Още откакто братята Кълпепър бяха убили Мак, тя се боеше точно от това.

— Трябваше да дадеш шарения кон на армията — подхвърли Хънтър. После, виждайки недоумението на Елиса, добави: — Тогава те може би щяха да се погрижат да защитят Ладър Ес така, както пазят преселническите кервани.

— Конят не беше всичко, което капитанът искаше — отвърна Елиса.

Хънтър присви очи.

— Теб?

— Да.

— Значи е трябвало да му предложиш малко от онова, което даваш на Мики — сви рамене Хънтър. — Има много начини. Питай което искаш „работещо момиче“.

Елиса усети, че кипва.

— Мики е получавал от мен единствено заповеди — разгорещено възрази тя.

— А-ха — кимна Хънтър.

Изражението му подсказваше , че не й вярва.

— Госпожице Пени — обърна се той към другата жена с глас, който отново беше станал любезен, — ще ми покажете ли някоя свободна спалня.

Пени, която беше доста объркана от поведението на Хънтър спрямо Елиса, погледна въпросително по-младата жена.

— Казах му, че ще спи вътре, защото не ми се иска да го застрелят като предишния ни надзирател — поясни Елиса, без да откъсва очи от Хънтър. — Сега тази идея ми се струва дори още по-примамлива.

Пени я погледна объркано и едновременно с това развеселено.

— Сложи го в някоя от празните спални на горния етаж — нелюбезно продължи Елиса. — Стъпалата скърцат така силно, че едва ли някой би могъл да го изненада насън, независимо колко силно хърка.

— Не хъркам — възрази Хънтър.

— Татко казваше същото. Но, Хънтър, нали знаеш как се променят мъжете с възрастта?

Хънтър присви очи.

Пени беше направо ужасена.

— Палавке, засрами се — скара й се Пени, използвайки детския прякор на Елиса. — Нали знаеш колко са докачливи мъжете за възрастта си. Освен това Хънтър е по-млад от Бил, който пък е с цели десет години по-млад от баща ти.

— Всеки мъж, който ме смята за момиченце би трябвало да е достатъчно стар, за да хърка — мило рече Елиса.

— Разбирам — кимна Пени, като се постара да прикрие усмивката си. — Е, ще имаш възможност сама да разбереш. Ще го сложа в стаята до твоята.

Безпокойство, а и нещо друго, пронизаха Елиса.

— В стаята на родителите ми? — попита тя. — Защо?

— Единствено там има легло, което е достатъчно голямо, за да го побере — поясни Пени.

Елиса понечи да възрази, но после се отказа и само сви рамене.

— Ако хъркаш — закани се тя на Хънтър — отиваш заедно с голямото легло право в детската стая на другия край на къщата. Ще ти допаднат дъгите и пеперудите, които мама беше ми нарисувала по стените.

По лицето на Хънтър премина странно изражение — една болезнена сянка, която докосна душата на Елиса, въпреки гневът й към него. Дали Хънтър не бе изгубил във войната не само жена си, но и децата си? Това определено би обяснило болката, която бе почувствала да преминава под сдържаната, безмилостна повърхност.

— Забрави за детската стая — тихо додаде Елиса. — Ако ти пречи присъствието ми, ще спя на долния етаж при Пени.

Фактът, че Елиса по някакъв начин бе усетила скръбта му, раздразни Хънтър. Не понасяше да бъде прозрачен за девойчета като нея.

— Ще оцелея все някак — рязко отсече той. — Не са ми нужни специални грижи от местната кокетка.

Пени звучно ахна. Враждата между Елиса и Хънтър беше така силна, че почти можеше да се докосне.

А също и желанието им един за друг.

Звукът на мъжки гласове, долетял от другия край на двора, дойде като същинско облекчение за Елиса. Тя започна да нарежда масивните чаши за кафе и глинените чинии върху дългата маса, която преминаваше покрай едната страна на кухнята. До неотдавна Мак и Бил, а също и Джон, Глория, Пени и Елиса седяха там и разговаряха за земята, за добитъка и за смяната на сезоните.

— По-добре побързай да заемеш мястото си — каза Елиса, без да поглежда към Хънтър. — Последният, който седне на масата, трябва да изчисти конюшнята.

Външната врата на кухнята се отвори ведно с думите й. Мики, Лефти и Гимп с бутане се намъкнаха вътре, като всеки се стремеше пръв да седне до масата.

Елиса погледна изкосо Хънтър. После се усмихна.

— Олеле! — възкликна тя. — Мисля, че ти си последния. След закуска с удоволствие ще ти покажа къде стои вилата за тор.

Хънтър не се усъмни в думите й.

