, за да върнат един дълг.

На Елиса.

И само на нея.

— Елиса? — подвикна Хънтър, без да откъсва очи от индианците. — Ела тук.

Миг по-късно вратата се отвори и Елиса застана до Хънтър.

Индианецът започна отново да обяснява със знаци. Ръцете му бяха грациозни и същевременно силни. Знаците му обясняваха понятия, които бяха общи за езика на белите и на индианците.

— Казва, че техният върховен вожд ти е много задължен — преведе Хънтър на Елиса.

— Но…

— Почакай — прекъсна я Хънтър.

Известно време наблюдаваше мълчаливо индианеца, после започна да превежда:

— Жена му и синът му били отвлечени от бледоликите. С помощта на един от тях, тя успяла да избяга, но другите я подгонили както койотите гонят заек. Тогава дошла една смела жена-воин на шарен жребец.

Елиса сепнато погледна към Хънтър, но той не откъсваше очи от индианеца.

— Макар самата тя да била бяла — продължаваше да превежда Хънтър, — тя застреляла един бледолик, взела сина му в ръцете си и направила място на коня си за жена му. Бледоликата отвела жена му и сина му в дома си и се грижила за тях така, както майката се грижи за бебето си.

Индианецът замълча и погледна продължително към Елиса, след което продължи разказа си.

— Той-който-говори-първи-пред-огъня благодари на бледоликата жена — превеждаше Хънтър. — Нека между домовете ни цари мир.

— Да — каза на мига Елиса.

Индианецът я разбра. Той бавно махна с ръка.

Още петима юта препуснаха в галоп по склона, където сред езиците обгоряла земя се срещаха незасегнати борове и кедри. Трима от индианците водеха на въжета по една апалуска кобила. Животните бяха красиви, с дълги крака и широки гърди.

— Хънтър? — прошепна Елиса.

— Изглежда, че мечтата ти да отглеждаш коне на петна ще се сбъдне — тихо отвърна той.

Елиса взе въжетата, които индианците пуснаха в краката й, докато преминаваха в галоп край нея.

После се появиха още двама индианци. Единият водеше кобилата, която индианката беше взела при бягството си от ранчото. Един мъж беше завързан с лицето надолу върху гърба й. Пред вторият индианец на гърба на понито седеше още един мъж, но той беше изправен.

Бял!

— Бил! — извика Елиса.

Индианецът пусна товара си и Бил се свлече на земята. Сякаш по даден знак останалите индианци обърнаха конете си и се отдалечиха в галоп.

Предната врата се отвори. Пени изхвръкна от къщата, изтича до Бил и коленичи на земята до него.

Елиса също понечи да отиде при Бил. После забеляза, че завързаният за гърба на кобилата мъж има само една ръка.

— Мак! — изненадано извика тя.

Дори да беше изненадан, Хънтър не го показа. Просто извади ножа си, освободи Мак от въжетата и го подхвана.

— Той… — започна Елиса.

— Жив е, но едвам диша — прекъсна я Хънтър.

Отнесе Мак в къщата. Още от прага повика Кейс.

— Вземи двама мъже и отидете да видите дали не е останал жив някой от бандитите.

На следващият следобед Елиса мълчаливо слизаше по стълбите към избата. Къщата й се струваше странно пуста. Повечето мъже бяха навън, прибираха говедата, които бяха държани извън земите на Ладър Ес. По груби сметки бяха намерили повече от шестстотин глави добитък.

Погребаха бандитите там, където ги намираха. Сред мъртвите намериха само един от братята Кълпепър.

Не беше Аб.

Кейс откри следи от мулета и ги проследи, докато не се изгубиха сред скалистата местност. После се върна да съобщи видяното на Хънтър и да си събере багажа.

Елиса вече знаеше, че по залез слънце Кейс няма да бъде в Ладър Ес.

Нито пък Хънтър.

„… не мога да оставя брат си да тръгне сам срещу Аб Кълпепър…“

В избата бяха останали само Бил и Мак. Бил не беше ранен тежко. Просто беше изтощен от много връзване и бой. Накрая, преди да тръгнат към Ладър Ес, бандитите го бяха завързали, за да умре от глад.

Състоянието на Мак беше по-лошо.

Елиса слезе по стълбите и изчака малко, за да могат очите й да се приспособят към слабата светлина. Не се виждаше много на трепкащата светлина на фенера. Нарът на Мак беше в единия край. Бил лежеше чак в другия край, където светлината на фенера почти не достигаше.

Пени не се виждаше никаква.

Елиса понечи да се върне на първия етаж, но Бил се размърда в постелята си. Взря се по-внимателно и откри, че на нара са легнали двама души, които се бяха прегърнали здраво. Думите на нежност и страст, които се дочуваха подсказаха на Елиса, че Бил най-сетне бе отвърнал на любовта на Пени. Макар искрено да се радваше за тях, гледката на тяхната любов беше почти болезнена за нея.

На следващия ден сутринта Морган, Сони и мексиканците щяха да подкарат конете и говедата към Кемп Халък, за да изпълнят договора с армията.

Хънтър и Кейс щяха да тръгнат в обратната посока по следите на Аб Кълпепър.

„… не мога да оставя брат си да тръгне сам срещу Аб Кълпепър…“

Елиса понечи да се изкачи нагоре, но Бил тихо й подвикна:

— Ела насам, Палавке. На тебе първа ще кажем, че Пени се съгласи да се омъжи за мен.

Пени ахна сепнато, измъкна се от нара и скочи на крака.

— Поздравления!

— Задето най-после ми дойде умът в главата ли?

— Това наистина е нещо рядко срещано при мъжете — отвърна му Елиса. После се усмихна горчиво-сладко на намека, който се криеше в думите й.