Пени се разсмя на глас. Дори очите на Бил проблеснаха на обветреното му лице.

— Как е Мак? — попита Елиса.

Пени бавно поклати глава.

— Преди малко бях при него. Съвзема се и пак губи съзнание, но всеки път става…

Пени сви рамене и не каза нищо повече.

Откакто Мак се бе завърнал така неочаквано в Ладър Ес, той не бе казал нищо. Беше изцяло погълнат от болката на раната си.

— И това ще свърши работа — отсече Бил. — Тъкмо няма да си правя труда да го убивам.

— Какво? — сепна се Елиса.

— Мак те крадеше — долетя откъм стълбите гласът на Хънтър.

Елиса рязко се завъртя на пети.

— За какво говориш?

Хънтър погледна към Бил.

— По-добре ти й кажи — отвърна му той, като хвана ръката на Пени. — Аз по-скоро бих предпочел да целуна тази малка госпожица.

Усмивката и червенината по бузите на Пени изгряха като слънце в сумрачното помещение. Тя се наведе и целуна Бил.

Елиса извърна глава.

— Мак започнал да краде добитък от теб веднага след смъртта на Джон Сътън — започна Хънтър.

Тя поклати глава, все още нищо неразбираща.

— Бил ми разказа как Мак говорел, че извънбрачната дъщеря на покойния Джон не си заслужавала потта на челото му — поясни той. — Така че Мак започнал да си оборудва свое собствено ранчо.

— С добитъка на Ладър Ес и с клеймото на Слаш Ривър? — предположи Елиса.

— Точно така.

— Подозирах нещо подобно — додаде миг по-късно Бил, — но постоянно бях толкова пиян, че не ми пукаше.

Пени издаде тих звук и докосна лицето на Бил. Той й се усмихна нежно.

— Докато Пени успее да ми покаже колко глупаво постъпвам — продължи Бил, — братята Кълпепър започнаха да се навъртат наоколо. На Мак това не му хареса, но не можеше да ги спре.

— Така че той изигра смъртта си и тръгна с братята Кълпепър? — обади се Хънтър.

Бил кимна.

Хънтър изгледа Мак с присвити очи.

— Ако оживее — процеди Хънтър, — ще трябва да обеся този кучи син.

Елиса отвори уста да му възрази, но не намери думи, които можеха да се мерят с ледената ярост в очите на Хънтър. Ужасеният звук, който се откъсна от гърлото й, привлече вниманието му.

— Не бих обесила човек заради кражба на добитък — рече тя.

— Нито пък аз — категорично отвърна Хънтър. — Но в поне три случая, за които аз знам, Мак се опита да те убие.

— Какво? — стреснато попита тя.

— Първо дългорогият бик, после свлачището, а накрая те беше взел на мушката си в нощта, когато насоли градината ти.

— Кой, Мак? — недоверчиво попита Елиса. — Толкова ли ме е мразил? Но защо? Какво съм му сторила?

— Не е било заради теб — додаде Бил, — а заради Глория.

— Какво искаш да кажеш? — попита Елиса.

— Мак и Джон бяха съдружници, докато не се появи Глория — обясни Бил. — Мак никога не можа да й прости, че е променила всичко.

— Какво общо има това с мен? — прошепна Елиса.

— Толкова приличаш на нея, че понякога… — поколеба се Бил. — Понякога, като те погледне човек, сякаш с нож го прерязват.

Елиса само поклати глава. Не искаше да повярва, че Мак беше я мразил дотам, че да се опита да я убие.

— Палавке?

Отначало на Елиса й се стори, че й се е причуло. После гласът долетя отново.

— Палавке!

Елиса бавно се обърна към нара, където умираше Мак.

Хънтър стигна до нара му преди Елиса. Ръцете му я спряха на достатъчно разстояние, за да не може Мак да я достигне.

— Тук съм, Мак — каза Елиса.

— Къде? — прошепна той. — Не те виждам.

Елиса заобиколи Хънтър и хвана ръката на Мак.

— Ето ме — тихо рече тя.

Мак се взря в лицето й.

— Знаеш… клеймото ми… — каза той болезнено.

— Слаш Ривър ли? — попита тя.

— Давам го на теб — прошепна той и пое рязко въздух. — Съжалявам.

— Не говори — прошепна тя. — Запази силите си, за да можеш да оздравееш.

По-лицето на Мак премина нещо близко до усмивка, която раздвижи посивялата му брада. Когато отново заговори, гласът му беше по-ясен, сякаш черпеше сила от някакъв скрит източник.

— Аз умирам, Палавке.

Елиса забрави да диша и стисна ръката на Мак.