5.

Хънтър работеше с греблото за тор така, както правеше всичко останало — чисто, бързо и без излишни движения. Освен това вършеше работата без ненужни възражения — факт, който другите двама по-стари работници от ранчото забелязаха и одобриха.

Кюпид, оранжевата котка, която обитаваше плевнята, го наблюдаваше от близките ясли. Пет черни и оранжеви котенца бозаеха лакомо, без да обръщат внимание на суматохата наоколо. Големите жълти очи на Кюпид оглеждаха сенките за потайни миши движения. Макар и сита в момента, котката беше истински хищник чак до мозъка на костите си.

Гимп премина с неравна крачка по централната пътека, очевидно запътил се към хамбара със зърно, за да вземе зоб за конете в кошарата. Хънтър вдигна за миг глава от пода и го погледна. Гимп му кимна и закуцука малко по-бързо.

Лефти вървеше непосредствено до приятеля си. И двамата каубои бяха към петдесетте. Бяха побелели, а лицата им бяха изпечени от слънцето и бурите. Дрехите им бяха еднакви — избелели и оръфани. Ботушите им носеха следите от дългия престой в стремената. На петите им тихо подрънкваха шпори.

Всеки от тях показваше непогрешимите знаци на един цял живот прекаран край големите, непредсказуеми животни. Всички каубои ходеха несигурно на краката си, изкривени от годините в седлото. Ръцете им бяха покрити с мазоли и белези от изгаряния, оставени от въжетата и жигите.

И на двамата им липсваше по един пръст. Такава беше цената на урока да не поставяш ръката си между ласото и седлото, когато на другия край на въжето се намира тежък половин тон разгневен млад бик.

Като се изключи куцият крак на Гимп, двамата не се различаваха дори на йота.

— Трябва да взема малко зоб за коня си, началник — обясни Гимп.

— Една юзда се е втвърдила, а сапунът за седла е в шкафа отзад — предложи обяснение си Лефти.

Хънтър знаеше, че двамата мъже се интересуват повече от новия надзирател, отколкото от зобта или сапуна. Също и Елиса, която го гледаше с крайчеца на окото си, докато тимареше Леопард.

Леопард също наблюдаваше Хънтър, но без особен интерес.

— Правете каквото трябва — отвърна им Хънтър, — но искам онези десет говеда, които видях в боровата гора да се прекарат по-насам преди залез слънце.

— Да, сър — подвикна Гимп.

— Ей сега ще прескочим да ги докараме — съгласи се Лефти.

Бъгъл Бой подаде глава над вратата на яслата си, наостри уши и изгледа двамата непознати със спокоен поглед.

Каубоите преминаха съвсем близо до Бъгъл Бой, тъй като яслата на Леопард се намираше точно срещу нея. Двамата мъже очевидно всячески се стремяха да отбягват жребеца.

Конят на Хънтър нито изцвили, нито помръдна уши, докато двамата непознати преминаваха съвсем близко до него.

— Хубав жребец имаш — каза одобрително Гимп.

— Едър е, но мисля, че има лека стъпка — предположи Лефти, като надникна над яслата. — Не като някои други жребци, които мога да посоча.

Леопард стоеше в средата на широката си преграда и наблюдаваше мъжете. Ушите му не бяха обърнати назад, но в стойката му имаше елемент на бдителност, който говореше много на двамата каубои.

— Ако вие и другите каубои не се бяхте опитвали да го вържете, да го хванете и да го обяздите, и всячески да пречупите духа на Леопард, докато аз бях в Англия, сега той нямаше да ви гледа като котка към миша дупка — рече Елиса. — Мисля, че има основателни причини да не вярва на хората.

— Ха! — беше всичко, което каза Лефти.

— Ха! — добави като ехо Гимп.

— Можете да възклицавате колкото искате — отвърна им тя. — Просто не желаете да признаете, че има повече от един начин да се обязди един кон. Камшикът и шпорите не вършат работа при животно като Леопард.

— Да, госпожице — отвърнаха двамата хорово.

Нито една от двете спорещи страни не се бе разпалила истински при това малко несъгласие. Тази тема се обсъждаше непрестанно, откакто Елиса се върна в Ладър Ес и слиса всички мъже с лекотата, с която обязди свирепия жребец.

Непрестанната нежност на Леопард към Елиса все още караше старите каубои да се чудят. Всички предричаха ужасяващи резултати от всеки опит да бъде възседнат жребеца. Фактът, че слабичкото девойче се бе справило с лекота нараняваше гордостта им, тъй като те, опитните мъже, многократно се бяха проваляли в това начинание — да обяздят петнистия кон, който имаше страховитата репутация на човекоубиец.