— Онези проклети женкари Кълпепърови… — дрезгаво рече той с глас, пълен с презрение. — Само жени търсят. Откраднаха онова момиче от индианците юта.

Клепачите на Елиса трепнаха.

— Глупаци — процеди Мак. — Казах им да не го правят. После аз… отидох в блатото.

Мак пое няколко пъти дъх. Всеки път си проличаваше болката, която го поглъщаше все по-дълбоко и го водеше към смъртта.

— Значи ти си бил? — обади се Хънтър. — Ти си застрелял Гейлорд, преди той да убие Елиса.

Мак бавно премести погледа си към Хънтър, после го върна към Елиса, като се опита да различи дрехите й.

— Изглеждаше като мъж — болезнено рече той. — Биеше се като мъж. Смело. Не бях виждал друг такъв. Не можех да позволя… да те убият. Аб се досети, че съм аз. Простреля ме в корема… за да умра… бавно.

Мак пое дъх дълго и разтреперано. После ръката му, с която стискаше дланта на Елиса, увисна безпомощно.

Елиса не се опита да възпре сълзите, които потекоха по бузите й и започнаха да капят върху ръката на Мак.

Мак не го почувства. Най-сетне беше отвъд всичко.

Елиса донякъде му завиждаше, защото знаеше, че нейната най-голяма болка тепърва предстои.

Хънтър осъзна какво се бе случило и дръпна одеялото върху лицето на Мак.

— Не плачи, скъпа — грубо й каза той. — Той не заслужава сълзите ти.

— Не плача само заради него — прошепна тя. — Плача заради всички нас, заради болката, гнева и предателствата на миналото. Какво объркано, горчиво минало!

Хънтър замълча за миг. Елиса почувства, че си спомня собственото си минало, измените и изневерите, собственото си горчиво наследство от болка и гняв.

Ето това беше мъчителната част от болката на Елиса. Можеше почти да докосне миналото си, можеше да плаче за него, дори да го забрави след време… но не можеше да докосне миналото на Хънтър. Не можеше да го изцели от спомените.

Можеше само да го загуби.

Всъщност, това не беше напълно вярно. Не можеше да изгуби нещо, което никога не бе имала.

Хънтър никога не й се бе отдавал напълно. Той просто бе взимал онова, което тя сама му бе предлагала. А в замяна й бе давал удоволствие.

Не сърцето си. Не доверието си. Определено не любовта си.

Само удоволствие.

Когато Елиса погледна отново към Хънтър, очите й бяха празни като сърцето й.

— Какво каза Кейс за следите от мулета, които е проследил? — попита го тя.

Хънтър замълча, изненадан от липсата на емоции в гласа й. Елиса беше променена по начин, който не можеше да уточни, но можеше да почувства.

„Войната променя човека — напомни си Хънтър. — Променяш се също и когато откриеш, че онзи, на когото си вярвал, те е предал.

Мен определено ме промени.“

Въпреки това промяната в Елиса някак необяснимо му причиняваше болка. Беше готов да даде много, за да смени сенките в очите й със светлината на смеха и страстта.

— Аб Кълпепър се е насочил към Испанските низини — отвърна Хънтър най-накрая.

— Значи двамата с Кейс тръгвате скоро.

Бил се намеси, преди Хънтър да е успял да й отговори.

— Хънтър няма да мръдне и една крачка от Ладър Ес, преди да се е оженил за тебе — рязко додаде той.

Елиса стреснато се обърна към Бил.

— Какво каза?

— Чу ме добре. Пени ми каза някои неща, а и сам мога да видя добре — време е да викаме свещеник в Ладър Ес.

— За да венчае теб и Пени.

— Ще бъде двойна сватба.

— Няма нужда.

— Как ли пък не! — сопна й се Бил. — Двамата с Хънтър…

— Не съм бременна — прекъсна го Елиса.

Хънтър издаде странен звук.

— Сигурна ли си? — попита той.

— Напълно.

— От начина, по който ми отговаряш, разбирам, че сватбата ще бъде двойна. Аз ще се погрижа лично за тази работа.

— Не — възрази Елиса.

— Палавке… — започна раздразнено Бил.

— Не — повтори тя. — Няма да се омъжа.

— Защо? — сопнато я попита Хънтър. — Знаеш, че се разбираме добре.

Елиса се обърна към Хънтър, за да се противопостави на него и на всичко, което още не беше изгубила, защото изобщо не й бе дадено.

— За един съпруг верността към съпругата му трябва да бъде на първо място — отвърна му тя с неутрален тон. — Твоята вярност е отдадена на мъртвите ти деца. И на Кейс.

Хънтър вдигна ръка сякаш искаше да докосне Елиса, или, може би, да се предпази от удар.

А може би и двете.

— Искам те — дрезгаво рече той. — Мога да те накарам и ти да ме поискаш.

— Взаимното желание не е достатъчно за един брак.

Хънтър не й възрази. Белинда му бе преподала този урок с жестока пълнота.

— Бракът изисква доверие — продължи Елиса, — защото без него любовта е невъзможна. След Белинда не си вярвал на нито една жена. Не искам да те виня. Когато човек се изгори, той започва да не вярва на огъня.

Хънтър извърна глава. Не можеше да понесе погледа на Елиса.

После му се прииска да спре и да чува, защото думите й бяха по-болезнени за него от скритото в очите й. Гласът й го разкъсваше с комбинацията си от изтощение, разбиране и съжаление.

— Мислех си, че мога да променя мисленето ти или сърцето ти — добави Елиса. — Сгреших. В сърцето и ума ти няма място за бъдещето, а само за миналото.

Кейс повика брат си от приземния етаж.

— Хънтър? Ако още искаш да тръгнеш с мен след братята Кълпепър, конете са оседлани, а следата изстива.

Хънтър застина. Погледна към Елиса и разбра, че тя вече се е примирила със заминаването му.

— Елиса! — дрезгаво каза той.

— Върви — прошепна тя. — Тук не те задържа нищо. Ние сме просто любовници. Просто любовници.

Въпреки това Хънтър продължаваше да се колебае. Чувстваше се така, сякаш бе изгубил нещо, преди още дори да му бе измислил име. Потърси отново в очите на Елиса онова, което някога бе видял в тях.

„… просто любовници…“

Болката стисна Хънтър така силно, както някога го бе правила страстта, както екстаза. Усещаше как душата му се разкъсва.

— Хънтър? — подвикна Кейс. — Къде си?

— Довиждане, мой есенен любовнико! — прошепна Елиса. — Всяка година, щом листата се обагрят в огнени цветове, ще си спомням за теб.

Хънтър само я гледаше, неспособен да каже нито една дума.

— Моля да ме извиниш — добави Елиса. — От дни не съм спала добре.

После се обърна и бързо се изкачи по стълбите. Влезе като фурия в кухнята. Кейс я пресрещна още на последното стъпало.

— Виждала ли си… — започна той.

Изражението й го накара да млъкне насред думата. Елиса мина покрай него така, сякаш той изобщо не съществуваше. Проследи я с поглед докато се качваше към втория етаж. След миг долетя звукът от затварянето на врата.

Хънтър излезе бавно от избата.

— Какво си ме зяпнал? — изръмжа Хънтър. — Следата ще изстине.

Кейс свирна едва чуто през зъби.

— На всички ли каза довиждане? — попита той брат си.

— Да.

— Значи си пълен глупак. Да зарежеш такава жена!

Хънтър оголи зъби.

— Жена ли? — иронично повтори той. — Тя е само едно момиче, което мени мнението си час по час.

„… просто любовници…“

— Глупости — делово отвърна Кейс. — Тя е просто една жена, която скърби за своя мъж.

— Сълзите й ще изсъхнат.

— Палавка няма да плаче. Тя ще скърби. Ако не знаеш каква е разликата, качи се горе и погледни лицето й.

Хънтър затвори очи. Отвори ги миг по-късно. Бяха станали студени и сиви като зимата, която идваше след есента.

— Върви по дяволите, Кейс — процеди той през зъби. — Зарежи тази работа.

— Веднага щом и ти го направиш и нито миг по-рано. Ако тръгнеш в това състояние след Аб Кълпепър, двамата ще сме мъртви още преди първия сняг. Така че кажи ми пак, братко. Защо изоставяш жената, която те обича?

— Тя ми каза, че сме само любовници, ето затова.

Кейс скептично повдигна вежди.

— Това кога беше — преди или след като й каза, че я обичаш?

— Не съм й казвал нищо подобно.

— Е, това обяснява всичко — хрисимо додаде Кейс, като му обърна гръб. Отивам да поговоря с коня си. Задника му има повече разум от тебе.

Хънтър изгледа брат си свирепо, но дори яростта не му попречи да си спомни как Елиса му говореше за любов.

И как той й отвърна с мълчание.

Или, още по-лошо, с думи.

„… Защо не ме чу какво ти казвам? Говорил ли съм някога за нещо друго, освен за похот между нас…“

Елиса най-сетне се бе вслушала в думите му. Сега тя също говореше само за похот.

„… просто любовници…“

Хънтър стоеше неподвижно и премисляше какво й бе сторил, а тя бе описала с абсолютно спокойствие.

„… В сърцето и ума ти няма място за бъдещето, а само за миналото ти…“

„… есенен любовнико, всяка година, щом листата се обагрят в огнени цветове, ще си спомням за теб…“