Гимп неспокойно погледна към преградата на големия кон и към крехката на вид девойка. Облечена в зелена копринена рокля, с кожена ковашка престилка и кожени ръкавици, Елиса се бе привела над задното ляво копито на Леопард и го почистваше с тъп нож. Червената й фуста хвърляше отблясъци като огън в сумрака на плевнята.

Гимп поклати глава и промърмори под носа си нещо за глупавите момичета и конете-човекоубийци.

— Ха! — задоволи се да му отговори Елиса.

Хънтър се усмихна скришом, хвана по-здраво вилата и хвърли последния наръч мръсна слама в ръчната количка. И по-рано бе работил с хора като Гимп и Лефти — стари ергени, които се оплакваха от всичко и от всички — включително от приятелите си, които познаваха още от времето, когато бяха стигали едва до коленете на дребен кон.

Хънтър знаеше, че възраженията им не бяха сериозни. Просто това беше част от живота на каубоите.

— Предполагам, че пак ще ме накарате да подкова този шарен дявол — промърмори Гимп.

— Как позна? — изправи се Елиса.

— Прибирането на кравите от планината е трудна работа, а едва ли ще ви се иска да го свършите на крака.

— Не е нужно да се подковава Леопард — намеси се Хънтър. — Елиса няма да се отдалечава от къщата.

— Мога да обрежа и да изпиля копитата му вместо теб — предложи на Гимп Елиса, като игнорира думите на Хънтър. — Само с чука няма да мога да се справя.

Вратата на преградата на Бъгъл Бой се отвори и затвори с подчертано рязко движение. Хънтър се отдалечи по пътеката между яслите.

Гимп и Лефти се спогледаха и продължиха по пътя си с учудваща скорост. Още от закуска бяха научили, че малката им господарка и новият надзирател не се спогаждат по ред въпроси, особено когато ставаше дума Елиса да разведе Хънтър на кон из Ладър Ес.

— Кажи ми после кой е спечелил — подхвърли Гимп, преди да излезе на двора.

Елиса раздразнено изгледа празната врата. Бързо изтръска кожената престилка, смени ножа с четка и изведе Леопард навън. Конят нямаше нито юзда, нито оглавник, нито дори въже. Елиса го насочваше само с подръпване на гривата и тихо изречени заповеди.

— Бягаш ли? — предизвикателно й подвикна Хънтър от следващата след тази на Леопард ясла.

— Леопард обича да го тимаря на чист въздух — леко се усмихна Елиса. — Заповядай да помогнеш, ако искаш.

За огромна изненада на Елиса, Хънтър отвори вратата на преградата, пресече я и излезе в ограденото пространство навън.

Леопард извърна глава и сви ушите си в явно предупреждение.

— Спокойно, момчето ми — успокоително му рече Хънтър. — Няма да нараня нито един косъм от шарената ти кожа.

Елиса едва позна гласа на Хънтър. Вместо резкия, дрезгав тон, който вече бе привикнала да чува, той използваше същият подкупващ глас, с който се бе обърнал към Пени.

„Навярно лесно мога да привикна към този глас — помисли си Елиса. — Действа ми така, сякаш ме галят с ръкавица от черно кадифе.“

Мисълта я накара тайно да потрепери.

Леопард пристъпи неспокойно и размърда уши.

— Кротко, Леопард — тихо му заповяда Елиса. — Всичко е наред. Нали виждаш — наоколо няма нито въже, нито превръзка за очи. Аз съм с теб, момчето ми. Никой няма да те нарани.

В продължение на няколко бавни вдишвания Леопард измери Хънтър с неспокойни очи. След това изпусна рязко въздух през ноздрите си, извъртя се така, че да може да наблюдава Хънтър, без да се налага да обръща глава и бавно изправи уши.

Елиса продължи монотонно да му повтаря успокояващи думи. Към нея се присъедини много по-плътния глас на Хънтър. Леопард ги слушаше и помръдваше с уши. След няколко минути той изпръхтя отново, тропна с крак и побутна Елиса да се заема с разресването му.

— Обичаш да те решат, нали? — каза му тя. — Е, аз пък обичам да го правя, значи сме квит.

Без да престава да му повтаря с монотонен глас успокоителни думи Елиса започна да разресва високия кон.

Хънтър не каза нищо, но беше впечатлен от способността на Елиса да се справя с безпокойството на жребеца.

След няколко минути на Хънтър му стана ясно, че за Леопард ресането е много по-привлекателно от желанието му да стъпче някого. Явна опасност нямаше, така че той бавно отдалечи дясната си ръка от револвера си.